В малкото планинско градче Лиувил, недалеч от курорт „Вечност“, барът, книжарницата и хотелът уютно съжителстват в една стара къща с подозрителен интериор, още по-подозрителен комин и крайно странна табела. Управител на „Х като сапун“ е Тори Мой (почти бивша) писателка с повече проблеми, отколкото последователи.
Причината?
Последната й книга, официално „временно спряна от разпространение“, неофициално - забранена, защото в нея твърде много хора разпознават един високопоставен, но обичан, и очевидно неочарователен господин. А когато властта се припознава като злодей, за Тори започва мрачно забавление: от онлайн линч до преследвачи, които не знаят разликата между реалност и илюзия.
За щастие, тя разполага:
с група верни приятели, по-ексцентрични и от менюто на местния бар (да, те наистина сервират коктейл „42“); с обзавеждане, което изглежда сякаш е спасено от филмов декор за готик-ретро абсурд; и с Харви, който не се казва Харви, и който се появява точно когато най-малко й е до любов... или точно когато най-много й трябва. „Х като сапун“ е черно-хумористична история за смелостта или по-скоро за глупостта да казваш истината на висок глас, и за това как понякога единственото спасение от хейта в интернет е малко любов (паралелно с много скъсани нерви) и приятели, които знаят кога да ти направят кафе и кога да измислят най-абсурдния план. А какво общо има с това лисицата?
Гери отново ме праща в екзистенциална книга с думите си.
"Х като сапун" е роман, изпъстрен с емоции и преживявания, които не се усещат като продукт на нечие въображение. Може би не са? За мен със сигурност не са, защото можех да се припозная в някои разсъждения, вмъкнати тук-таме или по-скоро почти навсякъде из книгата.
В началото беше смешна, лековата дори. Забавлявах се със сравнението с "Тему", "социалните медузи", разделението на хората там на ефектори и дефектори и на многото референции към произведения от литеатуратата и киното. И анимето! Смях се невъздържано на винената листа, озаглавена "Церсей".
Почти неусетно обаче тонът стана сериозен, засягайки теми, които много нагарчаха. Ще ви го кажа направо - депресивно ми подейства, защото всичко, за което пише в тази книга е съвсем истинско. Дори да не се случва на хора с точно такива имена, подобни неща се случват и "Лошите" рядко биват наказани. Онлайн тормозът също е нещо много истинско, което има реални последици върху психическото здраве на "мишената".
Та така. Трудна за преглъщане книга, която обаче си струва да се опитате да прочетете. Радвам се, че я има.
🫧 “Х като сапун” - Гери Дечева 🫧 🔥 „Добре дошли в тази малка лудница за мислещи, интелигентни хора. Приемете живота така, както Ви се сервира." И в преносен, и в буквален смисъл авторката ни приветства в такава. Първо, защото в “Х като сапун” са заимствали част от оборудването от вече неработещо медицинско заведение от този тип. Второ, защото там “Понякога се спираха или отсядаха хора, които не бяха с всичкия си, но кой ли беше? Лошото е, че един малък процент от тях страдаха от онова лудо, опасното. Всъщност не страдаха, а караха другите да страдат. Тори ли не го знаеше?”. Трето - заради разнородните постоянни обитатели, които мнозина биха заклеймили с лекота за луди, защото са различни. “Те бяха истинско семейство. Събрани не по кръвна линия. Самотници, намерили други самотници, едни странни рицари, които нямаха кръгла маса, но имаха останала доброта, въпреки всичките си несъвършенства. Тези хора се бяха обикнали. Някои биха казали до смърт, но това са прекалено силни думи, би казал някой литературен критик.” Всеки счупен по своя уникален начин и безценен в пукнатините си, като керамика поправена с японска техника кинцуги (златно спояване на счупени части). “Тори беше жена, която прибираше счупени неща. „Клошар на души съм аз", така му беше казала веднъж. Обичаше да ги поправя.” 🫧 Това място за настаняване “Х като сапун” се намира в Лоувил - “село от градски тип”. Именно там оттеглена в изолация от света се намира Тори Мой - главната героиня, която възродява една стара постройка, за да се превърне в главна сцена на действието, както и в дом. С един етаж за приемане на гости, кафене превърнато в бар, книжарница и жилищна част за временните си собственици, “Х като сапун” е най-вече убежище и скривалище за странстващи души. Възродено място, което ще бъде метафора на изграждащ се от нулата живот. 🔥 Романът засяга болезнени общочовешки теми, които ние като общество, а и обществата преди нас, обичаме да замитаме под килима. Защото не са ни удобни. Не са угодни. Иска ни се да не бяха истина, за да не нарушават спокойното ни и безразлично съществувание. Защото бидейки верни и факти, повдигат още толкова неудобни и ръбести въпроси за Човека изобщо. За причината да съществува злото, за неговия зародиш и поява. За съучастието, което е именно това - безразличие и мълчание. А те често се оказват по-лоши от самото злодеяние. От престъпленията срещу личността и човешкото. “Тези големи и важни неща нямаха значение. Важното беше да има пикантност, да има драма, защото хората бягаха към чуждата, за да не мислят за своята.” 🔥 Точно като Гери, Тори също повдига тези въпроси в своята книга. Преживява ада на публичния линч и избягва далеч от света и хората. Отваря „консервната кутия с червеи" или иначе казано „Кутията на Пандора". 🫧 Много от темите в романа се пречупват през призмата на съвремието и интернет, изпълнен с “ефектори и дефектори” в любимите “социални медузи”. Хора с ПРАВА, вярващи че имат безконечните такива да правят и казват каквото си искат. Оправдавайки жлъчта и омразата си, произхождащи от празнотата им, със свободата на словото. “Но ако човек отвори социалните медии, ще види, че правото на свобода на словото често се свежда до следното: много хора ти се присмиват за всичко което си, за всичко, което правиш. Не се смеят, само ако си щастлив. Тогава се обединяват и те убиват. Извод: прави се на умрял, за да те подминат.” Те говорят за всичко, защото разбират от всичко… на думи. Там са най-силни. Нямат скрупули да унищожат някого, без дори да осъзнават и разбират, че го правят. Или поне така е удобно да вярват. 🔥 Те са критици. Щедро и напоително критикуват всичко, което никога самите те не са дръзвали да направят. Замаскират го като мнение и градивна критика, без да има и капчица градивност или помен за лична обратна връзка в думите им, защото се произнасят като вездесъщи съдии. Съдници на всичко, което на тях не им е изгодно, или не разбират. Съдят по външен вид. Съдят повърхностно и заклеймяват. “Като при книгите - харесват ги по кориците, после продължават да ги обичат заради кориците, а какво е написано между тях, няма значение." 🫧 Естествено, че книгите заемат сериозно място в сърцето на произведението. Неразбирането им, афиширането им по угодни причини, дефектирането им по същите. Отношението към техните автори. “Но като цяло историята на литературата не е само гениалност и вдъхновение, не е... пътека, а цяла магистрала от бедност, страдание и трагедии. Много от писателите, които днес тези всичко знаещи хора възхваляват и наричат безсмъртни, са били доста смъртни. Хората, Харви, обичат да възхваляват post mortem. Неоценени. Гладни. Болни писатели. Днес държат книгите им и показват кориците, но никой не споменава на какво са били подложени от нас, от хората.” Това се случва и днес. На много хора биват запушвани устите, защото не отговарят на общото търсене или човъркат там, където “не им е работа”. А ако не се случи по този начин, те просто замлъкват заради колективната омраза. 🔥 “Има една половинка от секундата, в която човек напълно осъзнава, че това, което ще направи, после ще се върне и ще го изрита в топките.”, но тези хора рядко го осъзнават. 🫧 Не осъзнават или поне не искат да знаят какво причиняват със “свободата на словото” си. Къде изпращат на заточение всеки, дръзнал да бъде себе си, а не някой, когото те да харесват. “За Тори депресията не беше тъга. Тя беше липса на усещане. Тя беше изтръпване, сякаш прекалено дълго бе седяла върху душата си, за да я затиска, и сега не усещаше нищо. Светът отвън стигаше до нея като през мъгла. Нещата се случваха, тя беше там, но и не беше. Чувстваше се като капка черно мастило във вода, която се носи през света, без да се разтваря, а вътре, в нея - празно. Тя беше самото празно, самата празнина. И всяко нещо, което я караше да усеща, беше добре дошло. Тьрсеше позитивна емоция, но тя се топеше като снежинка. И търсеше болка, за да ѝ напомня, че е жива.” 🔥 И това не са просто преувеличени или пресилени думи. Това са последиците от ТОРМОЗА. А той има много лица. Облича се в добри намерения. Закичен е с манипулативни методики. И без значение дали наранява физическото тяло с посегателство на нечия ръка и тяло или руши душевната цялост със същото от нечия уста, той винаги нанася вреди. Руши и унищожава, а понякога счупванията не могат да се залепят нито със злато, нито с помощ от приятел. Тогава ако жертвата не е достатъчно увредена ментално, за да се превърне в палач, често просто умира - душевно, ментално, физически. 🫧 Точно заради това не бива да подминаваме крещящите неонови знаци, които ни показват неправди. А още по-малко е редно, да се превръщаме в защитник на злото, настървявайки се срещу потърпевшите. “Казват, че съм опетнила вярата им. Но ако в едно свято нещо има гнило, не трябва ли да искат да се махне, за да не плъзне проказата навсякъде? Вкъщи всички изхвърлят кофти картофа, за да не развали другите. Но в социалните отношения не е така; там обвиняват онзи, който е забелязал разваления картоф.” 🔥 Пробуждането идва с осъзнаването, че дори обявената за художествена измислица история, всъщност е по действителни събития. Все някога все някъде някой е бил и е правил това, което нечие въображение днес разказва като фикция. 🫧 Защото злото е там. То се спотайва в човека, във всеки човек. Просто не всеки човек го отключва и излива върху света като прииждаща приливна вълна. Много често злодеят бива обявяван за герой, а в обществото е по-благ и хрисим от божа кравичка. Също толкова често неразбраното бива етикетирано с щампа “Зло” от нежелаещите да го опознаят, разберат, прозрат. “Погледни враните, Пит. Всички казват, че са предвестници на смъртта, но не мисля че е така. Толкова са блестящо-черни на фона на сивото небе. Като хвърчила, понесли вест, която ги огрява отвътре. А нещо, което грее, не може да е зло, нали?” 🔥 Книгата на Гери съдържа толкова много теми за размисъл; толкова много различни поводи за дискусии и анализи; толкова много емоции. Многокомпонентен начин за въздействие на всички нива и сетива. Написана с хумор - черен с бели намерения, хаплив с пиперлива парливост, преминаващ в откровен сарказъм, самоироничен, критичен - тя дълбае със свредлата си душата и ума. Оприличавам я с истерия. Смееш се до задъхване, осъзнавайки че смешното изобщо не е смешно, защото щеше да бъде, ако не беше вярно; ако беше само шега; ако не беше трагично. Защото е истина. Всички тези теми са истина. Те са се случвали, случват се и вероятно ще продължават да се случват, докато светът съществува в познатия си вид. Като човек, който гледа по-философски на нещата, искрено (искам да) вярвам, че макар жестокостта си, всички те са част от баланса. Не можем да ги изкореним и преборим, но можем да бъдем точно обратното. Единствено това зависи от нас в глобален план. А в по-тривиален - да бъдем ръката, която издърпва някого от дъното, от пъкъла на травмите му. Защото “Единственото нещо, което човек притежава на този свят, е себе си. Това е разменната монета, това е, което може да даде за продан, за да си купи място на тази земя.” 🫧 “Човек не е миналото си, със сигурност не е и бъдещето си - той е това, което е. Как е станал това, което е, това вече беше друг въпрос.” Човек е изборите, които прави, дори когато не прави нищо или не знае, че е избрал. ”Сърцата са като пуснати балони. Летят и почерняват от насложилата се мръсотия, но все някой ден завалява дъжд и я измива, а после се обтяга тази дъга и ги багри, багри в палитри от всичко онова, което може да разплаче очите. Защото хората плачат и от щастие.” Можем да бъдем дъжд, причина за сълзи от щастие или онзи с карфицата. Зависи единствено и само от нас. “Със злото си хората успели да убият онова, което изпълнявало желанията им - надеждата и вярата, че някой там им подава ръка.” 🔥 Тази история обаче е точно толкова и за надеждата, вярата, любовта, светлината в края на всеки тунел, която не е идващия влак, колкото и за всичко казано дотук. Защото понякога се появяват хора, с които искаш изход и път. “Дали беше влюбена? Не, Тори обичаше Харви. Има разлика между двете, както вече се разбрахме. Беше го обикнала още от първия ден. Не само защото тя обичаше да поправя счупени неща, но и защото обичаше да държи в ръцете си счупени неща и да им казва колко са красиви, макар и за хората да бяха социално недопустими. В нейните сиви очи изкривените неща бяха единственият източник на красота. Когато си сред хиляди дървета, колкото и да са различни едно от друго, все пак са просто дървета. Но погледът ти винаги се задържа върху онова с кривото стъбло, наведено над потока, сякаш пие вода. Или върху удареното от гръм. - Харви, ти си най-красивото счупено нещо, което съм виждала. - Ръката ми ли имаш предвид? - прошепна меко той, някак с очакване. - Душата, Харв. - Тори се замисли и после някак оживено каза ни в клин, ни в ръкав: - Животът е чудо. „Чудото е, че не се разтваряме като сапун във вана." 🫧 “Хубавите неща не боляха, нали?” “Искам да кажа, че за живота, който ни е даден, искам да съм с теб. Искам скованото ти от тревога тяло и невротичната ти коса до моето тревожно тяло. Искам треперещите ти пръсти... не ги крий... да са в моите изпръхнали от сапун и дезинфектиращи гелове длани. Искам... Знаеш как животите ни са наслоили толкова много грозота върху душите ни... Искам да избършем малко тези души от калта, сякаш са прозорци... Не знам, ти си писателят. - Той я гледаше в очите и я молеше да го разбере. - Искам да отворя този малък процеп, за да видиш през него колко много... бих казал, че те обичам, но това е така клиширано за теб. Искам да видиш как една бодлива тел се увива около друга бодлива тел и заедно образуват здрава ограда. И по нея вече са цъфнали тези редки лилии, които растат само в Лоувил, а може би и някои от любимите ти тръни. Защото... Той не довърши. Тори плъзна длани в неговите, треперещи, студени. - Защото любовта не може да ни убие, Харви. Никой не може да убие нещо, което е било убивано много пъти. Любовта е онова въже, което избираш да не сложиш около врата си. Тя е онова въже, което не обездвижва, а дърпа към светлото. Към чистото. Това е моята любов за теб Харви. Тя е моят шнур, изплетен от срязвани парчета душа, който можеш да хванеш, но и можеш да пуснеш. Няма да ти кажа, че те обичам. Ще ти кажа, че ти давам една подлепена душа-въже.” 🔥 Със сигурност книгата е повод да поговорим със себе си. Да се преразгледаме и да помислим дали сме или не сме, кои сме, от кои сме. Дали и ние не правим това? Дали сме толкова добри хора, колкото искаме да вярваме, че сме? “Едно е да си маратонка „Адидас", друго е да си кисел продавач на идеята за вечната маратонка, който е дошъл препил от петък вечерта. Вие, които ще се ядосате от тези думи, точно вие сте тези кисели продавачи на идеята за вечната омраза към всичко, което не можете да бъдете. Не ви хареса истината. Естествено. Останалите, които знаят, че не са такива, няма да се ядосат. Там е работата. Никой не обича лицемерните, но и никой не вижда лицемера в себе си.” 🫧 Едно е сигурно и то е, че омразата никога не е начин, отговор, достатъчно оправдана, решение. А ние сме тези, които не бива, да позволяват да покълва, расте и цъфти. Да се плоди. “Как е възможно да има толкова много между нас? Толкова много разстояние! През цялото време! Как е възможно да има толкова омраза между нас? Не остава време. Дори и да не вярваш, че можеш да промениш света...”, можеш. 🔥 В тази така малко по обем творба реално е събран света. Във всичките му качествени, количествени, емоционални спектри. Всички човешки привички. Малките и големите неща. И средните. И гигантските. И “незначителните”. Има книга/и в книгата, има препратки към велики личности и произведения, има от всичко по колкото е нужно за всеки. Но тя няма да се хареса на всеки и това е не просто нормално, а прекрасно, че даже и нужно. Защото ще я харесат онези, които я разберат. На мен ми напомни по усет и енергия на две любими произведения от прекрасната Клеър Пули - “Хората от платформа номер 5” и “Как да остарееш скандално”. Но уточнявам, че това е действително усет, и то породен от сбирката на разнолики човеци на едно място и на убийствено добрия хумор. Авторките си имат изявен стил и не ги сравнявам по никакви други критерии. 🫧 “Но все пак сърцето е едно, а разумът - друго. И разумът на Мади реши да брани сърцето ѝ и я накара да избере една илюзия, да гледа с обич тази илюзия отдалеч, да следи живота на трите родени от нея илюзии - три красиви и спокойни деца, и да си каже, че няма лошо да вярваш в химери. Все пак хората вярваха в Дядо Коледа и Бог. Най-голямата роля в живота ѝ беше точно тази - да бъде истински благодарна, че ѝ бяха дали химера. И тя изигра ролята брилянтно.”
“…, защото идваше нова година. А с нея надигаха глава нови надежди, но и старото познание, че за много хора, светът е място, в което лошите вече са победили. А кои бяха добрите, това зависеше от гледната точка. Щеше да е една година, в която мнозина щяха да продължават да се опитват да управляват света с дистанционното за телевизора в ръка, други - чрез телефоните си, а някои просто щяха да живеят. Обикновени животи малко драма, малко сълза, малко щастие, малко болка, малко нежност, малко състрадание, малко горчивина, но спокойни и изправени достойно, като някаква стара кьща, боядисана в обгорено кафеникаво-сиво, която посреща изгревите си спокойно дишаща, а овъглените ѝ стени блестят почти карамелени под грижовните първи и така срамежливи лъчи на сльцето.” 🔥 Може би това “ревю” стана твърде дълго. Може би никой няма да го дочете до края. Само че аз искам да кажа всичко това, осъзнавайки, че не съм казала всичко. Благодаря на прекрасните и любими Гери и “Пепърмил Букс” за разкошното и незабравимо преживяване, и за честта да съм сред първите отдали му се! За мен това е най-добрата книга на Гери досега, макар да съм казвала вероятно същото и за всяка предходна. Прочит в категория по избор в #коледополис #коледнапесен Вие чели ли сте нещо от авторката? Коя е любимата ви нейна книга? #хкатосапун #геридечева
"Х като сапун" започва уж по-лековато, с доза хумор, но колкото повече напредваш в сюжета, усещаш колко по-дълбока е идеята на книгата. Засяга се изключително важна, болезнена за обществото тема. Припомня ни се силата на социалните мрежи и за всичко, на което са способни. Колко лесно биват хората манипулирани. Определено след последната страница дълго мислиш за историята на Тори.
В „Х като сапун“ Гери Дечева докосва една от най-болезнените теми на съвремието – илюзията за глас. Социалните мрежи се превръщат в сцена, на която всеки може да говори, без да носи отговорност за думите си. Не е нужно мнението да бъде точно, адекватно или дори истинско. Достатъчно е да бъде шумно. А шумът често оставя след себе си рани, които осъзнаваме твърде късно.
В центъра на историята стои Тори – (почти) бивша писателка, която днес управлява бар, книжарница и хотел, сгушени в стара сграда с необичайна табела и собствен характер. Около нея се събират хора, каквито литературата обича – колоритни, наранени, запомнящи се. Те не са просто фон, а възможна опора в една предстояща война. С какво и защо – ще разберете, когато прочетете.
Гери Дечева е разказвач, който умее да завладее читателя с лекота. Историята започва почти игриво, с чувство за хумор и уют, но постепенно под повърхността се натрупва тежест. И преди да сме се усетили, забавното се оказва болезнено, а усмивката – опасно близо до сълзите. Защото, както и в живота, това наистина щеше да бъде много смешно, ако не беше толкова тъжно.
Романът вплита важни социални и човешки теми без показност, с уважение към интелигентността на читателя. Те не натежават, не нарушават ритъма, а тихо настояват да бъдат чути. И може би точно затова остават дълго след последната страница – като въпрос, като угризение, като шанс да бъдем малко по-внимателни един към друг.
Не на последно място, „Х като сапун“ е любовно писмо към изкуството. Менюто в бара звучи като реквием за класики, а множеството препратки – явни и скрити – изграждат плътната атмосфера на романа. Социално остър, но човешки топъл, той оставя след себе си не отчаяние, а надежда. Надеждата, че понякога са нужни само малко любов и няколко верни души, за да завършиш деня с усмивка – независимо колко пъти си се счупвал, докато стигнеш дотам.
Защото: „Човек не е миналото си, със сигурност не е и бъдещето си – той е това, което е. Как е станал това, което е, това вече беше друг въпрос.“
Каквото и да напише за Гери Дечева-писател , малко ще е . Тя е собственикът на изд. Пепърмилбукс, но тук е писател. Възхищавам се и радвам на умението й да изгражда пероснажи в романите си и да вкарва в тях свои черти от характера или житейски уроци, грешки и преживявания, защото така героите й освен, че носят част от нея, са и по-реални и пълнокръвни. Тори е собственичка на книжарница, хотел и бар, освен това е и писател. Романът е шантав, с привкус на комедийна драма, но и актуралните и релани теми,които писателката вмъква те шамаросват буквално, за да ти покажат реалният заобикалящ ни свят. Хуморът , самоиронията и сарказмът вървят ръка за ръка. А част от темите са : инфуленсърството, влиянието на социалните медии, свободата на словото или по-скоро липсата й , религия, любов, приятелство и т.н. Която и нейна книга да хваните трябва да имате освен житейски и читателски опит, защото Гери изгражда истории, които не са за всички очи, умове и души. Но си залужават да бъдат прочетени по минимум два пъти.