Като на среща със стар приятел. Такова е усещането, докато четеш разказите на Торлака. Няма формалности, премълчани теми и неудобство. Историите задъхано се редят една след друга: абсурдно комични, трогателно откровени, с една щипка топла носталгия.
„Невъзпитани разкази“ събира неиздавани произведения от Стоян Николов-Торлака…
Чакайте… Това суховато описание не му подхожда…
Докъде четете таа шашава книга, има да мигате като плъх у брàшно, да се хилите като вàрена глàва, па мое и некоа слъзица да ви се тръкулне по обрàзете. Некои герои си ги знаате от Диви дол, а други, гаранцеа, сте ги срещàли у живио живот. Кви щуротии връшат ли? Мани! Бай Руско кьопа из градо да дири син камик, Благо Придирчивио е рекъл да се развежда, Киро Цафарата е пошел на гурбет, Цонка улата у гадателскио бизнес, Герко Скоросмрътницата ше го сгрибат… А Денка Мандрамуняко пак се е заласнала по Братан…
Свето на Торлако е шарен, шумен и емоцеоналнечък кък маса усред хоремаго, къде четворица цакат белот на връзано, а целата кръчма кибичи покрай тех и дава акъл без пари… На ръбо на реалнуста и много отатък границата на добрио тон.
Смехò и живòтo ви чекат вътре. Нема да скучаете. Улазайте!
Липсва ми Торлака. Мога да го напиша на чалнатия ни диалект, мога и да го препцувам малко от едната чиста обич, но няма смисъл, всички, които са чели „Северозападен романь“, „Автономията????“ и „Май ще ни бъде…“, „Аз, ваксинаторът“ и „Разкази за маса“, както и тези, които са имали славното удоволствие да си хортуват с тоя небивал пустиняк, знаят какъв автентичен северозападен хоминид (него цитирам) си беше. И единственото хубаво е, че е писал за све – и сборникът „Невъзпитани разкази“ (че и част първа!) ни връща баш там, дето искаме да бъдем – на маса с неговите неподражаеми герои. Сега, предупреждавам – ако го четете на публично място, си е на ваш риск, смях се с глас в метрото и привличах любопитни до недоволни погледи. Ще споделя това-онова от книгата, за да разберете защо – и както да подмамя смели читатели, така и да предпазя останалите.