4,8
Биографията за Макс Пъркинс е достатъчно обширна, за да мога наведнъж да напиша всичко, което ми направи силно впечатление. Впоследствие ще допълня този хаотичен текст за Хемингуей и Ф. Скот Фицджералд.
Ендрю Скот Бърг заслужава уважение за усилията, които е положил. Дори не мога да си представя какъв колосален архивен материал е трябвало да ползва. На моменти ме уморяваше, но в никакъв случай не стана скучно. Имаше "сухи места" предвид обема информация, но Бърг се е справил чудесно.Не си давах сметка, че тази биография ще обхване голяма част от работата на Макс Пъркинс. Разбира се, основата е заета с т.нар. "велик триумвират на 20-те години": Франсис Скот Фицджералд, Ърнест Хемингуей и Томас Улф.
Четейки за работата на Пъркис: за неговата постоянна ангажираност с авторите, които редактира и издава; за обема от ръкописи, които минават през редакцията; за битките, които се водят за всяка една книга ..., можеш да добиеш само бегла представа какъв огромен занаят и бизнес е книгоиздаването в Америка.
Любопитно е как на работата в Холивуд се е гледало несериозно. Писането на сценарии за филми се е считало за компромис и повечето писатели са го правили от финансови нужди. Финансиви нужди са изпитвали почти всички автори, при това придружено с много алкохол и перманентни психическите сривове. Всеки се оправя според възможностите и характера си, а Макс Пъркинс е успявал да бъде винаги тяхна подкрепа. Лоялност и приятелство в онези среди и времена не са били най-често срещените качества.
Силно ми направи впечатление, че на няколко пъти споменава Уилям Фокнър, говори за него почти с преклонение пред таланта му, а в същото време става ясно, че не би се ангажирал да го издава "Скрибнър". Това, че Пъркинс изключително е ценял Фокнър става ясно от няколко пасажа:
Междувременно Пъркинс се запознава с друг литературен критик, Максуел Гайзмар, трийсет и две годишен преподавател в колежа „Сара Лорънс“, който изучава съвременния американски роман. Той предлага да проучи творбите на половин дузина писатели, творили между двете войни, в книга, озаглавена „Писатели в криза“. По предложение на общ приятел Гайзмар изпраща на Пъркинс главата, която е написал за Ринг Ларднър, Томас Улф и Джон Стайнбек. Пъркинс много се радва, че най-сетне някой учен признава дарбата на Ларднър, а материалът за Улф според него е „може би най-добрият, който е писан“. Той знае, че младият критик вече е публикувал благосклонна критика за „Пролетни порои“ на Хемингуей, но проявява предпазливост и отказва да приеме книгата на Гайзмар за печат, докато не прочете материала и за Хемингуей. Пъркинс предлага на Гайзмар да включи и Уилям Фокнър и младият мъж се съгласява.
В огромната кореспонденция на Пъркинс с авторите от т.нар. "триумвират", може би единствено Ф. Скот Фицджералд не си е позволявал да прекрачва границата. Хемингуей и Улф са далеч по-необуздани (дори невъзпитани) избухвали са до степен, в която са казвали и писали неща, за които впоследствие съжаляват. На моменти работата на редактора изглежда абсурдно невъзможна. Често пъти Пъркинс е трябвало да играе ролята на арбитър при демонстрациите на свръхего.
Несъмнено Томас Улф е бил един от любимците на Пъркинс. Работата по "Погледни към дома, ангеле" и "За времето и реката" ги сближава до такава степен, че те често са заедно и Улф е част от семейството на Пъркинс. Това приятелство обаче е пълно със спорове и катаклизми. Улф често пъти реагира грубо, особено когато си е пийнал повечко, което за него не е прецедент.
Хемингуей признава, че е „направо луд“ по стила на Томас Улф и че иска да се запознае с човека, когото Пъркинс нарича „световен гений“, макар да се опасява, че конфликтните им характери ще се сблъскат още щом се срещнат.
Макс Пъркинс: Когато за пръв път прочетох нещо от Томас Улф – пише Макс две десетилетия по-късно в своя недовършена статия, – ме обзе тревожно опасение. Казвам го, а аз обичах този човек. Всяко хубаво нещо е съпътствано от неприятности.
От всичко споменато в книгата по отношение назряващата раздяла между Пъркинс и Улф, си правя извода, че не вечният спор между тях е причината. По-скоро виждам в това, че Улф е бил ужасно обиден от мнението на някои критици, които са натяквали постоянно, че без Пъркинс той не би могъл да създаде книга. Това очевидно го е влудявало.
Улф описва великото произведение, което е замислил. Кани се да напише своя еквивалент на „Одисей“ – изключително оригинална и въздействаща творба, която няма да се съобразява с издателските ограничения. Книгата вече се пише и се казва „Хрътката на мрака“. „И аз като господин Джойс – осведомява Том Пъркинс – ще пиша както си пожелая и този път никой няма да ме съкращава, освен ако сам не го поискам.
Томас Улф е един от най-изпълнителните и коректни писатели спрямо "Скрибнър", дори изисква писмено от издателството да заявят, че отношенията им са изчистени и финансово и правно, преди да предприеме каквото и да е било. В каква криза е бил се вижда, след като пише едновременно на почти всички известни издателства.
Въпреки тяхната професионална раздяла, Пъркинс остава истинският приятел на Улф до края на живота му. Часове преди да си отиде от този свят, Улф пише:
Скъпи Макс,
Нарушавам разпорежданията, но имам „предчувствие“… и искам да ти напиша следното.
Направих дълго пътешествие, посетих непозната страна и видях съвсем отблизо онзи с тъмната кожа; май не се уплаших много от него, но у мен има още толкова много тленност… отчаяно копнеех да живея и още копнея, хиляди пъти мислих за всички вас и ми се искаше да ви видя отново, освен това непоносимо се терзая и съжалявам за работата, която не съм свършил, за работата, която трябваше да свърша… знам, че съм само прашинка, и усещам, сякаш огромен прозорец се е отворил към живота. Преди не го знаех… и ако премина през това, се моля Богу да бъда по-добър човек, а по някакъв необясним и странен начин се чувствам по-задълбочен и по-мъдър… Ако отново се изправя на крака и изляза от тук, ще минат месеци, преди да мога да се върна, но изправя ли се на крака, непременно ще се върна… каквото и да става… Имах „предчувствие“ и исках да ти пиша и да ти кажа, че независимо какво се случи или се е случило, винаги ще мисля за теб и ще се чувствам, както на онзи 4 юли преди три години, когато ме посрещна от кораба, качихме се на онази висока сграда, а долу останаха всичко непознато, великолепието и мощта на живота и на града…
Винаги твой,
Том
За изпълнител на завещанието си, Улф е посочил Макс Пъркинс. Пъркинс знае за договорените отношения с новото издателство на Улф и предава материалите за "Паяжината и скалата" в "Харпър".
Що се отнася до романа, след като Макс събира и подрежда основната му част, той препраща седемстотин и петдесет хиляди думи на Асуел. „Проучването на масива на ръкописа беше като разкопките на древна Троя – пише редакторът на „Харпър“ за неиздаденото съкровище на Улф.
...
Всъщност Том пишеше една-единствена книга на около четири хиляди страници, обхващащи целия обем на неговите произведения. Отделните заглавия с неговото име са просто отделни томове от тази цялостна книга. Трябва да си представяме, че тези части са издадени отделно просто за удобство.
ПП. Две книги, които Макс Пъркинс е искал винаги да бъдат близо до него: "Война и мир" и "Еклисиаст".