„Ироничен, мнимо несериозен, сладкодумният Христо Карастоянов разказва зловещи истории, сътворяващи се в едно, инак погледнато, идилично градче: гарнизонният духов оркестър си свири в градската градина, а зад тезгяха в сумрачната и миризлива аптека наднича младо момиче. Другото е барут, кръвнина и... гилотини!”
Рашко Сугарев в книжка 6 на списание „Пламък”, 1985 година
„Любов и тайна измяна, безсмислено предизвикателство към смъртта, антимонархически и промонархически пристрастия се преплитат в напрегнатата и интересна фабула на повестта. Опрян на основното проучване на епохата, авторът пресъздава документалната автентичност с един непринуден разговорен стил, благодарение на който читателят съпреживява събитията.”
Христиана Василева, вестник „АБВ”, 4 август 1987
„„Кукувича прежда”, чието действие се разиграва през 20-те години, но се появява също и Джон Ленън, напомня за „Бесове” на Достоевски: с анархисти и атентати, с кинотеатри и цепелини и с един синтез между повествувателните техники на модерната литература и балканското разказваческо изкуство. Арена на събитията е българската провинция: в столицата животът само се симулира, а в провинцията се изстрадва.”
„Анархисти & цепелини на Балканите”, Berliner Zeitumg, Nummer 16-19, 20. Januar 2013
Христо Карастоянов е роден на 22 февруари 1950 година в Тополовград. Живее и се опитва да работи в Ямбол. Дядо на внук, който му повтаря и трите имена. Член на Съюза на българските писатели. Хобито му е да рисува карикатури (участвал е в няколко международни салони на карикатурата).
Първата му самостоятелна книга "Пропукан асфалт" (1981) е отличена с една от наградите на "Южна пролет" в Хасково, а "Записки по исторически наивизъм" (1999) получава наградата на СБП за 2000 г. Автор е на 27 самостоятелни книги – белетристика, документалистика и публицистика, три романа, както и на тетрадка със стихове. Пет негови книги са номинирани за наградата „Хеликон”, а романът му “Аутопия: другият път към ада”, издание на „Жанет 45”, е номиниран за първото издание на конкурса на Фондация “Вик” за най-добър роман на годината през 2004 година. Носител е и на голямата награда на "Корпорация Развитие КДА", за романа "Смъртта е за предпочитане" (2003). Негов сборник с разкази е една от петте книги, с които стартира инициативата “Духовна врата” на ИК “Жанет 45” – “Търся съпруга за мъжа си”, разкази, превод на турски Хюсеин Мевсим (“Kocama kari ariyorum”). Заедно с другите заглавия от поредицата, “Kocama kari ariyorum” беше представена на Международния панаир на книгата в Истанбул през 2006 г.
Носител е на следните награди:
1999 — Награда на Съюза на българските писатели за документалистика 2003 — Наградата „Развитие“ за ръкопис на роман 2012 – наградата „Хеликон“ за най-добра белетристична книга на годината – за романа „Името“
В този роман-трилогия, издаван по различно време и в различна последователност, присъстват и стилът и темата на белетриста Карастоянов: фрагментарно-хроникьорският разказ, преизказното наклонение и смутното време и настроения на 20-те години на 20-ти век, начело с анархизма и лудите глави на непокорните. Повествованието е водено едновременно с мисериозността и ненадеждните преизказни форми на легендата, случайно дочута и преповторена, но и с библейското утвърждение „Тъй било“, повтаряно многократно, сякаш за да убеди читателя, че точно това наистина се е случило по описания начин, дори и разказвачът да не е бил пряк свидетел. Просто няма как да е иначе. Този маниер на писане продължава и в „Една и съща нощ“, и в „Животът няма втора половина“, придавайки на разказвачеството характерната магическо-мистична нотка. Героите са темерути и чудаци, еснафи и анархисти, съдържатели на локали, милиционери, разбойници, влюбени и разлюбени – цялата палитра от човешки типове и нрави на времето си. Ако трябва да определя главни герои и теми на всяка една от трите части, бих казала, че в „Перпетуум мобиле“ темата е потискането на личното щастие в името на нещо по-грандиозно – разрушаването на стария свят, към който странникът Пройко Манкьов така и не се приобщава; в „Кукувича прежда“ героинята е доктор Анка Пеева, около която се увива кукувичата прежда на реалността, за да я изсмуче и унищожи, а в третата част – „Сбъркана хроника“ Коста Хаджиставракиев се захваща с невъзможната мисия да пази реда в хаоса, което му коства всичко. Общото между персонажите е местообитанието им – градчето К, което е преименувано на Ю, защото К е „турското име“. Почти с очарованието на Макондо (да, от „100 години самота“, маркесовско ми става като чета тази книга на някакво ниво, не мога да избягам от това усещане), провинционалното градче побира в себе си историите и болките на толкова много хора, че само по себе си се превръща в хроникьор на техните съдби, които пък са част от него. Симбиоза или кукувича прежда (паразитно растение, „пълзящият ужас на растенията“) - вероятно някаква зловеща комбинация от двете. Животът не просто лети с времето, което „завива страхотно в нощта“, но и често прави хората заложници на статуквото, даже на Стокхолмския синдром, преди изобщо той да е дефиниран и те въобще да го осъзнават. Кукувичата прежда обгръща всички, тя ще завладее света. Логично е, че разрушаването му може да ни избави от нея. Затова и анархистите са толкова интересни герои. В другите два романа, които споменах преди малко, Гешев разсъждава над идеологията на анархистите, за да стигне до извода, че те нямат такава и за тях няма нищо свято и неприкосновено. Това усещане ги прави всемогъщи, прави ги привлекателни герои на роман. Трябва ли да са исторически достоверни? Въпросът за историята и отразяването ѝ в романите е тема за безкрайна дискусия, но конкретно в тази книга Христо Карастоянов прави нещо много впечатляващо – с чувство за самоирония добавя бележки под линия, в които от името на историка наивист обяснява какви източници е ползвал, за да се информира за засегнато историческо събитие или личност. И не се свени да признава консултациите си с уикипедия. Даже и диалог с редактора си води в тези бележки, придавайки особен колорит на цялото произведение и припомняйки, че писането на романи също е занаят, а историческата достоверност не е самоцел, дори обратното – може да бъде модифицирана в името на художествеността. Романът е художествено произведение, което изисква интелектуално усилие. Докато читателят полага това „усилие“ с „Кукувича прежда“ обаче много ще се забавлява, защото този роман в три книги те разсмива, разплаква и провокира към дълбоки размисли едновременно.
А в К./Ю. времето е захапало опашката си и едно се случва, второ следва, трето довтасва непоканено – и сетне всичко се обръща и захапва първото, за да го осветли, обясни и понякога обезкърви. Тук властта идва, за да обещава, но по-често, за да назидава, донски казаци се вихрят, хвърлят се бомби, жени се самоубиват от любов, а войници заради политика, създават се перпетуум мобиле машини, както и много най-обичайни адски машини, деца правят глупави недетски бели, а бащите им ги водят на заколение в участъка, хлебарите стачкуват и докарват положението до разкол, а в хангар за цепелин се крият нелегални, които по двойки се втурват към атентати, саботажи и взривяване на църкви (не оная, тя се мержелее чак в края). Мярка се Георги Шейтанов и вдига мярката на всички. Върти се любов по партизански, любов по буржоазному, всякаква любов се върти, основно към родината, заради която гинат хора, които се кълнат в едно и също знаме.
20-те години са един от най-слабо познатите и същевременно навярно най-важни периоди в българската история. Някъде тук между червено-черният тероризъм и бяло-кафявият терор се случва забатачването на държавата ни, което и до днес не можем да надмогнем.
Христо Карастоянов проследява всичко това с хумор, който прикрива ужасното, за да можем да стигнем до края.
Велика! Възторжено аплодирам. Влюбих се в Маминколев - журналиста. И кой знае защо изпитах блажена симпатия към Коста Хаджиставракиев. Но действително - живо, топло, огнено дори повествование, на което не се устоява току тъй. :)
„Кукувича прежда е паразитно пълзящо растение… Така е според Уикипедия. А според мен кукувичата прежда е пълзящият ужас за растенията.“
Трилогията „Кукувича прежда“ („Перпетуум мобиле“, „Кукувича прежда“ и „Сбъркана хроника“) на Христо Карастоянов, показва изключително правдоподобно мракобесните събития от историята ни през 20-те години на 20 век в приятен, на места дори шеговит стил. Събитията се развиват в провинциален град и околностите, но дават поглед и върху цялостната картина в България по онова време.
И тук, нещо любопитно, в третата книга „Сбъркана хроника“, се разказва за някакъв индус, който заедно с пръстен от брилянт донесъл чумата във Венеция, след което във Флоренция. Съвсем като днес - Covid-19 от Китай. Дори се връзва с „Декамерон на Бокачо. Освен това този брилянт бил занесен в Бергамо през 19 век, откъдето пък пламва короната днес в Италия. Прокълнат брилянт, който сее смърт. Май ще излезе ясновидец г-н Карастоянов!? Дотук със съвпаденията. Така или иначе историята се преповтаря във всичко.
Винаги сме живели „в този оплетен в кукувичата прежда на страховете си свят…, в едно бавно изтичащо време и в съсипващата свобода на собствената си самота“ сякаш времето е спряло и периодично се повтаря, за да напомни за себе си. Има хубави моменти в историята ни, но като прекрасна заря в тъмното небе, траят кратко и бързо угасват, за да влезем отново в познатото ни русло.
Разни земеделци, сговористи, комунисти, анархисти и всякакви други с техните тричленки, околийски и всякакви фаворити, си правят каквото си искат с хората. Обявяват извънредни положения, вечерни часове, избиват невинни хора, крадат бизнеса на хората и други поразии, докато са на власт. При толкова информация, особено напоследък, върти се пред очите ни един и същ филм, и пак ни оплитат в техните прежди и завиваме към едни и същи мръсни бюлетини на политически формации с доказано в годините безхаберие и алчност. Никога не се взема поука и бъдещето си оставяме в ръцете на малоумни, недоучили и зависими от „deep state“ политици.
Не става въпрос за личното благополучие, защото има и доволни в отделни периоди, а за дереджето в цялост или както се изразява един от героите в трилогията: „наоколо само страх и погроми, мизерия първобитна навсякъде, ти ми разправяш какво искала младежта и ме агитираш за някакъв си танцувален курс“. Явно е, че хората се задоволяват с малко, но пък затова малкото и нищожно е рекламирано масово от всички медии като манна небесна и „много искаха написаното да е истина, защото не беше дип сигурно“. Голямо нещо направили управляващите и ако не бяха те, нямаше да се случи. А животът и икономиката си вървят въпреки тях, които и да са те. Без техните напъни, защото ако имаше такива, измерението щеше да е друго. И както виждаме и от тази книга, става въпрос за лошо управление минимум от 20-те години на миналия век до сега. Нека го кажем с терминологията на управляващите днес - прости хора избират простаци да ни управляват. Казано от упор и право в лицето ни. Може и да не ни харесва тази констатация, но е истина, за съжаление.
„Кольо се метна, угаси мотора, той изклювка за последно, изхърка и спря, и тогава перпетуум мобилето потегли сàмо - през бъдещите дни, през вечните времена и така нататък, защото времето лети и страхотно завива в нощта… А после се случи страшното!.. И тогава на площада връхлетяха злите конници от жандармерията. по-късно… щеше да се установи, че… побеснели… за някакви избухнали под Балкана и отвъд него комунистически бунтове… и се хванали за оръжието… Беше двадесет и втори срещу двадесет и трети септември, хиляда деветстотин двадесет и трета година, когато времето летеше, и като летеше, завиваше страхотно в нощта.“
И завило страхотно в „Една и съща нощ“, пореден страхотен роман от автора.
Макар че тази е "просто" ново издание на романа, на мен ми попада за пръв път и останах очарован. И не само, защото действието се развива в родния Ямбол, чиято география може да бъде разпозната в уж неназования К. / Ю.
Действието е донякъде историческо, донякъде художествено, но преди всичко е разказано толкова истински, толкова топло, толкова меко, че когато от страниците изскочи автентичното "Ешша, бе!", на читателя не му остава нищо друго, освен да се засмее съучастнически насред тихата, носталгична меланхолия по летящото, "завиващо страхотно в нощта" време.