„Ние с теб“ е роман по действителен случай от живота на авторката.
От една страна, книгата ще ти покаже нейната дълга и трудна битка с депресията, паник атаките, една 4-годишна токсична връзка и психическия тормоз в нея. А от друга, пътят, който извървява в психотерапията, но и вътре в себе си, за да счупи старите модели на поведение и да започне начисто.
Чрез историята на георите Наталия и Константин ще се потопиш в един свят, скрит за околните, в който любовта се превръща в контрол, страх и тормоз. Свят, който ден след ден изсмуква силите ти и те оставя без отговори, а мълчанието се превръща в най-големия ти приятел.
Любовно бомбардиране, газлайтинг, манипулации, объркване, връзване чрез травмата, наказание чрез мълчание, нарцисизъм. Това са само част от трудностите, с които главната героиня трябва да се справя всеки един ден.
Докато не открие ръката, която ще ѝ помогне да изплува и да намери силата за най-трудната и смислена крачка.
Това няма да е ревю. Не и този път. Защото има книги, които не се побират в рамките на „хареса ми / не ми хареса“. Книги, които се усещат. И тази за мен е точно такава. Историята проследява връзката между Наталия и Константин — една връзка, която постепенно разкрива тежестта на психическия тормоз, манипулациите и тихата болка, която често остава невидима за другите. Наталия преминава през паник атаки, страхове и вътрешни битки, които са болезнено реални. Това не е просто история за любов. Това е напомняне колко лесно човек може да се изгуби в някого и колко трудно е да се намери отново. Книгата ме накара да се замисля за нещо много важно — че трябва да се грижим за себе си. Че не бива да пренебрегваме сигналите, които тялото и съзнанието ни дават. Че ако сме в токсична връзка или преживяваме нещо тежко като паник атаки, не трябва да мълчим. Да споделим. Да потърсим помощ. Да изберем себе си. И може би най-важното — това минава. Болката не е вечна, дори когато изглежда така. Тази книга оставя следа. От онези, които не избледняват бързо. Кара те да се върнеш към себе си, да се запиташ какво приемаш, какво допускаш и какво заслужаваш. Защото понякога най-трудната, но и най-необходимата крачка е да си тръгнеш.🤍
Историята на Наталия и Константин за съжаление в мащабен план е доста често срещата. Насилието НЕ ТРЯБВА да се толерира в какъвто и облик да бъде. А домашния тормоз, подтискането, котролирането, страха, шантажите и манипулирането нямат място между двама влюбени.
През цялото време докато четях историята се чудих как може човек да се докара до там, каква емоционална травма трябва да и претърпял, че съзнателно да избере в последствие да наранява други и то най-близкият си. Защо лошотията е първото към което се обръща за да се почувства по-добре? Константин от самото начало на връзката им е вече умел манипулатор, себичен и голям нарцисист. В началото се срещаме с една усмихвата, весела, обичаща да се забавлява Наталия, а с времето я виждаме линееща и докарана до ръба на лудостта едва ли не жена. Но това което много ми хареса и смятам, че е правилен пример в една такава токсична връзка - търсенето на помощ от самата Наталия, това показва, че самата тя разбира, че има някакъв проблем. А в лицето на Теодора (психиатър), намира солиден гръб и ключа за нейната осъзнатост спрямо сърцевината на проблема и силата да направи най-голямата крачка към това да спаси себе си.
Историята, която ни представя авторката е напомняне да обичаме повече себе си, да не търсим извинения за насилието върху нас от хора на които не им пука как се чувстваме. Всеки се бори с някаква травма и демони, но стига да признае първо пред себе си, че има проблем, сподели с най-близките си и заедно потърсят помощ ще бъде в пъти по-правилно и стойностно.