В един студен ноемврийски ден през есента на 1913 г. бъдещият първи президент на Турция Мустафа Кемал Ататюрк пристига в София. Тогава той е на 32 години, с чин майор, и е назначен за военен аташе в България, където ще прекара следващите 14 месеца.
Сред задачите му е изключително трудното сближаване между българската и турската политика, но роденият и израснал сред българи в Солун офицер е най-подходящият човек за тази работа.
Авторката на книгата Нахиде Дениз проследява отблизо живота на Ататюрк в България, като се основава на документи, изследвания и интервюта с български и турски специалисти и роднини на някои от личностите от периода.
Опитите за покушение срещу Мустафа Кемал, докладите му до турския Генерален щаб, срещите със столичния елит и обикновените хора и разбира се, търсенето на истината за връзката му с дъщерята на ген. Стилиян Ковачев – Мити, са само част от засегнатите теми.
И накрая – Ататюрк остава възхитен от напредъка на България. Видяното ще му послужи в осъществяването на идеята му за модерна светска турска държава. Неслучайно до края на живота си той пази скъп спомен за времето, прекарано у нас.
„440 дни. Ататюрк в България“ от Нахиде Дениз е изключително интересна, стойностна и задълбочено проучена книга, която успява да представи един сравнително малко познат период както от турската, така и от българската история. Още от първите страници си личи, че авторката е положила огромни усилия в изследването на темата. Трудът ѝ е сериозен, детайлен и подкрепен с множество източници и свидетелства.
Особено силно впечатление ми направи подходът на Нахиде Дениз да включи интервюта с хора от различни социални среди и различни региони. Тези лични разкази придават човешко измерение на историческите факти и правят книгата много по-въздействаща. Читателят не просто научава дати и събития, а се среща с истински хора, спомени и гледни точки, които обогатяват цялостната картина на периода.
Много ми хареса и начинът, по който авторката преплита българската и турската история. Образът на Мустафа Кемал Ататюрк е представен не само като историческа личност, а и като човек, формиран от средата, в която е живял по време на престоя си в България. Това дава по-дълбоко разбиране за неговото развитие и идеи.
Стилът на писане е ясен и увлекателен, което прави книгата достъпна както за хора, интересуващи се от история, така и за по-широка аудитория. В същото време тя не губи своята научна стойност и сериозност.
Като цяло „440 дни. Ататюрк в България“ е много ценна книга, която разширява историческите познания и насърчава по-задълбочено разбиране на връзките между две съседни култури. Определено я препоръчвам на всеки, който се интересува от история, балкански отношения и личности с голямо историческо значение.