Катерушки

by Улья Нова, Уля Нова, Здравка Петрова (Translator)

Младата московска писателка Уля Нова е авторка на няколко обикнати от руските читатели книги: "Инка", "Как се управлява времето", "Реконструкцията на Ева", в които реалността се преплита с неуловимата магия на всекидневието, а силата на мечтата побеждава несгодите.
В романа „Катерушки“ провинциалните делници от края на 80-те са разкрасени от детското въображение. Душата на детето преобразява всичко страшно и фатално в този свят. И тогава Черният град на тревогите, обвян от безцветни ветрове, се превръща в град на катерушки, където можеш да докоснеш с длан небето, където сребърният вятър свири на устните хармоники на вратите. Там живеят свободата и вдъхновението, които ти помагат да преодолееш всичко и да станеш себе си.

290 pages, Paperback

First published January 1, 2010

About the author

Уля Нова (Мария Улянова) е московска писателка. Завършила е медицински и литературен институти. Автор на книгите «Катерушки», «Инка», «Как делать погоду», «Реконструкция Евы». Има многобройни публикации в руски литературни списания, сборници и антологии. Стипендиантка на редица европейски литературни институции. Лауреат на наградата «Еврика!» за повестите си «Партитура для Орфея» и «Проект».

Reviews

[Yoana · Rating 2 out of 5]

Бих дала три, ако не беше такова изпитание да прегазя през несекващия поток от сравнения и метафори. Авторката има ясно послание и то е ефективно предадено, повествованието е стройно, умело борави със символи, прецизно използва средствата на езика, но според мен и въз основа на личното ми преживяване с книгата, всичко би било по-въздействащо, ако не беше заровено под планина от непрестанно повтарящи се стилистични похвати. Може би идеята е била да се пресъздаде атмосферата на провинциалния съветски град с неговата безнадеждност, по детски възприемана през сетивата (миризми, звуци, тактилни усещания и пр.), но резултатът за мен е досада. Аз лично бих съкратила една трета от обема и то без да пипам малко произволно вмъкнатите 3 разказа в рамката на големия разказ.

"Катерушки" се развива в едно особено застинало настояще между детството, което трябва да оставим зад гърба си, и въжделенията на стремежа към бъдещето. Книгата е роман за порасването, което по същество е болезнено осъзнаване на реалните граници на света и не по-малко болезнено откъсване от миналото и двете "тресящи се ръце", които се протягат да ни хванат, ако залитнем, и протягане към неразчертаното пространство на небето, където ще станем, каквито искаме. Насред гъсто населения пейзаж на градчето - блокове, следвоенни дворове, скърцащи катерушки, баби и лелки с мъхести пуловери, безистени и входове с графити, изоставена детска градина и изобщо отломки от време, което или е заминало, или си заминава в крачка с детството на героинята – има много наситена символика: горе-долу (летището, летците, самолетите; птицата като въплъщение на неизразими, но неподдаващи се на потискане емоции - и гробището, заравянето на топчета, безистените и входовете), минало-бъдеще, мечти-горчивина, памет-забрава. Забравата е болезнена, но едновременно и оздравяваща: дядото от 40 години живее "в епилог", упорито забил пети в миналото си, неуспял да се претвори в нищо друго. Когато е принуден да забрави за това в името на физическото си оцеляване (оздравителните хапчета изтриват паметта му), това е представено като трагедия, но и като надежда - най-сетне миналото може да напусне стерилната застиналост на спомена и да се претвори в бъдеще, защото безименната геориня взема дядовия си спомен (куршума, който е сложил точка на очакваното от него бъдеще) и отива да го зарови, за да поникне катерушка и по нейните лостове детето да стигне до небето без жици, знаци и предупреждения и да скочи в собственото си бъдеще.

Преводът е чудесен.

Въпреки всичко това преживяването ми с книгата беше по-скоро неприятно. Стилът изобщо не ми е по вкуса и имаше решаващо значение за впечатлението ми от романа.

[Кремена Михайлова · Rating 5 out of 5]

„Деде, почакай, не заспивай.“

Тъжната трансформация: тръпнещи деца – огорчени млади хора – прекършени възрастни – стопяващи се старци… И… пак деца разбира се! Все още с високи мечти - катерушки, самолети, свобода. Дори и за Галя, Танечка, Светка...

„Всеки път, неохотно пусната от дядо да се поразходя преди обяд, „да си у дома най-късно в два“, аз започвах самотните си скиталчества близо до къщи с надеждата да срещна останалите. Льоня намирах на ъгъла, той клечеше край някоя локва и замислено я разбъркваше с пръчка, от което сивото бебе, мътно звънтящо в нея, леко се накъдряше и по него се очертаваха кръгове. Славка се мотаеше зад храстите, близо до пущинака: той наблюдаваше от засада нашия вход и съобщаваше какво става по „радиостанцията“ – сиво паве или намерена под прозорците телефонна слушалка със зелен усукан шнур. Артьом съсредоточено строеше от парчета тухли крепост близо до пясъчника, на оголялата площадка пред входа. Неговите сини шорти от някаква синтетика бяха целите в пясък, клинът също. Лена винаги изникваше неочаквано от своя отдалечен вход с дълга копринена рокля под коляното, купена с оглед „да я израсте“, но нетърпеливо облечена още днес.“

Много болящ е езикът на Улья Нова в романа „Катерушки“ (безупречно издание на СОНМ). Тук синята вътрешна птица на Буковски е станала кафява външна птица: птица на тревогата, птица на гнева, птица-тик… Затова се налага шиенето на одеждата „Сякашнищонесееслучило“. Тя е фалшивата защитна маска и макар че на пръв поглед изглежда неприятна и „нечестна“, се запитах не е ли устойчива благодарение на нея бабата-стоик, истинският командир (а не дядото командир от войната).

„А баба си слага своето „Сякашнищонесееслучило“ на всяка крачка. Тя винаги поддържа в готовност спасителното чучело, за да не се оплаква,да не хлипа и нищо да не обяснява на улицата, когато срещне познати. Тя си има специално „Сякашнищонесееслучило“ за спестовната каса, за пералнята, за магазините и за телефона, когато приседнала на ниската табуретка до трикрилото огледало, разговаря с бивша приятелка. Баба почти винаги се прикрива със сламата на „Сякашнищонесееслучило“, за да не я съжаляват, а да изглежда по-солидна и по-щастлива.“

Може би най-тъжното за мен беше наистина превръщането на устремените деца в „гъгниви скърцащи бабички“.

„Най-важното е непременно да знаеш за птицата на гнева – никога не можеш да отгатнеш в чия точно майка, баба, разгневен дядо или баща ще се превърне тя, когато се приземи.“

„Дядо започнал да обикаля стаята с малко моливче зад ухото. Измервал машината, сгъвал метъра на хармоника, удрял с него дланта си, пеел военни песни. А баба мърморела: „Не вдигай шум. По-добре иди да си починеш.“ Това мърморене и недоверие ядосвало дядо, той не обръщал внимание на упреците и строгите погледи, упорито пренасял от балкона в кухнята посивели парчета шперплат. После вадел от килера бурканчетата от мармалад, натъпкани с ръждиви джунджурии, телчета и железца, намирани из целия град. Баба внимателно наблюдавала действията му над очилата си и мърморела: „Не прави боклук“, и намеквала, че не очаква от начинанието му нищо добро. После хвърляла върху линолеума в коридора парчето плат за миене на пода, нареждала му да си избърше пантофите, за да не разнася боклук из къщи, че можело да дойде някой, неудобно. Дядо ласкаво отговарял: „Слушам, другарю началник“, и продължавал да мъкне в кухнята рула шкурка, дъски, летви, алуминиеви ъгълчета.“

„При среща трябва непременно да се усмихнеш. Тихо и учтиво да процедиш „Добър ден“, а не „Здрасти“. Трябва да отговаряш високо, без да зяпаш настрани, без да побутваш брезово листенце по повърхността на локвата, а трябва да гледаш човека в очите, да се радваш и да си оживена. И в никакъв случай да не се взираш в сочното късче небе, което се отразява в прашните, замътени прозорци на тясното магазинче за трикотаж. А ако не щеш ли, направиш нещо не както трябва: ако забравиш да поздравиш, ако се извърнеш настрани, ако се отплеснеш и не чуеш някой въпрос, през целия останал път до пералнята ще трябва да слушаш бабините нравоучения.“

При много подобни книги не съм можела да си кажа, че съм имала подобни дядо/баба – за които да се напише роман, чието присъствие да е било непоклатима опора, с чиято загуба да се срива един детски свят. Сега едва ли не се зарадвах, че не съм имала, защото връщането надолу по катерушката оставя такава огромна дупка, когато връзката дядо/баба-дете е била толкова силна. Глупости говоря – разбира се, че е по-добре да има такива ярки личности...

Щом като книгата е руска, се запитах също: всичко черно-пречерно заради войната ли е? Или навсякъде и при всякакви условия се среща това, което е модерно да се нарича „dysfunctional families”.

„Напомнила на мъжа си, че войната била вихър от куршуми, в който бившите любовници, съпруги и съпрузи, момчета и момичета, влюбени съученици завинаги се превръщали в някой друг: в партизани, ранени и блокадници. В гладни хора, копаещи окопи, в опълченци, радисти, контузени, във военни лекари, в летци, в безследно изчезнали.“

Какъвто и да е отговорът, цялата идея с катерушките е основното ценно за мен в този роман (нагоре-надолу/страх-смелост), още повече че подобно нещо срещам запърви път. И езикът е необикновен, но понякога ми идваше прекомерно „превъзбуден“, нажежен, драматичен, като надвиснала заплаха. Повторенията също ми натежаваха: сиво-розовата прохлада, гъстото виолетово небе, бавен син вятър; тайната розово-снежнобяла лотария на градчето, теменужения прозорец, синия уличен вятър, гъстото синьо небе, сребърният вятър, черни-пречерни входове...

Но всяко появяване на катерушките за мен беше вълшебна среща - въпреки че съм се превърнала в пъзла на средна възраст, си оставам мечтател-дете от средно градче.
(Не стават ли по-бъзливи днешните поколения - някога катерушките-ракети, устремени към небето, бяха нещо обичайно дори в дворовете на детските градини, сега е немислимо да сложат нещо толкова „опасно“ на подобни места.)

„… катерушка, висока желязна стълба към небето. Тя ще бъде сребърна, ръждива или боядисана в зелено, зависи какво е било топчето. Това ще бъде твоята катерушка – шепнеше тя на притихналия Славка – и ти ще се закатериш по нея, все по-далече и по-далече от земята, от дърветата, от улиците, от всичките тези хора, които седят сред своите четири стени, в своите тесни апартаментчета. Ще избягаш от Черния град, към облаците, от самия себе си, от всичките свои промени, от всички лица, които са те превърнали в похабен човек, в объркване, съмнение и тежест. Ще избягаш по нея от умората, срама и вината, от пукота, който си чул, когато нещо окончателно се е прекършило в теб. И ще избягаш далече-далече, към онази страна на облаците, където небето е свободно, синьо, с лека копринена мъглица, без бързолети, без указателни табели и без пътища. Тогава вече нищо няма да те промени. И ще се превърнеш в човека, който ти искаш да бъдеш.“

[Tsvetelina Mareva · Rating 5 out of 5]

Вълшебна! Това е Думата. Приказка за страната на детството.
Майсторски превод на Здравка Петрова!

"Въображението е душата." - Уля Нова

„Всички, които поставят неправилно ударенията, лекомислено гълтат букви, плюят срички, като че са шлюпки от семки, никога няма да бъдат щастливи.” – „Ама защо?” – „Защото думите си отмъщават. Те управляват хората. Онези, които бъркат окончанията, без да знаят, съсипват живота си.” – „Как така?” – „Ами така. Всеки ден, като подвикваш смачкани топки и дрипи от думи, ти затъваш все по-дълбоко в тресавище, от което няма измъкване. Никога, разбираш ли? Това е страшно. И един ден всички неправилни, скъсени думи ще се възправят срещу тебе. Защото – шепне мама – това, което говориш, е пряко свързано с начина, по който ще живееш."

[NeDa · Rating 5 out of 5]

Поживях в едно детство, жулих колене, търсих топчета, слухтях за тайни, надничах в локви, преглъщах уличен краешник, цвърчаха мекички, видях продавачи на сънища...
Много ми харесаха повтарящите се "черен-пречерен", "листовина" и "Сякашнищонесееслучило".
Топло разказана история, на моменти приказна, с много въображение и хубаво писане.
И учебник по български език, благодарности към Здравка Петрова!

[Slavena · Rating 5 out of 5]

„Ехей!” - извика Льоня – „Там сега е моят татко. Лети към Душанбе!” и Марина махаше, заразена от неговия възторг, забравила, че нейният целофанен баща сега си е вкъщи, в тясната, гореща стая със златни листенца по зелените тапети. Тежко разплут във фотьойла, прозрачен и безлик, той без интерес наблюдава сменящите се изображения на екрана ... И Артьом беше поспрял, здраво стиснал предпоследното стъпало, и също махаше на самолета. Без да вика, стиснал устни, защото би могло да се окаже, че там е неговият бивш татко, летецът, със своята нова жена и малката им дъщеря.

Техните длани като криле трепкаха над футболното игрище, после панически стискаха лостовете. Техните малки, почти птичи тела, изгубили за миг равновесие, се превръщаха в трептене под разтичащото се, пресечено мляко на самолетната следа. Те махаха - с пламнали бузи, чорлави, нахрабрели ... И на мен ми се струваше, че това е добър начин истински да опознаеш и хубавичко да се вгледаш в някого: като го поставиш на фона на самолетна следа, на най-горното стъпало на катерушка, на такава една огромна стълба към небето, преграждаща пътя на всекиго, край училище. Тогава той ще се обрисува и ще стане познаваем целият. Неговото лице и смях. Неговият страх. И синьото му якенце с кръпка на лакътя ...” 

Чета тази книга пътувайки, във въртележката на поредните битови и глобални промени, в турбуленцията на номадство, свикване, телепортации като премигване, в прашни влакове, пред разпадащи се къщи, по скали из между малки заливи. Превръщам се. Както и героите в нея - устремени към имагинерното море, самолетите в небето и млечните им следи, към превръщането в себе си - в това, което избират да бъдат.

Твърде много и ярки думи и сюжети запечатах, устойчиви образи, аромати, пейзажи, характери, еманципирали се от страниците, раздвижват въздуха, досегаеми са.

Те сами ще заговорят за себе си и за превръщането: розово-сивият нощен вятър, онази натрапчива, невидима, нахална птица тик, която всява тревожност още от първата страница /алюзия за страха и неспокойството, които превземат несретните, съпътстват ги неизбежно, близо/, онова Сякашнищонесееслучило, което персонажите навличат върху себе си, увиват се в него – отработено, убедително, по навик, за да се самоизмамят, за да просъществуват; атмосферата на Черния град, която може да се докосне, помирише, да полепне по порите: „тревожните миризми на улични кучета, зелева супа, бензин, машинно масло, алкохолни пари и тютюн”, на „загоряла елда, котараци и на мокра козина”; метафора за тревогата – като нарастващ в гърлото гълъб; обезпокоени родители, изобразявани като огромни черни птици на гнева; клетите, изгубили центъра си „прекършени мъже по потници, които пушат цигари на балконите” нощем, същите тези, които дядото на момичето разказвач съумява да „поправя и връща в строя” със съветите и топлината си; умелата интерпретация на съзряването и осъзнаването на житейските трудности - „горчивината на научените тайни”, метонимично описана като „горчивината на аналгина, ментола и приспивателните”, разколебаването на наивността и безгрижието идва с узнаване на „пронизваща тайна, като изстрел от освободена от блистера таблетка”, тежи и настоява да бъде осмислена, „защото човек вярва в тайната само, когато тя е вътре, лежи като кафеникавия камък – преса за кисело зеле, тревожи го и го тегли към земята. Човек вярва в тайната само когато тя, потвърждавайки се многократно, подчинява вихъра на случайностите”.

Пейзажите са визуално богати, едновременно поетично и автентично пресъздадени – теменужен здрач, опустели перони, бледото болнично слънце, черната въздишка на мазетата, течението през безистените, надписи с въглен по стените, мракът на стълбището, пропит с мухъл; многократната употреба на „черно пре-черно” ме сепваше често, предметите са живи и пулсиращи – дори в подобна „сценична площадка”, като тази в междублоковите пространства на окаяни крайни квартали с маргиналните им обитатели; пре-черният комин на котелното, който с „тъп нож режеше облаците”, изниква мрачно и унило не веднъж.

Трансформацията на персонажите намира изражение в очите им и емоциите, които излъчват: "очите ѝ се превърнали в студени и гладни черни вирове"; "очи с цвят на касис от вкиснат компот"; "очите ѝ напомнят презрели, напукани от жегата вишни"; "те имаха разсеяни целофанени очи и зачервени, разгорещени лица". Носи се усещането за изтерзаност, за усилие в живеенето, за понасяне на живота, тежко наслоен като лятна мараня сред „синьо-розови въздишки, напомнящи пепел” сред по-възрастните обитатели на историите, където паралелно полита и "поривистият" вихър на детския устрем, въображение, кикот, смелост и жизненост; разделящите се хора целите се превръщат в ръце – епизодът, в който децата се сбогуват с техен приятел, и всички тичат след колата, превърнали се в големи, махащи за сбогом ръце, е жив и трогателен.

Историите, пресъздадени през погледа на дете, звучат достоверно – по детски, но и достоверно мъдри, със зряло послание, както когато малките протагонисти разказват смешно неподправени истини за големите:
"Някои хора могат да не се преструват на каквото и да било, защото са си престорени по начало. Например Лена Вятърничавата. Или Славка Гамена. Той от самото начало се е появил на този свят, определил се е и сега само расте. Звънливо подвиква прякори под прозорците. Блъска те с все сила по рамото. Миналата година настоя всички да тръгнат с велосипедите си с него из гробищата. А който откаже, е страхливец и мухльо. Сега той прави широко движение с ръка, като плувец в стил кроул, и всички покорно, един подир друг, тръгват с него за гробищата да събират бонбони. Славка Гамена никога на никакъв не се преструва, а само се изявява все по-отчетливо: изтезава военнопленници, жестоко извива ръцет�� им назад, пенливо плюе в локва през цепнатината между зъбите си, смъква деца от люлките, иска билети за катерушката, нагрубява бабата с бялата болонка. А всички останали хора от самото начало сякаш ги няма. Те няма какво да измислят, принудени са да се събират късче по късче, сламка по сламка, перце по чуждо перце, като гарваново гнездо. Постоянно да се превръщат в някого другиго, в човек, който вече се е проявил, и то се е проявил хубавичко, откроено."

„Някои хора ги има от самото начало. Например Славка Гамена, баба, Леня Вятърничавата. И понеже е така, те винаги веднага са наясно как да реагират на прясна, току-що разкрита тайна, на телефонно обаждане, на подвикване, груба шега или забележка. На мига усещат кое е единствено правилното решение, как да постъпят, ��акво да кажат … а всички останали се търсят постепенно. Крачка след крачка, като стъпват в локви, пресичат напряко дворове, падат от съборени ръждиви тръби, крещят по-високо от необходимото. Всички останали, които действат на посоки, постепенно търсят по-малкото зло, опарват се, несръчно напипват какво би било по-добре да кажат, кога да се усмихнат. И тези търсения им струват огромни усилия. И всичко това, защото някои хора сякаш ги няма от самото начало. Те събират себе си ден след ден.”

Още любими епизоди, отворени за интерпретация:

„За да не пропилеем този ден, трябва по-скоро, докато не е станало късно, да му придаваме формата на нещо, което си струва. Но всичко, което би ни подсказало в какво може да се превърне префучаващото през нас време, е грижливо укрито в бавната тишина, във власинките на килимите, в кухненските чекмеджета, под избелялата мушама.”

„Сутринта е рана, сиво-синкава на цвят. реже и пари. Сутринта нахълтва, изгаря и мълчи. Тя е нетърпима, защото не се движи, не зове, а изисква самостоятелност и изява … отново в обезоръжаваща яснота стаята се разкрива пред очите ти и те кара да се връщаш към изходната точка … и трябва отново да се измушваш от кревата, да напускаш топлата омачкана купчина на юргана, да напипваш с топъл бос крак по леда на пода пантофите. И да тръгваш на своето разузнаване. Трябва да се размърдаш, за да не огорчиш баба си, поне заради нея.”

„Всички, които поставят неправилни ударенията, лекомислено гълтат букви, плюят срички, като че са шлюпки от семки, никога няма да бъдат щастливи. – ама защо? – защото думите си отмъщават. Те управляват хората. Онези, които бъркат окончанията без да знаят, съсипват живота си.”

„И очакването се шири, разраства се отвъд пределите на покрайнините, намеквайки, че има други улици, подухвани от непознат вятър, и други дни, които още не са се превърнали в нищо, безформени, лишени от заоблянето и от трупчето на птицата на тревогата.”

„Несгодите започнали да преследват Галя Песента, притиснали я към земята и постепенно я превърнали, окончателно и безвъзвратно, в очакване – в костеливо същество, което трепери в движение … Някои имаха чувството, че нещастието е заразно, че човек може да го прихване само с ръкостискане, телефонен разговор и дори от разстояние, от един втренчен или жален поглед. Ето защо жителите на Черния град ден след ден старателно приготвяха, отглеждаха и укрепваха своите Сякашнищонесееслучили, караха се шепнешком, развеждаха се тайно, та никой да не заподозре, че са нещастни, и да не се дръпне от тях на някоя спирка. А Галя Песента изобщо си нямаше Сякашнищонесееслучило. Така че живееше с несресаните си сиви космалаци, смръщена, сякаш току-що е глътнала оцет.”

„Димът на забравата, който носи облекчение и отнема тревогата, обгръща всичко.“

[Tatyana Naumova · Rating 5 out of 5]

Иногда книга вылеживается на полке - и ей нужно это сделать. "Лазалки" и еще кучу всего я набрала на какую-то смешную сумму на давнем книжном фестивале осенью 2012, когда книги меня вовсе не интересовали, но надо было чем-то заняться.
И вот, я внезапно решаю ее прочесть стылой осенью 2014, и впадаю в мир "Лазалок". Меня очень пугают книги о детях, потому что они все видят, а что не видят - то почувствуют гораздо тоньше и верней взрослых. И вот у нас есть главная героиня, которая живет с дедом и с бабушкой, в маленьком городке, и где-то гудят самолеты, городок ветшает, люди сходят с ума, умирают, исчезают, пытаются сбежать из городка, и все это - лишь фон для лазалок, уходящих далеко в бесприютное небо. Да, там железо, ветер и чувство свободы, но все герои, даже те, кто смотрит вверх, крепко стоят на старом асфальте, старой земле, в старом городке, который провинциален, как любой маленький город в большой России, только где-то гудят самолеты, где-то есть поезда, где-то дымит завод, и все это беднеет, ветшает, осыпается, но это не про смерть, не про отчаяние и не про забвение. Это про память, переживание и про то, что надо всем небо и солнце, которых хватит на всех, и все где-то будут счастливы - пусть уже и там, за чертой.

[Valeria Kuteva · Rating 4 out of 5]

Както е споменато и в други коментари, в книгата има твърде много метафори и повествованието е много натоварено. Но едно нещо ще допълня, което авторката е обхванала много добре - безнадеждността на малкия град. Всички, израснали в малки провинциални градове, можем да потвърдим за еднообразното и безперспективно битие там. И как мечтата на мнозинството е да напуснат и да не се върнат.