Някой ме вика по име

by Rene Karabash, Рене Карабаш

„Някой ме вика по име“ е книга с поезия от Рене Карабаш.

Рене Карабаш е като рок звезда, но в литературата.

Йоана Мирчева, Go Guide

Думите ѝ удрят като жилави камшици, след които остава парене по кожата.

Кристина Димитрова, Webcafe

Ако човек просто я слуша или чете, тя сякаш е на нашата земя от много по-отдавна.

Петра Денчева, ELLE

Шумна и тиха, заземена и летяща.

Тина Философова, Impressio

Genres: Poetry, Bulgarian Literature

80 pages, Paperback

Published February 24, 2026

About the author

See also: Рене Карабаш
Rene Karabash (b. Irena Ivanova, 1989) is a writer, screenwriter, playwright and actress. She was the recipient of several Best Actress awards for her leading role in the film Godless, including the Silver Leopard at Locarno and the Bronze Horse at Stockholm. Her debut novel, She Who Remains, won the prestigious Elias Canetti award for literature, and was shortlisted for every possible national prize. In December 2023, the novel’s French translation by Marie-Vrinat Nikolov was awarded the French PEN award. For a translated excerpt of the novel in English, Izidora Angel was awarded the Gulf Coast Prize in Translation in 2023. A movie based on the book, adapted for the big screen by the author, and a co-production between Albania, Germany, Italy and Romania, is currently in pre-production, with principal photography set to begin in late 2024. Rene is the scriptwriter of the upcoming in 2024 drama series We, the Waves – the latest production of the Bulgarian National Television.

Reviews

[Maria Yankulova]

С Рене Карабаш имаме дългогодишна любовна история, която започна още с първото изречение. От писмата на Омар търпеливо чаках нова книга и тя е факт. Абсолютно великолепна и любима!

ЧУДОВИЩНО

Ако ме целуне
ще заспя като дете
което се унася в сладък сън
с чисто новите си обувки

и ако се събудя
и тя не е там
оплетена в чаршафите ми
тези нежни водорасли
които я улавят като мрежа
ще стана спокойно
ще пригладя косата си
и ще се затичам
към края на света

за да не ме целуне никога повече

[Stanislava Spasova]

„Този лист е огледало.
Каквото призовеш – това си…”

Още с тези думи „Някой ме вика по име“ на Рене Карабаш ме намери. Не като читател, а като човек, който вече носи нещо в себе си и изведнъж го вижда ясно.

Всеки лист от книгата наистина се оказа огледало. И това, което видях в него, беше болката. Моята болка. С всеки ред имах усещането, че някой ме вика - не по име, а точно по болката. По най-тихата и най-верната ми спътница.

“която никога не ме остави
нито аз оставих нея
защото за разлика от много други
само тя не си тръгна по средата на нощта оставяйки вратите на сърцето ми отворени…”

Докато четях, границата между мен и думите започна да изчезва. В един момент вече не знаех кое е нейно и кое е мое. Сякаш тази книга не е написана просто, за да бъде прочетена, а за да бъде разпозната. И аз я разпознах. Или може би тя разпозна мен.

Това не е просто книга с поезия. Това е глас, който те намира точно там, където най-много боли. И когато те повика, няма как да не се обърнеш. Защото знаеш, че този път някой наистина те е видял.

И разбрах, че огледалото не лъже. Аз бях тази, която призова. И тази, която най-сетне се осмели да погледне.

♥️

[Krissy]

АДАМОВА ЯБЪЛКА

в мен има един човек
който го е страх че ще отидеш до магазина
и няма да се върнеш

дано си даваш сметка че
това не съм аз

това е майка ми
баща ми
баба ми
дядо ми
и всичките ми прадеди
до самия Адам

който впрочем
още чака Ева под дървото

[✪]

Не знам как да се чувствам относно тази книга. Наистина исках да ми хареса. Мога да кажа, че има няколко фрагмента, които се впиха право в сърцето ми...И свършваме с това, само няколко фрагмента. Просто нещо липсва, очевидно не успявам да открия онова, което другите хора намират.
Иначе е много красиво издание.

[Yanitsa Genova]

Албумът на Господ

кучето на повод
фотоапаратът на врата
той тръгва по поляните
за да догони слънцето

светкавица в далечината
после гръм:

в албума си Бог събира
снимки на децата си

[✩*⢄⢁✧ Victoria✧⡈⡠*✩]

Може би вкусът ми за поезия има нужда от още узряване, някои неща ми се сториха странни, недовършени сякаш. Разбира се имаше и някои стихове, които ще запомня, забиват се в мен, но имаше и някои, които лично за мен бяха излишни и бяха в стихосбирката само за пълнеж. Най-доброто стихотворение смятам, че беше "Гносис".

◉◉◉◉◉◉◉◉◉◉◉◉◉◉◉
Споделям това, защото също ми хареса.

Уроборос

в тялото ми има буйна река
която не може да си спомни
как се казва
откъде е тръгнала
колко къщи е съборила
и колко градове е напоила

знае само къде ще се влее накрая
в нищото - откъдето извират всички реки

после пак ще забрави

[Книгоядката]

♡ "Някой ме вика по име", Рене Карабаш

♡ Не знам как се пише ревю на поезия. Още по-малко знам как се пише ревю на едно кървящо човешко сърце, туптящо между листове хартия и капчици мастило.
♡ А "Някой ме вика по име" е точно това - красива, сурова изповед, събираща в скромните си осемдесетина странички вселени неспокойствие, които личността се е научила да носи върху гърба си подобно на дреха.

♡ Няколко дни ми отне да събера мислите си и все пак нямам усещане за пълна сигурност, че съм ги събрала окончателно. Но, в крайна сметка, доброто изкуство има за цел да ни вади от релсите, в които сме се вкарали сами (и често по принуда). Да изсвири една тревожна симфония на струните на душата ни, която няма за цел да погали слуха ни, а да напомни на това, което живее свито в нас, че още е способно да пее.
♡ Песните, които поезията на Рене Карабаш изпява на читателя си, са безумно красиви, безумно болящи. Това са стихове, които имат кратката траектория на прецизно прицелен куршум, който се загнездва някъде между ребрата и остава там - да боли, когато се развали времето, да тупти вместо сърце, ако се налага.
♡ Това е поезия, която ни поставя лице в лице с любов и ужас, с тълпи и самота, с Бог и самите себе си. Това е поезия, чийто тревожен вик отеква, с надеждата да чуе ехото на споделеното преживяване. Това е поезия - в най-чистия ѝ вид - концентрат болка и концентрат любов едновременно.

♡ Първата ми среща с авторката, иронично или не, се случи именно с тази книга - отворих първите страници в книжарницата още, ей така, да зачета, да видя какво се е скрило между тези прекрасни корици, да преценя ще се разберем ли.
♡ Очите ми се намокриха още с първия прочетен стих. И, банално или не, истинското ревю все пак си остават сълзите, които изкривиха страниците още преди да си купя книгата.
♡ Разкошна - толкова, че не мога да предам с думи. Скоро продължавам с "Остайница", която отлагам нечестно дълго, а време, очевидно, вече е дошло.

[Ипек Гюнай]

ВЪПРЕКИ ТОВА

има улици които знаеш
че никога няма
да пресечеш
има легла които знаеш че
никога няма да подпреш

прочетена книга си
и вьпреки това
страниците ти потрепват
кориците ти се втвърдяват
буквите ти потъмняват

премине ли край тебе любовта

❤️

[Denislav]

обожавам.

[Adriana]

"веднъж сънувах, че летя
и някой в облаците казва
тази песен никога няма да свърши"

първа от (надявам се!) много срещи с Рене Карабаш!

[Stela M Radeva]

Уникален стил. Нетипичен и завладяващ. ❤️ Символни небивалици за душата, краста за ума.

[Кремена Михайлова]

FACTUM EST FACTUM

фактите са си факти:
аз съм поет
който се храни с болката
която сам си измисля

и в това няма нищо поетично




АДАМОВА ЯБЪЛКА

в мен има един човек
който го е страх че ще отидеш до магазина
и няма да се върнеш

дано си даваш сметка че
това не съм аз

това е майка ми
баща ми
баба ми
дядо ми
и всичките ми прадеди
до самия Адам

който впрочем
още чака Ева под дървото



ТОЗИ СТРАХ

може би трябва да се изгубя в теб
за да се намеря отново

но този страх от тъмното...



ЛЮБОВТА НА МАТРЬОШКАТА

обичам те
казала матрьошката
на троянския кон

обичам те и аз
ѝ отговорил конят
и влязъл в сърцето ѝ с галоп
без да знае

че сърцата ѝ са седем



ОЩЕ КОЛКО СТИХА ТРЯБВА ДА НАПИША, ЗА ДА УКРОТЯ БЕСОВЕТЕ СИ?

спри да пишеш
бесовете умират сами
от бялото на листа

[Elena Simeonova]

Бих дала не 5, а 10 звезди 🫶

[Nadya Trifonova-Dimova]

Като да не е за мен поезията на Карабаш, а само прозата. Ще видим.

[Mia]

ЛЮБОВ

Толкова я обичам
че затоплям мястото ѝ
после лягам в студената половина на леглото

и когато тя ме пита дали ми е студено
аз ѝ казвам
не, любима
толкова ми е горещо

аз горя
горя
горя


За пръв път чета традиционно публикувана поезия на български поет, която има куиър тематика. Всички стихотворения в книгата са наистина добре написани. Всяко едно може да впечатли с нещо - идея, формулировка, лиричност, художествен образ, често с комбинация от тези неща. Но мен най-много ме привлякоха стиховете адресирани до любимата, както и тези, в които има заигравка с пола на говорителя. Особено интересно решение е именно тази тематика да съжителства в една стихосбирка, в която също се развива и темата за връзката на човека и бога. Също харесах тези стихове, в които се появява образът на морерто - "Най после аз", "Да спра да търся пристан в теб " ("морето ще те върне на брега/при теб самата") и "Отивай си, море". Тематичното богатство на книгата е повод за единствената ми критика към нея - някои от идеите не ми се сториха токлкова развити колкото биха били в отделна стихосбирка с по-тесен фокус.

[Лилия Кирилова]

От всичките ѝ книги, тази за мен е най-добрата. Имаше неща, които не ми харесаха, не бяха моите, но има и такива, които са наистина запомнящи се.

Дупката

по-добре е
да не знаеш всичко

внимавай
да не изкопаеш
толкова дълбока дупка
че да паднеш в нея
и никой да не те намери
нито да те чуе
когато в сетния си час извикваш

за какво ми беше тази истина, Господи?

***

(...) и болката се смаляваше малко по малко
докато в един момент не стана нищожно малка
и не си станахме равни

***

BEWARE

някои посетители само наблюдават
звяра в клетката ми
снимат го и се любуват
на сутрешната му прозявка

други му хвърлят месо
и събуждат чудовищната му природа
и въпреки табелите
не хранете лъва в клетката
те продължават да му мятат плът
подбедрици, езици, момици
през ръждясали решетки
на гърдите ми

докато един ден не стане необратимото:
мнозина се сбогуваха с пръстите си
други с някое ухо

трети загубиха дори
сърцето си

[Niya]

напомняне за нещо някъде, за мен някъде, за любовта ми там, към българската съвременна поезия

-

най после аз

толкова мръсна вода
се изля в реката ми
че ми се прииска
да стана море
солено и бурно
и никой да не доближава
скалите ми

никой да не разбере
че това най-после
съм аз

-

PANOPTICON

към пет ми се доспива
към шест ми се умира
към седем пак те мисля
ще взема да изчистя
във девет те заравям
във десет те забравям
и после отначало
звъня ти казваш ало
бия ти заето
дванайсет стана ето
u nak ми ce доспива
u nak ми се умира
и nak за тебе мисля
това така ми писва
че в себе си се скривам
но тебе пак намирам

[Dee]

Прочетох около половината още в магазина и не мисля, че ще я продължа. Както някои читатели изразяват- има някои много добри попадения, но повечето не бяха за мен..”Той” ми хареса най-много, не знам как някои стихотворения ме оставяха без думи, а в други не успях и да вникна. Понякога смекчавам думите си, защото знам, че особено зад поезията, стои един автор с отворен гръден кош, но уви…честна съм.

[Bludniq Sin]

Омръзна ми бг поезия да е много красива и да не казва нищо.
Това можеше да е толкова добра стихосбирка, изследваща lesbianism или себеотрицанието, бягането от себе си, самотата - всички тези ТЕМИ, които присъстват, ала събрани заедно изведнъж стихосбирката не е нищо повече от колекция Фейсбук статуси… Липсва посока. Звучи прибързано, дезорганизирано. Сякаш нещо, което е написано между другото. Тази претенциозна лежерност.

Цялата тази мъка за нищо. Яд ме, как се давиш и само глезените ти са потопени???

[Марти К]

НАЙ-ПОСЛЕ АЗ

толкова мръсна вода
се изля в реката ми
че ми се прииска
да стана море
солено и бурно
и никой да не доближава
скалите ми

никой да не разбере
че това най-после
съм аз

[Irina Stoyanova]

Съвсем искрено ще кажа, че харесвам повече стиховете на Рене, отколкото прозата.

[Desislava]

Модернизмът е добре осъзната класика.

[Kristina Evtimova]

Чете се на един дъх, а после спира дъха.🪽