“Тел Илан, едно от първите ни селища, вече на повече от сто години, беше заобиколено отвсякъде с градини и ниви. По източните склонове се простираха лозя. По пътя към селото се издигаха редица бадемови дървета. Керемидите на покривите се криеха в гъсти зелени корони на стари дървета. Много от жителите все още се занимаваха със земеделие, като наемаха работници от чужбина, които живееха в бараки из селскостопанските дворове. Други бяха дали земята си под аренда и изкарваха прехраната си със стаи под наем, галерии за произведения на изкуството или малки бутици, или пък работеха в града. В центъра на селото бяха отворили врати два ресторанта, освен това имаше винарна и магазин за тропически риби. Един местен предприемач беше направил цех за производство на старинни мебели. През почивните дни селото се пълнеше с туристи, които идваха да похапнат или да си купят нещо на сметка. Но в петък следобед улиците се отдаваха на следобедна почивка зад спуснатите кепенци.”
На този фон, замиращо село в Израел, близо до голям град, което има функции по-скоро на вилна зона, зърваме сцени от живота на малцината постоянно обитаващи го и на някои пришълци с неясно минало и още по-неясно бъдеще. Книгата е разделена на части с многозначителни заглавия, които могат да бъдат четени и като самостоятелни разкази. Това, което ги свързва, е мястото и атмосферата на безпътица. Ако мога да обобщя най-важните от тези заглавия, пресъздаващи основните послания, така както аз ги видях, това са “Дълбаене”, “Изгубен” и основно “Чакане”. Всички герои в това “място” очакват някого или нещо, което не идва, не се случва, изчезва внезапно или мистериозно.
След много години съвместен живот съпругата на Бени Авни все едно се изпарява, като оставя единствено бележка с “Не се тревожи за мен.”
Чакане, дирене без резултат, обикаляне по празни пътеки, където обикновено броди по някое бездомно куче, може би едно и също, дълбаене из бездните на паметта, из която неомъжената Гили Щайнер тършува, докато очаква единствения си племенник да я посети, или из която Песах Кедем, някога влиятелен политик, вече отдавна се е изгубил.
Усещането, че е трябвало отдавна да си тръгнат и че безвъзвратно са пропуснали живота си, терзае някои от героите, докато ежедневието не го заглуши временно. В мазето си Песах Кедем чува постоянно дълбаене и дъщеря му, неомъжена учителка без личен живот и мечти, го отдава на деменцията му, но се оказва, че влюбеният в нея арабски студент, обитаващ барака в двора им, чува същия звук.
Дали това е метафора на съвестта на възрастния партиен функционер или израз на общото неспокойство зад притихналата фасада? Къщата е до гробищата, може би мъртвите се опитват да прекрачат прага към живите? Някои от историите съдържат свръхестествени, дори готически по характер елементи и ни оставят напълно озадачени. Харесах тази неопределеност, но бях смутена от пълната безнадеждно, излъчваща се от всяка индивидуална история и акумулирана като усещане за опастност и заплаха. То ескалира и достига кулминацията си в “Пеене”.
На фона на звуци от бомбардировки и начеващи с недомлъвки, но недовършени спорове за това, какво може да се направи за държавата Израел с толкова несигурно бъдеще, се случва нещо, което никога не бихме свързали със сбирка, организирана, за да може жителите на селото да попеят и да си поприказват. А последната глава е извънредно смущаваща, апокалиптична картина, която може да е от миналото на селището, може да принадлежи на бъдещето, а навярно нито едното от двете.
Най-тревожна за мен не беше липсата на дори един оптимистично настроен и изпълнен с живот възрастен, а фрустрираните тинейджъри, самотни, аутистични, неспособни да изразят себе си. Несподелената, неосъществена любов изглежда е важна тема за автора,защото я виждам във втора негова книга. В “Юда” също беше една от централните и създаваше неразрешимо напрежение в повествованието. Аз я свързах с внушението, че животът е някъде другаде и в друго време.
Голяма скръб вее от тази книга, природата е съзвучна с нея. От друга страна има някаква красота и магнетичност в застиналото в неосъщественост селце, приглушен писък. Силно обезпокояващ роман, доста време ме преследваше и даже ме отвращаваше, но сега си спомних за него като за лек кошмар, в който има някаква красота и ми навява носталгия.
Някои книги ни вълнуват и стават част от нас, други ни оставят безразлични, а има и такива, които лично мен силно ме отблъскват. Тази е от третия вид. Но понякога ми се случва точно тези, така недолюбвани от мен книги, по-късно да ми напомнят за себе си, като сцени от тях неочаквано излизат на повърхността на паметта ми и насищат настоящето. Така осъзнавам, че всъщност са ме докоснали по-дълбоко, отколкото съм предполагала, до степан дори да пожелая да пиша и говоря за тях.
Езикът е много красив и евокативен. Преводът звучи прекрасно!
Като цяло не мога еднозначно да кажа дали препоръчвам. Озадачаваща и смущаваща книга. Доста хора преминават през живото си точно така, колкото и това да ме натъжава. Що се отнася до бъдещето на Израел, кой би могъл да предскаже как и кога този възел би могъл да се разплете? Не можах да свържа изображението от корицата със съдържанието на романа. Съвсем различно интерпретирам посланието му.