What do you think?
Rate this book
Превъртане на световете
Поезията на Георги Рупчев е особен, рядък случай, чиято значимост надхвърля тази на неговото поколение, а и на времето, в което е създадена. Поети като него като че ли принадлежат към друга раса, за която поезията е наистина самоубийствен занаят - или "проява на инстинкта за неприспособимост". И именно затова днес, в подлите и малоумни времена, които обитаваме, такива поети са насъщни. Паметта за тях ни напомня за съществуването на една дълбинна автентичност, в която тъмното и светлото се преливат и чиито пейзажи съграждат език, на който проговаря уневирсумът. Съизмерването на човека с тази именно автентичност и проблематичността на неговите идентификации в един много повече екзистенциален, отколкото социален план е голямата тема на всичко написано от Георги Рупчев.
128 pages, Paperback
First published December 1, 2014
2 people are currently reading
83 people want to read
About the author
Георги Рупчев
20 books21 followers Георги Рупчев е роден на 02 септември 1957 г. в гр. София. Автор е на стихосбирките "Уморени от чудото", "Смяна на нощната стража", "Силните на нощта", сборната "Зоната", поемата "Смъртта на Тибалт" и др. Носител е на наградата "Южна пролет" и на приза на Съюза на българските писатели за 1992 г. Известен е и като преводач на "Песен на песните" на Библията, също на Джон Ленън, Уилям Такъри, Т.С.Елиът, Анна Ахматова, Йосиф Бродски, Николай Гумильов и др. Умира в София на 28 ноември 2001 г.
Ratings & Reviews
Friends & Following
Create a free account to discover what your friends think of this book!
Community Reviews
Displaying 1 - 12 of 12 reviews
May 4, 2016
Толкова интересно, толкова свободно и неочаквано. "Отивам където и вие, само че аз пътувам на автостоп"! Така става то, като седне космосът на някоя планета и я измъти :)
Изобщо не разбрах защо и как са избрани и подредени стихотворенията, но с много малки изключения повечето ме отвяха, "тези багри хипнотични". Докато други могат я едно, я друго, я нищо, Рупчев го бива да предизвиква дълбинни реакции с всичко. Умее да внедри града в природата, безкрайно общото в безкрайно личното, старото в новото, високата култура в кръчмата, безсловесните полети в супер прецизни думи, знанието в нагона, чуждото в домашното (и обратно). Живее във всички измерения еднакво канен и еднакво смаян. И изпитва вибрираща наслада от езика, която праща на талази към читателя (хах, "джинсите" римувано с "чий син си ти"!). Какво само прави с него тук и там (и с езика, и с читателя)!
Аз просто ще цитирам едно-друго тук, а ако ви хване, тичайте за книгата.
Ужасен предговор, просто безчовечен, от който нищо не се научава за каквото и да било, камо ли за автора и лутанията му, вижданията или там което и да е, дето го характеризира ("обсмисля собствената си положеност сред обезсмислянето в непосредствената реалност" - wtf? "Увлича и повлича", "времето изтича, обтичайки замрелия в безвремието живот", хайде стига сега, "уникална екзистенциална ситуираност на неговите герои", "поселваща хората в себе си смърт").
Чудесна корица обаче и портретът на задната така хубаво витае.
Изобщо не разбрах защо и как са избрани и подредени стихотворенията, но с много малки изключения повечето ме отвяха, "тези багри хипнотични". Докато други могат я едно, я друго, я нищо, Рупчев го бива да предизвиква дълбинни реакции с всичко. Умее да внедри града в природата, безкрайно общото в безкрайно личното, старото в новото, високата култура в кръчмата, безсловесните полети в супер прецизни думи, знанието в нагона, чуждото в домашното (и обратно). Живее във всички измерения еднакво канен и еднакво смаян. И изпитва вибрираща наслада от езика, която праща на талази към читателя (хах, "джинсите" римувано с "чий син си ти"!). Какво само прави с него тук и там (и с езика, и с читателя)!
Аз просто ще цитирам едно-друго тук, а ако ви хване, тичайте за книгата.
Какво усилие, какво докосване, какво
проникване, какво ни води като насмолен канап
през лабиринтите на блудкавата вяра, че живеем,
когато преобърнахме живота в преживелица,
а преживелицата в полусън от кръв и плът,
от все по-малко кръв, от раздробена плът
и експлозиви...
Страхът-свещенодействие, полегнал между теб и мен
като добре обучен пес-пазач...
...свят, подложен под лупата на нашето невежество...
Да наблюдавам светлото ти тяло
сред тази светла спалня, приглушена
от виолетовата мида на завесите...
Говорехме за музика,
а после беше танц,
а после транс
в кръга на нашите възможности,
в кръга на нашето кръжене.
Това е мястото,
избраното от мен безмълвно място.
Тук цялото небе безмълвно във пръстта се впива,
безмълвно облаците се изтягат по земята
и целият простор изпълнен е от мрака на тревите.
Ох, как седяхме там,
малко пийнали, сухи и хубаво сресани,
как растеше димът и тежаха ръцете ни,
как светът се разместваше постепенно
учестен, безучастен,
стаен,
тънкостенен...
...заранта се навря по съседски през щорите...
...пада лятото с райски грохот...
...мъглата грохна като мост между небето и земята...
Навярно страшни са среднощните гуляи -
случайният ще се отдръпне сплашен.
Но кой ще се признае за случаен,
когато всичко
с всичко се заплаща.
...следобедът клокочи в твойте слепоочия...
...в предпразника на прясната си плът...
Набързо преобърнаха чираците бездарни
изкуството на любовта
в любовен занаят.
И цял живот седим и ставаме, седим и ставаме, безкрайно
седим и ставаме - достойни, първородни,
посрещащи и пак посрещащи, бърборещи нехайно...
...мургав и грапав градец...
Сякаш всичко се сви - бях попаднал в самото предсърдие
на животеца чужд, а къде да избягам - не знаех [...]
С дъх и тяло съсичах живота - и своя, и нейния,
с вик го пращах дълбоко у нея - дано там остане [...]
и досущ като гущер на припек се гънеше времето.
...на вечерта из папратите морави...
Дремят в пивницата старци, а по улицата - ти
обикаляш като в карцер зарезените врати.
Залежала се е бедна, болга плàднешка негà,
и като машина шевна трака тъпата тъга.
Друго слънце отгоре набързо кове
свойте тънки, изострени гвоздеи.
...и любов, намотана на стегнати сини кълбета...
...лежахме мокри още,
лежахме сухоземни, позагорели, кльощави,
димяхме в маранята, в паянтовата лодка
и плюехме в морето, разплуло се наоколо,
в горещината между нас вибрираше неясно
една полуусещана опасност.
...и потичаше восък и мед, и крилете зарастваха,
и кръжахме високо до шест без петнайсет...
На сушата изхвърлен се тресеше този град
под залезния час,
хрущяха острите му кости
и всички ние там,
от две безвремия продънили се в трето,
по главната се точехме...
Привикнах и с мълчанието на бликащата кръв,
и със скимтежа на кръвта затворена...
...нещата плачеха в стандартната хотелска стая...
И тъй сънувахме света несръчно, изумено,
беше ми студено,
гърбът ти бе солен, ала красив,
говориш три езика,
о, непосилна нощ,
която помня вече двадесет години...
...и цяла нощ, без да премигне, чака,
видян единствено от мрака.
...с тия хиляди хищни главици на макове...
И какво да им кажеш, когато не вярваш,
и какво ще им казваш, когато не е и за вярване.
...следобедът тръбеше ненаситно, скрит в тревиците по хълма...
Ужасен предговор, просто безчовечен, от който нищо не се научава за каквото и да било, камо ли за автора и лутанията му, вижданията или там което и да е, дето го характеризира ("обсмисля собствената си положеност сред обезсмислянето в непосредствената реалност" - wtf? "Увлича и повлича", "времето изтича, обтичайки замрелия в безвремието живот", хайде стига сега, "уникална екзистенциална ситуираност на неговите герои", "поселваща хората в себе си смърт").
Чудесна корица обаче и портретът на задната така хубаво витае.
May 19, 2020
Ще бъда откровен.
Не съм се сблъсквал с нищо дори наподобяващо творчеството на Рупчев. Едва доловим е начинът, по който то се впива в кожата ти. Постепенно. Почти венозно. С такава неподправена категоричност, сякаш винаги е било част от теб. Сякаш е нужен не само талант, нужна е и творческа смелост, за да задаваш чрез битовизми онези космически въпроси, които простосмъртните толкова усърдно избягваме, поради простата причина, че не знаем техните отговори. Или по-лошо, страхуваме се от тях.
Нужен е екзистенциален стоицизъм, за да не позволиш на грубия, външен свят да те разруши, а дори неговата неизбежност да не те отмине, то да го напуснеш с ръка на литературните струни, засвирили мелодията на житейския ти път във времето.
Такъв е Рупчев. Наистина насъщен поет. Неподатлив на културна деформация. Поднасящ на тепсия болката, на която сме обречени - колкото непосилна, толкова и необходима за преживяване. А какъв по-добър начин човек да стовари тежестта на битието върху немощните плещи на човешките души, ако не с поезия? Поезия, която заслужава да бъде казана, изкрещяна, прошепната. ‘‘Повече или по-малко право в ухото на вселената‘‘.
Не съм се сблъсквал с нищо дори наподобяващо творчеството на Рупчев. Едва доловим е начинът, по който то се впива в кожата ти. Постепенно. Почти венозно. С такава неподправена категоричност, сякаш винаги е било част от теб. Сякаш е нужен не само талант, нужна е и творческа смелост, за да задаваш чрез битовизми онези космически въпроси, които простосмъртните толкова усърдно избягваме, поради простата причина, че не знаем техните отговори. Или по-лошо, страхуваме се от тях.
Нужен е екзистенциален стоицизъм, за да не позволиш на грубия, външен свят да те разруши, а дори неговата неизбежност да не те отмине, то да го напуснеш с ръка на литературните струни, засвирили мелодията на житейския ти път във времето.
Такъв е Рупчев. Наистина насъщен поет. Неподатлив на културна деформация. Поднасящ на тепсия болката, на която сме обречени - колкото непосилна, толкова и необходима за преживяване. А какъв по-добър начин човек да стовари тежестта на битието върху немощните плещи на човешките души, ако не с поезия? Поезия, която заслужава да бъде казана, изкрещяна, прошепната. ‘‘Повече или по-малко право в ухото на вселената‘‘.
March 17, 2015
Нора ми я подари преди повече от месец и от тогава все си седи на бюрото/леглото ми и почти всеки ден я отварям и прочтима нещо. Някои стихотворения ги чета за стотен път, други за първи. Кара ме да си мисля, че хората, които не четат поезия, губят възможността да бъдат повече от хора. Не знаех, признавам си, не знаех, че сме имали такива поети.
August 1, 2015
Препрочитам Рупчев.
И за пръв път, за пръв път в живота си плача върху думи. Не е заради конкретиката на историите, не. Заради самия ритъм на словото му е, почти античен, прекрасен, в синхрон с моето собствено дишане.
Не мога да го събера целия в себе си. Не успявам да избродя всичките му пространства. Някаква дива благодарност и дива любов, и дива страст ми се борят в гърдите. И се чувствам толкова мъничка с всички собствени опити да пиша и толкова изгубена, и толкова щастлива, че съм срещнала точно тези стихове и точно този мъж, и точно неговата драма и неговия гений, и…
Не умея да помня наизуст. Иначе от толкова губене в текстовете му, вече щях да съм ги гравирала върху езика си и да ги рецитирам вместо обяснения в обич по всичките ми пътища.
А късно го открих. Едва преди година. Малко е една година, твърде малко.
* * *
"Оттегля се пространството
и изоставен в неговата тайна,
един след друг напускам себе си,
един след друг се връщам друг при мене.
По празната земя,
в безмълвието
другите отминаха и ще отминават,
вглъбени в премълчаното,
в голямата земя вглъбени.
(...)
Тъй затаява себе си светът, от който съм привлечен,
от притаените езици,
от глъхнещите знаци,
от жестовете, чиито смисъл заличен е вече
край сухо слънце, сухи клони и ръждиви камънаци.
Заклевам всички, тръгнали насам, да се загубят."
(из "Голямата земя")
И за пръв път, за пръв път в живота си плача върху думи. Не е заради конкретиката на историите, не. Заради самия ритъм на словото му е, почти античен, прекрасен, в синхрон с моето собствено дишане.
Не мога да го събера целия в себе си. Не успявам да избродя всичките му пространства. Някаква дива благодарност и дива любов, и дива страст ми се борят в гърдите. И се чувствам толкова мъничка с всички собствени опити да пиша и толкова изгубена, и толкова щастлива, че съм срещнала точно тези стихове и точно този мъж, и точно неговата драма и неговия гений, и…
Не умея да помня наизуст. Иначе от толкова губене в текстовете му, вече щях да съм ги гравирала върху езика си и да ги рецитирам вместо обяснения в обич по всичките ми пътища.
А късно го открих. Едва преди година. Малко е една година, твърде малко.
* * *
"Оттегля се пространството
и изоставен в неговата тайна,
един след друг напускам себе си,
един след друг се връщам друг при мене.
По празната земя,
в безмълвието
другите отминаха и ще отминават,
вглъбени в премълчаното,
в голямата земя вглъбени.
(...)
Тъй затаява себе си светът, от който съм привлечен,
от притаените езици,
от глъхнещите знаци,
от жестовете, чиито смисъл заличен е вече
край сухо слънце, сухи клони и ръждиви камънаци.
Заклевам всички, тръгнали насам, да се загубят."
(из "Голямата земя")
February 8, 2015
Превъртане на светове“ е последната книга, която си купих през 2014. Защото като огледало на стената отразява последните ми 4 месеца от нея. В които трудно ме побира този свят, а и той не се събира в мен. Рядко така отявлено агитирам, но ако искате да се убедите, че в България добри поети има, прочетете Рупчев, прочетете някой от преводите му. Тя ще се превърне във ваша дреха, ще ви обгърне с мекотата на думите си и ще ви надраска с темите си, за да ви припомни, че сте живи. В някой свят. В който и да е свят.
След препрочитането на тази стихосбирка днес отново завъртам света си и си шепна: до тебе съм, на един живот разстояние.
http://knijno.blogspot.com/2015/01/bl...
След препрочитането на тази стихосбирка днес отново завъртам света си и си шепна: до тебе съм, на един живот разстояние.
http://knijno.blogspot.com/2015/01/bl...
Read
July 29, 2015На балкона си двама седят с часове, вече своето слънце износили: http://knigolandia.info/book-review/p...
Тресавище
Красиво бе това тресавище, когато
отби от пътя със пейзажите банални.
Следобедът бледнееше в пустеещото лято
и сякаш никой никога оттук не бе минавал.
Красиво беше и когато те повлече
надолу и разбра, че е завинаги,
че пътя ти назад завинаги пресечен е,
но беше толкова красиво…
Красиво е сега, когато имаш още малко
да вдишваш тежката му влага и да го погледаш.
В изчезналите твои стъпки друг на пътя спрял е
и – без да знае – може би ще те последва.
А то ще е красиво и когато си потънал -
ти няма да предупреждаваш за опасност.
Ти просто ще лежиш по гръб на дъното,
проникнал в третото убежище на красотата.
Издателство "Изток-Запад"
http://knigolandia.info/book-review/p...
Тресавище
Красиво бе това тресавище, когато
отби от пътя със пейзажите банални.
Следобедът бледнееше в пустеещото лято
и сякаш никой никога оттук не бе минавал.
Красиво беше и когато те повлече
надолу и разбра, че е завинаги,
че пътя ти назад завинаги пресечен е,
но беше толкова красиво…
Красиво е сега, когато имаш още малко
да вдишваш тежката му влага и да го погледаш.
В изчезналите твои стъпки друг на пътя спрял е
и – без да знае – може би ще те последва.
А то ще е красиво и когато си потънал -
ти няма да предупреждаваш за опасност.
Ти просто ще лежиш по гръб на дъното,
проникнал в третото убежище на красотата.
Издателство "Изток-Запад"
http://knigolandia.info/book-review/p...
May 5, 2016
Това е мястото,
избрано от мен безмълвно място.
Тук цялото небе безмълвно във пръстта се впива,
безмълвно облаците се изтягат по земята
и целият простор изпълнен е от мрака на тревите...
Голям поет е Георги Рупчев!
избрано от мен безмълвно място.
Тук цялото небе безмълвно във пръстта се впива,
безмълвно облаците се изтягат по земята
и целият простор изпълнен е от мрака на тревите...
Голям поет е Георги Рупчев!
Read
February 8, 2024"Поезията, която ме интересува, е някакво привличане към неясните неща, към не съвсем разгадаемото, непреоделимото. Това са по-скоро психологически пространства, които трябва да бъдат избродени"
Това казва в свое интервю Рупчев и потвърждение на думите му можете да откриете в почти всяко стихотворение от този сборник. От "Голямата земя", през "Зовът на реките" та чак до"Превъртане на световете". Повечето текстове са за изчезване, за разпад, за изгубване. Героите скитат в празни пространства, някъде извън нашето измерение.
Стихотворението, което най-силно ме разтърси, беше "Голямата земя".
Превъртане на световете: http://izumen.blogspot.com/2015/03/bl...
Това казва в свое интервю Рупчев и потвърждение на думите му можете да откриете в почти всяко стихотворение от този сборник. От "Голямата земя", през "Зовът на реките" та чак до"Превъртане на световете". Повечето текстове са за изчезване, за разпад, за изгубване. Героите скитат в празни пространства, някъде извън нашето измерение.
Стихотворението, което най-силно ме разтърси, беше "Голямата земя".
Превъртане на световете: http://izumen.blogspot.com/2015/03/bl...
May 11, 2025
Прекрасен.
April 28, 2015
Преди две-три години попаднах на думите на Андре Малро, според когото всеки велик литературен стил се състои всъщност в свеждане на Космоса до мащабите на човека – дълго време тази констатация заемаше място в съзнанието ми като нещо безспорно. Просто не откривах как да ѝ се противопоставя, а и, честно казано, не бях особено настоятелен, тъй като ми изглеждаше достатъчно прецизна. Е, поезията на Георги Рупчев в „Превъртане на световете“ (и не само) сякаш нагледно разкрива как човекът, сред тревогите на духа си и ежедневните му разкъсвания, съумява да се издигне до небесното в името на стремежа към опознаване на недостижимото – защото „светът е вест, която може би не ще науча“.
Стотината странички на стихосбирката са наистина една огромна територия на духовното, сред която Рупчев умело ни води със своя трагизъм и вяра в изначалната обреченост: „боим се от живота,/ където ти и аз сме пленници...“. „Голямата земя“ на разпадите и разминаванията, на тихата болка от далечното и „чувството за бавно изчезване“ е тази, из която скитаме задружно с поета в „Превъртане на световете“ – разходка, която ни хем ни смалява, докато се превърнем в точка, и хем ни извисява, но за да съзрем колко сме малки. Изследвайки „горчивите алеи на страха си“, Рупчев ни въвежда в нишата на вечното разминаване между действителността и жадуваното, загубеното и притежаваното, търсеното и откритото. Поетът рисува светлосенките на отдалечаващото се щастие и „всекидневното обезверяване“ по изключително натурален, телесен начин – плътта, кожата, костите, мускулите са понятия, често срещани из стихосбирката, сякаш за да ни напомнят, че са предпоставка за всичко останало; те са „някъде долу“, под нас в нашия полет, но свързани до болка с него.
Пътуването, пътят, безпътието, закотвянето, движението и застоя са все част от характерните мотиви в „Превъртане на световете“. Докато чета Рупчев, изпитвам едновременно поривите да се изстрелям с „пробна машина в небето“ (по Вапцаров) и да не помръдна никога повече от тихото пространство край нощната си лампа, да задавам хиляди въпроси и да не питам никога повече, да търся по-усилено от всякога и да се примиря със себе си. Противоречия, парадокси и двойственост – запленен съм от тази поезия именно защото ме разкъсва и впоследствие събира. Нагледно:
Закотвени сме в сушата
с ръждясалите котви на безумните ѝ ритуали,
затънали в живот безумен,
който никой
нито вижда, нито чува,
а че отдавна сме потънали
дори не сме разбрали
и никога не ни е хрумвало до днес,
че можем да изплуваме.
„Голямата земя“ е може би квинтесенцията на Рупчевата поезия – една творба, въплъщаваща обречеността, тоновете безмълвие и безизходицата на дирещия разум. Стихотворението е предупреждение и изповед, разказ и ритуал:
Тъй затаява в себе си светът, от който съм привлечен,
от притаените езици,
от глъхнещите знаци,
от жестовете чийто смисъл заличен е вече
край сухо слънце, сухи клони и ръждиви камънаци.
Заклевам всички, тръгнали насам, да се загубят.
Едва ли е преувеличено да се заяви, че Георги Рупчев е сред най-добрите български поети за последните 30 години, а защо не и най-добрият. И някак естествено се вписва в поредицата „Световни поети“ на изд. Изток-Запад, част от която е „Превъртане на световете“. Аз изчезнах в неговата поезия и тя винаги ме изпраща сред мълчаливата нощ на равносметките, където съм винаги „приветстващ и приветстван“; където нищо не е, а само било, защото нощта е друго време/ на други сили и на друга памет. Изчезни и ти.
P.S. Споменавайки в началото копнежа по небесното, то няма как:
Впиваш нокти в небето, а то се разделя и с мъка
свързва двата края на тишината безкрайна,
край няма от нея.
По-голям е животът от нас и от всичко, от живи и мъртви,
впивай нокти в небето, в небето,
в небето -
небе -
натрапчива идея.
Стотината странички на стихосбирката са наистина една огромна територия на духовното, сред която Рупчев умело ни води със своя трагизъм и вяра в изначалната обреченост: „боим се от живота,/ където ти и аз сме пленници...“. „Голямата земя“ на разпадите и разминаванията, на тихата болка от далечното и „чувството за бавно изчезване“ е тази, из която скитаме задружно с поета в „Превъртане на световете“ – разходка, която ни хем ни смалява, докато се превърнем в точка, и хем ни извисява, но за да съзрем колко сме малки. Изследвайки „горчивите алеи на страха си“, Рупчев ни въвежда в нишата на вечното разминаване между действителността и жадуваното, загубеното и притежаваното, търсеното и откритото. Поетът рисува светлосенките на отдалечаващото се щастие и „всекидневното обезверяване“ по изключително натурален, телесен начин – плътта, кожата, костите, мускулите са понятия, често срещани из стихосбирката, сякаш за да ни напомнят, че са предпоставка за всичко останало; те са „някъде долу“, под нас в нашия полет, но свързани до болка с него.
Пътуването, пътят, безпътието, закотвянето, движението и застоя са все част от характерните мотиви в „Превъртане на световете“. Докато чета Рупчев, изпитвам едновременно поривите да се изстрелям с „пробна машина в небето“ (по Вапцаров) и да не помръдна никога повече от тихото пространство край нощната си лампа, да задавам хиляди въпроси и да не питам никога повече, да търся по-усилено от всякога и да се примиря със себе си. Противоречия, парадокси и двойственост – запленен съм от тази поезия именно защото ме разкъсва и впоследствие събира. Нагледно:
Закотвени сме в сушата
с ръждясалите котви на безумните ѝ ритуали,
затънали в живот безумен,
който никой
нито вижда, нито чува,
а че отдавна сме потънали
дори не сме разбрали
и никога не ни е хрумвало до днес,
че можем да изплуваме.
„Голямата земя“ е може би квинтесенцията на Рупчевата поезия – една творба, въплъщаваща обречеността, тоновете безмълвие и безизходицата на дирещия разум. Стихотворението е предупреждение и изповед, разказ и ритуал:
Тъй затаява в себе си светът, от който съм привлечен,
от притаените езици,
от глъхнещите знаци,
от жестовете чийто смисъл заличен е вече
край сухо слънце, сухи клони и ръждиви камънаци.
Заклевам всички, тръгнали насам, да се загубят.
Едва ли е преувеличено да се заяви, че Георги Рупчев е сред най-добрите български поети за последните 30 години, а защо не и най-добрият. И някак естествено се вписва в поредицата „Световни поети“ на изд. Изток-Запад, част от която е „Превъртане на световете“. Аз изчезнах в неговата поезия и тя винаги ме изпраща сред мълчаливата нощ на равносметките, където съм винаги „приветстващ и приветстван“; където нищо не е, а само било, защото нощта е друго време/ на други сили и на друга памет. Изчезни и ти.
P.S. Споменавайки в началото копнежа по небесното, то няма как:
Впиваш нокти в небето, а то се разделя и с мъка
свързва двата края на тишината безкрайна,
край няма от нея.
По-голям е животът от нас и от всичко, от живи и мъртви,
впивай нокти в небето, в небето,
в небето -
небе -
натрапчива идея.
March 25, 2015
Когато искам да се скрия, ще преоткривам "световете" на Георги Рупчев.
"самотата е твърде естествена,
за да бъде понасяна лесно."
"Човешко е да се умира.
Да, хората са толкова непостоянни -
отровени умират от отровите, които произвеждат,
премачкани умират от машините, които произвеждат,
простреляни умират от оръжията, които произвеждат,
опиянени от мощта си,
от своето опиянение опиянени,
опиянени от мощта за смърт."
"Не вярвам, че това е нашият реален свят:
просъница."
"Всеки сам в своята тайна изчезва
и ние не питаме де се е дянал.
Всеки умира сам в себе си, колко пъти умира?
Още бродиме там -
още хора, но вече без сянка,
още бродещи, но неоставящи диря."
"Аз просто исках да скрия в сянката
притъпените си сетива."
Къде се стича и пропада паметта ни денем,
отнесена
от светлата амнезия
на битието?
Нощ��а
припомня и развеселява,
нощта
е друго време
на други сили и на друга памет."
"Мечтаем как
ще бъдем сътворени,
мечтаем как
ще бъдем сътворявани,
задминали обръгналите гени
на всекидневното обезверяване."
"В такива дни пространството звучи различно
и някой вън от теб стоварва в тебе гласовете
на вечното мълчание, на вечното привличане
и своя собствен глас, от теб останал неусетен.
Кръвта навярно още оросява мозъка -
тъй както неведнъж си наблюдавал.
Затворил си очи, затворен е прозореца
и в музиката късат се пространствата.
В такива дни - след упокоя и упойката -
усещаш как челото охладнява,
от болестта как се превръщаш в болка
и от човек
как ставаш
дявол."
"Сега е шест. Ще стане седем...
Аз съм застанал отстрана
и слушам как минава времето."
"Залежала се е бедна, болна пладнешка нега
и като машина шевна трака тъпата тъга."
"Отвъд стената
мълчи градът, а също и безкрая.
Мълчание, което е забравил в бързината
напусналият наемател."
"Мъглата грохна като мост между небето и земята..."
"самотата е твърде естествена,
за да бъде понасяна лесно."
"Човешко е да се умира.
Да, хората са толкова непостоянни -
отровени умират от отровите, които произвеждат,
премачкани умират от машините, които произвеждат,
простреляни умират от оръжията, които произвеждат,
опиянени от мощта си,
от своето опиянение опиянени,
опиянени от мощта за смърт."
"Не вярвам, че това е нашият реален свят:
просъница."
"Всеки сам в своята тайна изчезва
и ние не питаме де се е дянал.
Всеки умира сам в себе си, колко пъти умира?
Още бродиме там -
още хора, но вече без сянка,
още бродещи, но неоставящи диря."
"Аз просто исках да скрия в сянката
притъпените си сетива."
Къде се стича и пропада паметта ни денем,
отнесена
от светлата амнезия
на битието?
Нощ��а
припомня и развеселява,
нощта
е друго време
на други сили и на друга памет."
"Мечтаем как
ще бъдем сътворени,
мечтаем как
ще бъдем сътворявани,
задминали обръгналите гени
на всекидневното обезверяване."
"В такива дни пространството звучи различно
и някой вън от теб стоварва в тебе гласовете
на вечното мълчание, на вечното привличане
и своя собствен глас, от теб останал неусетен.
Кръвта навярно още оросява мозъка -
тъй както неведнъж си наблюдавал.
Затворил си очи, затворен е прозореца
и в музиката късат се пространствата.
В такива дни - след упокоя и упойката -
усещаш как челото охладнява,
от болестта как се превръщаш в болка
и от човек
как ставаш
дявол."
"Сега е шест. Ще стане седем...
Аз съм застанал отстрана
и слушам как минава времето."
"Залежала се е бедна, болна пладнешка нега
и като машина шевна трака тъпата тъга."
"Отвъд стената
мълчи градът, а също и безкрая.
Мълчание, което е забравил в бързината
напусналият наемател."
"Мъглата грохна като мост между небето и земята..."
February 15, 2015
Ако този свят ти е тесен, Георги Рупчев ще ти покаже, че може да е много, много, безкрайно широк. Че светът е монета, която можеш да гледаш от две страни - и всяка е еднакво необятна. Че световете се превъртат в смисъл на полудяване, на шизофрения, на безумие, но всеки, който пише, е малко луд, така че какво значение има?
Ако този свят не ти стига, поезията на Г.Р. е доказателство, че си сгрешил.
Че щом има хора, които чувстват така, които пишат така, които превъртат света в теб...
Значи светът все пак, може би, ще ти е достатъчен.
Ако този свят не ти стига, поезията на Г.Р. е доказателство, че си сгрешил.
Че щом има хора, които чувстват така, които пишат така, които превъртат света в теб...
Значи светът все пак, може би, ще ти е достатъчен.
Displaying 1 - 12 of 12 reviews