La nostalgia feliz

by Amélie Nothomb, Sergi Pàmies (Translator)

«Todo lo que amamos se convierte en una ficción. De las mías, la primera fue Japón.» Con esta estimulante frase Amélie Nothomb abre La nostalgia feliz. Anuncia una nueva entrega de sus ficciones autobiográficas. En la novela la belga retoma el hilo de Ni de Eva ni de Adán, la narración de un idilio de juventud de su sosias literaria con Rinri. Dieciséis años más tarde, Nothomb acepta la invitación de una televisión francesa de regresar a su país natal. Allí no sólo se reencontrará con Rinri, sino también con su niñera, Nishio-san. El Japón de Nothomb son sus orígenes y un Shangri-La literario. Un país al que pertenece pero que le es extranjero: o sea, un oxímoron, como también parece serlo el título de la novela. El lugar en el que nació, y en el que se crió durante sus primeros cinco años, pero en el que, como hija del embajador belga, crecería inmersa y traspasada por una peculiar mixtura cultural. Y esto dota a su vital y melancólica prosa de una descacharrante lucidez. «Lo que has vivido», escribe Nothomb en el delicioso arranque de su nueva novela, «te deja una melodía en el interior del pecho: ésa es la melodía que, a través del relato, nos esforzamos en escuchar.» Gocemos con esta nueva partitura, pues sin duda suena muy bien.

Genres: France, Fiction, Japan, Contemporary, Roman, Belgian, French Literature

144 pages, Paperback

First published August 21, 2013

About the author

Amélie Nothomb, born Fabienne Claire Nothomb, was born in Etterbeek, Belgium on 9 July 1966, to Belgian diplomats. Although Nothomb claims to have been born in Japan, she actually began living in Japan at the age of two until she was five years old. Subsequently, she lived in China, New York, Bangladesh, Burma, the United Kingdom (Coventry) and Laos.
She is from a distinguished Belgian political family; she is notably the grand-niece of Charles-Ferdinand Nothomb, a Belgian foreign minister (1980-1981). Her first novel, Hygiène de l'assassin, was published in 1992. Since then, she has published approximately one novel per year with a.o. Les Catilinaires (1995), Stupeur Et Tremblements (1999) and Métaphysique des tubes (2000).

She has been awarded numerous prizes, including the 1999 Grand Prix du roman de l'Académie française; the Prix René-Fallet; and twice the Prix Alain-Fournier.
While in Japan, she attended a local school and learned Japanese. When she was five the family moved to China. "Quitter le Japon fut pour moi un arrachement" ("Leaving Japan was a wrenching separation for me") she writes in Fear and Trembling. Nothomb moved often, and did not live in Europe until she was 17, when she moved to Brussels. There, she reportedly felt as much a stranger as everywhere else. She studied philology at the Université Libre de Bruxelles. After some family tensions, she returned to Japan to work in a big Japanese company in Tokyo. Her experience of this time is told in Fear and Trembling. She has written a romanticized biography (Robert des noms propres) for the French female singer RoBERT in 2002 and during the period 2000-2002 she wrote the lyrics for nine tracks of the same artist. Many ideas inserted in her books come from the conversations she had with an Italian man, from late eighties and during the nineties. She used the French Minitel, while he used the Italian Videotel system, connected with the French one. They never met personally.

Source: Wikipedia

Reviews

[Federico DN · Rating 3 out of 5]

Natsukashii.

44 years old Amelie returns to Japan after sixteen years abroad. Now a famous writer, she decides to reunite with Nishio-san, her infanthood baby sitter; and Rinri, her wonderfully shy first boyfriend.

Mildly loved it. A little bit of a disappointment, at least compared to the previous book. A nostalgic follow up to Tokyo Fiancée, with a lovely tour around some of Japan’s most iconic places, sprinkled with little morsels of Japanese customs and culture. Nothomb ever so direct, and weird. Loved every bit of dear old fragile Nishio-san. That hug! And the much awaited reunion with Rinri was simply unspeakable. Good old Rinri!

Still remaining, at least two more “biographical” books.

-----------------------------------------------
PERSONAL NOTE :
[2013] [144p] [“Memoir”] [Almost Recommendable] [“Everything we love turns into fiction.”] [“Never so many banalities were spoken with so much joy.”]
-----------------------------------------------

★★★☆☆ Fear and Trembling
★★★★☆ Tokyo Fiancée
★★★☆☆ La nostalgia feliz

-----------------------------------------------

Natsukashii.

Amelie de 44 años regresa a Japón después de dieciséis años en el extranjero. Ahora una famosa escritora, decide reunirse con Nishio-san, su niñera de la infancia; y Rinri, su maravillosamente tímido primer novio.

Lo amé tibiamente. Un poco decepcionante, al menos comparado con el libro anterior. Una continuación nostálgica a Ni de Eva ni de Adán, con un hermoso tour a través de algunos de los más icónicos lugares de Japóns, espolvoreados con pequeños bocaditos de costumbres y cultura japonesa. Nothomb siempre tan directa, y extraña. Amé cada pequeña parte de la querida vieja y frágil Nishio-san. ¡Ese abrazo! Y el muy esperado reencuentro con Rinri fue simplemente indecible. Menudo Rinri!

Queda pendiente, al menos dos libros “biográficos” más.

-----------------------------------------------
NOTA PERSONAL :
[2013] [144p] [“Memoria”] [Casi Recomendable] [“Todo lo que amamos se convierte en ficción.”] [“Nunca tantas banalidades fueron intercambiadas con tanta alegría.”]
-----------------------------------------------

[Semjon · Rating 3 out of 5]

Mein erstes Buch der Autorin und sicherlich nicht das Geeignetste, um ihr Schaffen generell zu beurteilen. Amelie Nothomb ist als belgisches Diplomatenkind in Japan aufgewachsen. Mit einem Kamerateam von Tele 5 fährt sie als 45jährige wieder in das Land ihrer Wehmut und Sehnsucht zurück, besucht alte Plätze und Bekannte sowie neue Schauplätze wie Fukushima innerhalb von rund 10 Tagen.

Das ist sehr persönlich, sehr individuell in der Ansicht und in dem Heraussuchen von Themen rund um die japanische Gesellschaft und Kultur. Mir fehlte teilweise die erzählerische Qualitäten, die ihre Fans in anderen Rezensionen so loben. Ich hätte mir den Text eher als Dossier in DIE ZEIT vorstellen können und frage mich, ob ein Buch wirklich notwendig war bei einer Autorin, die einen enormen Output an literarischen Werken hat. Richtig gut gefallen hat mir dann aber Tele 5-Doku über diese Reise, die ich auf YouTube finden konnte: https://youtu.be/vp12I-DS3ZE
Leider ist mein Schulfranzösisch nicht gut genug, um alles verstehen zu können, aber mit Hilfe des Buchs gelingt das Verstehen des Kontextes. Die Autorin ist wirklich sehr außergewöhnlich in ihrem Auftreten und äußerst sympathisch. Insbesondere der Besuch bei ihrer alten Nanny, die sie so viele Jahre nicht gesehen hat, wirkt mir den Bilder gleich ganz anders.

Ein Buch, dass Lust auf weitere Bücher der Autorin macht, welches man aber nicht zwingend gelesen haben muss. Es ist aber ein kleines Puzzleteil, um die so fremde japanische Kultur besser verstehen zu können.

[Iloveplacebo · Rating 3 out of 5]

"—Natsukashii designa la nostalgia feliz —responde ella—, el momento en que el recuerdo hermoso regresa a la memoria y la llena de dulzura. En cambio, su expresión y su voz expresaban pena, así que interpreté que se trataba de la nostalgia triste, que no es un concepto japonés."

[Sub_zero · Rating 3 out of 5]

Admiro a Nothomb casi por las mismas cosas que la repudio. Leer sus novelas se ha convertido para mí en un extraño ejercicio de amor-odio en el que nunca sabes de qué lado caerá esta vez la moneda. Sin embargo, las fabulaciones autobiográficas sobre el Japón de su infancia y juventud poseen un irresistible encanto que las convierten en la mejor vertiente de su (en el peor de los casos) fascinante universo literario. En ese sentido, La nostalgia feliz no decepciona y Nothomb nos ofrece aquí un brillante y contenido testimonio sobre el recuerdo, la añoranza por el pasado y lo que ocurre durante ese momento de ruptura en el que uno echa la vista atrás y observa la magnitud del territorio arrasado por la memoria. Una novela sensible y evocadora con la que cualquiera de nosotros podría sentirse identificado.

[Milena Tasheva · Rating 4 out of 5]

През цялото време, докато четях „Щастливата носталгия“ (изд. „Colibri“, превод Светла Лекарска) на Амели Нотомб, в ума ми отекваше първото изречение на любим роман: „My wound is geography“. Именно на английски, защото (въпреки гениалния превод* на Иглика Василева на български) тази единствена дума – „география“ – откликва по особен начин на настроението в „Щастливата носталгия“.

От само себе си се разбира, че съм имала и много други, но географията поставя ясни граници – моят японски живот е забележителен с това, че е по-малко смесен с другите и не е замърсен от турбуленции и въздушни ями.

Въпреки първоначалния ми ентусиазъм, тази книга не е продължение на „Нито Ева, нито Адам“. Подобно на останалите японски романи на странната белгийка, и този е силно биографичен – нашата авторка предприема пътуване назад във времето, по следите на изгубените си японски спомени. Разликата с двайсет и една годишната Амели, върнала се в Япония, за да заживее отново като японка (в „Изумление и трепет“) е, че този път в страната на изгряващото слънце пристига не младо момиче в търсене на идентичност, а преуспяваща писателка, придружена от телевизионен екип, очарован от екзотичното й минало.

И аз съм като Кобе. Ако времето отчита нещо у човешкото същество, то това са раните. На моите четирийсет и четири години смятам, че имам нито повече, нито по-малко рани от всеки друг, тоест много са.

„Щастливата носталгия“ е роман-самонаблюдение. Амели Нотомб не само позволява на читателя да надникне в душата й, а отваря най-дълбоките си рани и ги излага на показ. Разголва се по онзи обезоръжаващо характерен за писането й начин, който те кара едновременно да съчувстваш и да се наслаждаваш на мазохизма й. Срещите в Япония са задочен диалог между Изтока и Запада, между двайсет и една и четирийсет и четири годишната Амели.

На двете най-важни срещи е отделено и най-голямо внимание. Едната е с гувернантката от детството, тази, която е посяла японския дух у малката белгийка, а другата – с Ринри, японския годеник от младостта, онзи „нито Адам“, който най-обичаше „да играе“ и който се наслаждава на красотата повече от всичко друго. Първата среща е изпълнена с обич и покруса. Годините не прощават на никога, а носталгията променя паметта.

„Натсукаши“ е дума за щастливата носталгия – отговаря тя, – за момента, в който споменът се връща в паметта и я изпълва с блаженство. Изразът на лицето ви и вашият глас издаваха тъга, значи става дума за тъжна носталгия, а това не е японско понятие.

Ринри вече не е красивото двайсетгодишно момче. Той е мъж, директор, баща.
Някои ще заключат, че съм тъжна, че съжалявам. Не е такъв случаят. На двайсет години изживях една хубава история с Ринри. Нейният край е последствие от красотата ѝ.
Това е част от живота. Някои истории са като стара рана – отдавна зараснала и оставила белег, красив по свой си начин. Но по-важното – белег, без който човек не би бил същия, не би бил себе си. Понякога такива рани ни подаряват местата и хората, които сме обичали. Но без тях щяхме да сме просто роботи, безчувствени андроиди. Щастието и болката ни правят човеци.

публикувано в Аз чета

*“Моята рана е моето родно място. То е още моя опора и мой пристан.“
(Пат Конрой, „Принцът на приливите“, превод Иглика Василева)

[Pedro · Rating 3 out of 5]

Un buen libro, con algunas introspecciones muy buenas; una alusión al poeta persa Omar Jayyam (1048-1151), y al término happīnosutarujikku (nostalgia feliz). Nothomb es la mejor autobiografista (lineal o creativa) que he leído.

[María Greene F · Rating 3 out of 5]

Yo amo a esta señora y gozo con todos sus libros, inclusive éste, pero es cierto que es uno de los más flojitos. No es que haya perdido la gracia, es que se nota que NO quería escribirlo. Toda la devuelta al Japón de su infancia - y de parte de su veintena - sucede en parte por un documental el cual le convencen a hacer, que acompaña al libro, y entonces se ve obligada a escribir, al parecer, en un momento en que NO quería hacerlo.

Incluso en el último capítulo dice lo feliz que es por no tener las cámaras encima y por no tener que hablar de lo que no quiere hablar y de cómo se va a ir de viaje ahora a un lugar que nunca le dirá a nadie, jajaja.

Vale la pena igual leerlo si a uno le gusta la autora por la nostalgia de Nishio-san y Rinri (cuidadora/segunda madre y ex novio maravilloso) y aparte tiene momentos muy brillantes y otros muy dulces que empañaron mis ojitos, y además es súper corto. Pero NO es uno que recomendaría a alguien que nunca la ha leído. Es como cuando uno ve el documental de los músicos y no la música misma, y más encima un documental forzado. No se sostiene tanto por sí mismo.

A mí igual se me pasó volando pero estoy cachando que hace tiempo ya que soy fan de la ñora. Simplemente la encuentro genial. Un tanto intensa, un tanto narcisista, pero muy sincera y muchas veces me suelta no solo risas sino que también lagrimones.

[Maria Yankulova · Rating 2 out of 5]

Мисля, че беше крайно време да се сблъскам с книга на Нотомб, която да не харесам. Това е деветата ми среща с авторката и като цяло не мисля, че е точно роман, може би новела или дълъг разказ. Това не е важно. По-интересното е, че ми беше толкова скучно, дори не мога да повярвам, докато го пиша. След “Изумление и трепет” и “Нито Адам, нито Ева” нямах търпение да прочета какво ще се случи след завръщането на Амели в Япония. Честно казано - нищо съществено. За мен книгата си е чисто отбиване на номера, ей така да напиша нещо и тази година. Колкото и да ми е любима авторката няма как да си изкривя душата. Хващала съм и Исабел Алиенде в същата схема. Просто няма как да пишеш по една книга всяка година и всичките да са еднакво добри. Както не бих повярвала на някой, който да е изчел всичко на Нотомб и да няма разочарование.

[Gabril · Rating 4 out of 5]

Un viaggio nei luoghi della memoria più intima e intensa è quello raccontato da Amélie Nothomb, che torna in Giappone dopo vent’anni, a ripercorrere le emozioni della sua infanzia e a incontrare due persone fondamentali (che abbiamo conosciuto nei libri autobiografici) : Nishio-san, la sua balia o mamma giapponese, e Rinri, l’amabile fidanzato dei vent’anni. È l’incontro con un passato che viene sperimentato come nostalgia, da un lato, e come immediatezza, o presenza, dall’altro.
Entrambe le esperienze hanno in Giappone una connotazione profondamente differente da quella occidentale.

"Per tradurre quanto abbia nostalgia dei miei anni di gioventù nel Kansai, sento l'interprete utilizzare il termine nostalgic invece dell'aggettivo natsukashii, che considero una delle parole emblematiche del Giappone.
Dopo l'intervista, nel taxi che ci accompagna al ristorante prenotato dall'editore, cerco di chiarire la cosa con Corinne.
Natsukashii definisce la nostalgia felice, l'istante in cui la memoria rievoca un bel ricordo che la riempie di dolcezza. I suoi lineamenti e la sua voce esprimevano dispiacere, perciò si trattava di una nostalgia triste, che non è una nozione giapponese”.

Amélie attraversa i luoghi dell’infanzia e incontra un passato struggente, vivendo emozioni che tutti possiamo comprendere. Ad esempio: “Il paesaggio non ha niente di bello e tuttavia mi sconvolge. ‘Mi trovo sull’autobus per Kobe’ è una frase e basta a farmi sprofondare in regioni interiori di devastazione”.

Alla fine del viaggio però sperimenta (non per la prima volta) quello che gli orientali chiamano kensho, e che nella nostra esperienza non è così comune. La scrittrice lo spiega così:

“Tutto è compiuto. A vent’anni ho fatto quello che fa la gente di quell’età. Le cose sono accadute a un livello ideale. A due volte vent’anni posso guardarmi indietro senza timore né rimpianto. Non ci sono danni: il fidanzato dei miei vent’anni non ce l’ha con me, è felice, la sua vita va bene, ha dei bei ricordi. In conseguenza di ciò mi spetta una ricompensa imprevista, quella in cui sperano i monaci zen: sento il vuoto. In Occidente questa constatazione viene considerato un fallimento. Qui è una grazia e io la vivo come tale.”

Non manca una visita a Fukushima, a un anno dal disastro. L’impressione è fortissima.

“Monconi di case si ergono nel nulla. Come i cadaveri di Pompei, la morte li ha paralizzati. Alcune stanze demolite a metà ci mostrano le loro viscere. Davanti alle vestigia delle porte, file di scarpe raccontano che quelle persone si trovavano a casa loro quando è arrivato lo tsunami. La cosa più triste sono i cumuli di oggetti: gli avanzi del banchetto, quello che la morte non avuto l’appetito per terminare. Giocattoli infantili, mollette per il bucato, pantofole.
...
Un anno e 23 giorni sono passati dalla tragedia. Fa freddo, il cielo è grigio, soffia una tramontana di morte. È la solidarietà del clima.”

Una troupe televisiva accompagna la Nothomb e di questo viaggio infatti abbiamo testimonianza.
http://dai.ly/x150r4b

(Obbligatorio leggere prima Metafisica dei tubi, Stupore e tremori, Né di Eva né di Adamo, per entrare nello spirito nothombiano e nel senso di questo libro).

[julieta · Rating 2 out of 5]

No se si es que ya leí muchos libros de La amelié, (unos 7), hacía además tiempo que no la leía, pero me regalaron este y pensé, está bueno para un viaje. Y nada, me pareció desabrido y forzado. Lo que antes me parecía simpático, o ingenioso, ahora me sonó a pura fórmula.
Pero como digo, igual ya la leí mucho, y fue hace tiempo, no se si leyendo alguno de los anteriores me sigan gustando. Mejor no averiguo.

[Stephen Durrant · Rating 3 out of 5]

"Everything that one loves becomes a fiction," Amélie Nothomb claims in this book. Such a notion justifies her calling this "un roman," even though it seems a largely autobiographical account of her return to Japan in 2012, the country where she lived as a small child and then worked as a young adult, the latter experience providing fodder for her best novel "Stupeur et tremblement" (1999). Still, this is a relatively fast and enjoyable read. Nothomb's descriptions of the Japanese cities of Kyoto and Tokyo are spot on, and her portrayal of her reunions with her childhood nurse and her first serious boyfriend are alternatively moving and humorous, in the typical Nothomb style, which entails in part making fun of herself. At the center of this short book is the idea that nostalgia in the Japanese tradition can be happy, a forgiving and satisfying review of the past that has little to do with the sense of sadness that is so often carried by the French and English word.

[Come Musica · Rating 5 out of 5]

Il migliore libro della Nothomb che abbia letto finora.
Premetto che mi piacciono i suoi libri e che sono una sua fan sfegatata.
Nostalgia felice è la continuazione, in un certo senso, di Stupore e tremori e di Né di Adamo né di Eva, e secondo me li supera in bellezza.

[Kaloyana · Rating 3 out of 5]

Цакат ни в грамажа! Това не е роман, а просто един разказ. Иначе ми хареса, но не е от най-добрите на Амели Нотомб. И все пак знам, че никога няма да пропусна нейна книга.

[Zuzulivres · Rating 3 out of 5]

Toto je nepochybne kniha, ktorá skôr zaujme niekoho, kto má prečítané viaceré knihy od autorky, minimálne tie, ktoré vyšli v českom a slovenskom preklade a ktoré sa spomínajú v knihe, hlavne napr. Ani Eva, ani Adam a V ohromení a strachu. Keby som som túto knihu mala čítať od autorky ako prvú, vôbec by vo mne nevzbudila žiadny záujem a nerozumela by som tomu, o čom sa tam celý čas rozpráva. Autorka potrebovala spísať svoje pocity, keď sa po rokoch vrátila do Japonska, krajiny jej detsva a dostať zo seba všetky tie spletité a komplikované emócie, ktoré ňou lomcovali. Za mňa pekná kniha, tak na 3.5.

[Nea Poulain · Rating 4 out of 5]

http://divagaciones-de-una-poulain.bl...

Este libro marca la vuelta a Japón de Amélie. La verdad es que no lo recomiendo si no han leído antes Estupor y Temblores, que es la historia de sus peripecias trabajando en una empresa japonesa y Ni de Eva ni de Adán, que es su historia de amor muy particular. Este libro evoca continuamente a esos y es muy fácil que se pierdan si no los han leído. Además de que traba de la nostalgia que Amélie siente por japón y que yo encontraría imposible de entender si no hubiera leído primero los otros dos. Estupor y Temblores lo leí tan sólo unas semanas antes de este, pero mis aventuras con Ni de Eva ni de Adán ya son viejas, como de hace tres años y este libro, para mí, significó irme acordando poco a poco de todo lo que ya había leído.

Es un libro divertido, donde Amélie se encuentra con sus raíces y se sorprende de lo diferente que es el lugar donde nació y creció. Esa frase que abre el libro, «Todo lo que amamos se convierte en una ficción. De las mías, la primera fue Japón», deja muy claro con lo que nos vamos a encontrar después: un intento de remembranza, a veces casi desesperado, todo un esfuerzo de Amélie para recordar cosas, como ese jardín de infancia que no le suena conocido pero en el que sabe que estudió. De las cosas que más me gustan de la escritora es, precisamente, que en su amor a Japón, no lo idealiza ni lo vuelve algo perfecto. Al contrario, lo critica. Critica sus amores, al mismo tiempo que nos deja ver el profundo amor que le tiene a Japón, sobre todo al Japón de sus recuerdos.

Muy recomendado. De lo que me ha parecido mejor de esta autora son sus libros autobiográficos y este, por supuesto, no se queda atrás.

[Hoda Marmar · Rating 5 out of 5]

Natsukashii, la nostalgie heureuse en Japonais, est une journée d'Amélie dans son passé. C'est comme un sequel pour 'Ni d'Eve, ni d'Adam' mais beaucoup mieux. Elle me prend vers son monde au Japon, tout en s'enfonçant dans son monde intérieur. Je ne sais pas si c'est parce qu'il fait longtemps que j'ai lu ses livres anciens, surtout les semi-autobiographiques, mais j'ai trouvé ce livre plus sage et mûre! J'y retrouve une Amélie qui se réconcilie avec sa vie, son passé, ses émotions, ses idées, ses décisions et principes. Alors, c'est plus riche et panoramique, elle ne traite pas un seul thème ou aspect.
C'est un livre pour les fans d'Amélie, ils vont l'apprécier plus pleinement que les autres.
Je termine ce livre délicieux avec une sensation zen. Merci Amélie pour ce bon voyage :)

[Jordi Fierro Silva · Rating 4 out of 5]

Otra novela de Amélie que me deja enamorado… Imagínense que alguien escriba un momento de su vida, algo como un viaje al país donde vivió sus primeros años, que tuvo un empleo complicado y una pareja perfecta que dejó, cosas completamente personales que solo a los afectados les podría importar. Ahora bien, imagínense lo mucho que me gustó saber que piensa la Amélie de ese momento sobre todo lo que ya mencioné, porque esos tres datos son eje central de tres novelas que ya leí y me hace feliz poder ver sus pensamientos a la distancia. También se debe a mi alma de señora chismosa.
Creo que este libro se disfruta mucho si uno es lector de Nothomb y disfruta de su vida tan anecdótica, yo soy uno de esos y lo disfruté como no tienen idea.

[Bookmaniac70 · Rating 3 out of 5]

По-скоро разказ, отколкото самостоятелна книга. Остави ме със смесени чувства - всъщност не съм сигурна, че искам да знам за тази страна на отношенията между Амели и японското й детство. Колебая се дали тази творба е наистина различна от предишните, в хубавия смисъл, или просто е по-комерсиална.

[Isa González · Rating 4 out of 5]

Es un 4,5 en realidad.
Nothomb siempre me deja con una sonrisa en la boca cuando acabo sus libros. Sobretodo sus libros autobiográficos y en esta ocasión, me parece el más real y cercano de todos (aunque quizá Metafísica de Tubos se lleve mi corazón en cuanto a preferidos se trata). El reencuentro de Amélie con Japón es también el reencuentro de los lectores de sus libros ambientados en el país nipón y tanto Amélie como nosotros sentimos esa nostalgia feliz.

[Grumpy · Rating 2 out of 5]

2.5 ou 2.75
Je n'ai jamais eu de coup de cœur pour les livres d'Amélie Nothomb (ou même une très très bonne lecture). J'ai l'impression de passer à côté à chaque fois. Ses livres sont très biens mais... Quoi d'autre ? Je ne comprends pas très bien l'engouement autour de ses sorties. Bref, ce sont des lectures moyennes à chaque fois. Celle-ci n'était pas mauvaise et l'écriture est belle, mais je n'ai pas été transcendée non plus.
À voir si un jour je retente un livre de l'autrice 🤷‍♀️

[Mateicee · Rating 5 out of 5]

Wir begleiten Amélie Nothomb auf den Spuren ihrer Kindheit in Japan. Wir lernen ihre Amme kennen und ihren ehemaligen Geliebten, fahren zu Orten die sie als Kind kannte und erleben die Überforderung damit was sich alles verändert hat. Die Erinnerung ist ein Ort, an dem die Realität nichts zu suchen hat.

Ich mag den Schreibstil von ihr sehr gerne, er ist leicht und unterhaltsam, aber trotzdem schafft sie es Emotionen zu vermitteln. Ich kann sie als Autorin und auch das Werk empfehlen.

[Gonzalo Eduardo Rodríguez Castro · Rating 3 out of 5]

Sigo disfrutando a Amélie. Sus libros son una caja de Pandora. Este me encantó por haber conectado con varias sensaciones personales. Muy personales mías. Me identifiqué en su generalidad. Su lectura fue como mirarme al espejo y no ver más que mis recuerdos, sobretodo aquellos “felices” que nacieron en lugares y en un tiempo determinados que solo la memoria y la nostalgia pueden revivirlos.

[Justine · Rating 1 out of 5]

Il y a de ces livres que l’on aurait préféré ne pas prendre la peine de lire. Celui-ci en fait partie. Pas compris l’utilité. Je l’ai trouvé absolument inintéressant, et je ne l’ai d’ailleurs même pas terminé. Il part sur Vinted.

[quim · Rating 5 out of 5]

Aquí cristaliza su obra

[Alaide Mo · Rating 3 out of 5]

Está bueno para las chismositas como yo que se preguntaban qué pasó después de Ni de Eva ni de Adán.

[Кремена Михайлова · Rating 3 out of 5]

„Ако има нещо японско в мен, то е следното: когато почувствам, че емоцията е прекалено силна, се смразявам.”

Запознаване със спомените на Амели. И като всяка книга със спомени - връщане в миналото и за читателя.

С такива ключови периоди за Амели в Япония - ранно детство и ранна младост - няма как животът там да не е оставил траен отпечатък. Дори само за 10 дни се получи така и при мен: на тръгване си казах, че нямам желание да стъпя повече в тази земя, а вече една година не спирам да мисля за нея.

Така че това не е „ревю” за книгата (за която не мога да кажа, че ми допадна особено), а по-скоро мои аналогии и спомени.

За авторката усетих, че е типът неспокойни натури, които ме безпокоят леко. Дори с хумора си (колкото и да харесвам чувството за хумор по принцип); дори с нестандартността си (колкото и да харесвам щураците по принцип).

Не мога да сравня нейните години в Япония с моите 10 дни там. Но като видях анотацията за книгата, си спомних за заглавието на моите впечатления от пътуването ми – „Япония вече не е мит”. Общо взето и с „Щастливата носталгия” (както с „Изумление и трепет”) читателите по-скоро могат да разкъсат розовия воал, през който се гледа на страната отстрани.

Две неща са най-впечатляващи за мен в книгата на Нотомб (лично не можах да си ги потвърдя в Япония, защото много не общувах с местни хора, но след това във филмите видях точно това):

- смущението - или да не се чувстваш напълно отпусна�� дори и с най-близките

„Да, Ринри има класа, гордея се с него. Но сега, когато го срещнах, срещнах отново и един елемент от онова, което беше нашето ежедневие заедно - смущението. Навремето смятах, че това странно чувство е присъщо на всяка по-дълга връзка. Но вече знам, че човек може да остане повече от една нощ с някого, без да изпитва такова неудобство.

Смущението не е непременно нещо лошо. Напротив - няма по-неприятен човек от безцеремонния, който никога от нищо не се притеснява. Смущението е странен недостатък на гравитационния център - присъщо е само на хора с плаващо ядро. Солидно центрираните същества не разбират за какво става дума. Смущението предполага хипертрофия на усещането за другия, откъдето идва учтивостта на притеснените хора, живеещи само като функция на останалите. Парадоксът на смущението е в това, че то превръща в проблем уважението към другите.

Може би във всички японски двойки съществува такова смущение. Не знам, аз познавам само Ринри. Но това са фактите - въпреки че смущението притежава известен чар, не съжалявам, че по-сетнешните ми любовни връзки бяха лишени от него."

- цял живот да си „стегнат" и чак на старини да може да се отпуснеш

„Както винаги, единствените, които се забавляват, са старците, по-точно стариците. Те ядат, пият и открито се подиграват на останалите. Сочат ме с пръст, хилейки се. Нахлупвам шапката си над очите, за да скрия, че не издържам повече, и се оставям да ме снимат, докато се разхождам под черешовите дървета. Виждам, че е красиво, но нямам сили да се зарадвам. Бабите се наслаждават на провала ми. Те изчисляват, че на моята възраст ми остават още трийсетина години да бъда учтива. После ще мога да щурея като тях."

(Също в японски филми забелязах как само бабите могат да си позволят да погалят дете пред хора; в един филм възкликнах като видях две жени в труден момент да се прегръщат за взаимно успокоение; на фона на това национално „недокосване" се запитах как тази специфично-сексуална нация прави „на четири очи” всичко онова, за което сме чели по книгите, вижда ми се огромен контрастът с „недокосването" пред хора.)

„Оставаме така безкрайно дълго. Плача, както плаках на пет години, когато ме изтръгнаха от ръцете ѝ. Толкова силно усещане рядко се изпитва. Склонявам глава към нейната и става нещо отвратително – заради плача от носа ми тече секрет право върху главата на тази толкова важна за мен жена. Ужасена от идеята, че тя може да забележи това, я галя с ръка, за да изчистя сополите. В Япония толкова интимен жест е нечувано просташки, но Нишио-сан го приема, защото ме обича.”

Най-интересно за мен от „майтапите” (колко е майтап, колко е потискащо - че 128 милиона живеят на такава малка площ):

- за размера на помещенията :

„Всеки от нас се озовава в толкова тесен килер, че трябва да избира кое да отвори – куфара си или вратата на тоалетната.”
(в нашия случай – вратата на тоалетната просто опираше в колената на ползващия)

- за възклицанията и благодарностите (няма „телесно”, но има изобилие от „звуково” общуване):

„Давам ѝ розовия храст, който е висок колкото нея. Тя го оставя на земята и маха опаковката с настоятелни благодарности, които добре познавам.”

„На моя домашен японски им обяснявам, че през 1970-а съм била в групата на глухарчетата. Те надават радостни викове.”

Като цяло с удоволствие посетих с Амели любимите си градове Кобе и Киото и си припомних нежеланието си да стъпя отново в Осака и желанието си да видя онзи специален мега-град с дух – Токио.

„Токио е най-вече ритъм, ритъмът на перфектно овладяната експлозия. Когато човек се връща тук след дълго отсъствие, първо трябва да прекара няколко секунди в безтегловност и след това да се приземи отново в темпото. Щом краката ти усетят вибрациите, си готов.”

На такова място обаче може да има и т.нар. празнота. Дано вместо „емоционална безизходица” по-често се проявява това „наследство” от Япония:

„Чувството за празнота трябва да се схваща буквално, няма нужда да се тълкува. Просто човек усеща вакуума с петте си сетива. Невероятно е. В Европа такова състояние се свързва с траур, мрак, безутешност, но в Япония съм просто несгодена, несветеща, нямаща нужда от утеха. Няма по-голямо извисяване от това.”

[Carolina Ruiza · Rating 3 out of 5]

Me gustó este libro porque soy una chismosa.

Quería saber qué pasó después de una historia y un libro maravilloso (Ni de Eva ni de Adán), y verlo todo desde una perspectiva diferente.

Rinri, todavía tienes mi corazón.

[valen ˚˖𓍢ִ໋🦢˚ · Rating 4 out of 5]

Me enamoré de la escritura de esta mujer

[Helin Puksand · Rating 5 out of 5]

Amelie Nothomb on väga mõnus autor. Ma ei ole tema teoseid palju lugenud, kuid kõik, mida ma olen lugenud, on väga hea. Nii ka "Helge nostalgia". Raamat räägib sellest, kuidas Amelie pöördub tagasi Jaapanisse, kus ta üles kasvas. Tegemist ei ole lõpliku tagasiminekuga, vaid lühike ringkäik tuttavatesse paikadesse. Ta kohtub ka oma vana hoidja ja kunagise armastatuga.
Mulle meeldib Nothombi kirjutamisstiil. Tema sõnakasutus on täpne ja tabav, nii et panin aga lipikuid vahele, et saaks hiljem tsitaate välja kirjutada. :)
Soovitan kõigile!
Tsitaate raamatust:
*Maailmalõpp on see, kui me enam midagi ära ei tunne. (lk 31)
*Taaskohtumised on nii keerukad nähtused, et neid tuleks harrastada vaid pärast pikka õpiperioodi või tuleks need lihtsalt ära keelata. (lk 37)
*See on maakera vääramatu seadus: kui meile on antud kogeda mõnd tugevat ja ülevat tunnet, rikub mingi groteskne vahejuhtum selle kohe ära. (lk 39)
*'Natsukashii' tähendab helget nostalgiat, hetke, kui meenub mõni kaunis mälestus ja meid valdab magus tunne. (lk 64)
*Ent häbi kohta ei saa vaid halba öelda. Seda tõestab ka keel: pole hullemat asja kui häbitus. Häbi on gravitatsioonikeskme veider kõrvalekalle: seda on võimeline tundma vaid inimene, kelle kese on heljuma jäänud. Olendid, kellel on vankumatu tuum, ei mõista, millega on tegu. Häbi eeldab teise liigtundlikku tajumist, millest ka häbi tundvate inimeste viisakus, sest nad elavad teiste järgi. Häbi paradoks seisneb selles, et see tekitab ebamugavustunde aupaklikkuse tõttu teise ees. (lk 92-93)
*Tavaliselt mulle meeldib näljatunne. see tekitab joovastust ja lubab aimata suurt võimalikku naudingut. Nälgiv inimene tajub asju teravamalt ja paremini, ta on ülimalt elus ega esita kunagi rumalat küsimust, et milleks kõik see. (lk 103)

[Ilaria Quercia · Rating 3 out of 5]

Non mi ha fatta impazzire, differentemente dagli altri romanzi autobiografici della Nothomb che ho approcciato.
Nulla da obiettare sulla leggerezza sublime della scrittura, ogni immagine ha il potere ipnotico di trasportare il lettore nel Giappone tanto amato dalla scrittrice, in luoghi che non solo rappresentano una dimensione geografica quanto culturale e filosofica.
La nostalgia felice è lo stato d'animo che permane nel ricordo di qualcosa che è stato, il dolore per il ritorno che sfiora la sensibilità dell'autrice che torna in Giappone dopo lo Tsunami del 2011 per lavoro. Rivede la sua tata, rivede il suo fidanzato dei 20 anni, rivede luoghi e parchi diversi dal ricordo... rivede, rivede, rivede... Ecco la debolezza del romanzo è che mi sembra un elenco che mi ha poco presa emotivamente e ad eccezione delle ultime pagine che segnano il ritorno al mondo Occidentale e si concludono con la vista della maestosità dell'Himalaya dall'aereo, io non mi sono sentita travolta, mi è mancata proprio la sensazione del contact high, dell'estasi tanto ben descritta, quanto poco sentita.