What do you think?
Rate this book
Рязко
За цяло едно поколение появата на Людмил Станев е вече само история. Завиждам на това поколение, което ще го открие едва с това издание. И съм сигурен, че то ще преживее това, което и ние преживявахме с появата на всеки негов текст. А то е радост. Радостта да четеш интелигентно и свободно написани текстове, в които хуморът е висок, по образеца на Аристофан, и смешен като у братя Маркс, Монти Пайтън и Уди Алън, взети заедно. Радост да усетиш истинските игрови възможности на езика, на българския език, който до появата на тези текстове не познаваше своите дадаистични, своите сюрреалистични и изобщо своите авангардистични възможности.
Младен Влашки
Младен Влашки
128 pages, Paperback
First published January 1, 2015
54 people want to read
About the author
Людмил Станев
12 books34 followersЛюдмил Станев е български писател, публицист, сценарист, медик по образование. Автор на книгите „Няма такава книга“, „Неприятният татарин“, „Ненакърнимо“, „Малка нощна приказка“ (награда „Христо Г. Данов“ за детска литература, съвместно с илюстратора Красимир Добрев), „По-малко“, „Приятели мои“, „Рязко“.
Ratings & Reviews
Friends & Following
Create a free account to discover what your friends think of this book!
Community Reviews
Displaying 1 - 13 of 13 reviews
March 10, 2015
Книгата, за която всички говорят. „Рязко“. От Людмил Станев
За първи път чух за Людмил Станев в мазето на къщата-музей на Петя Дубарова в Бургас. От Алек Попов. Организаторите на конкурса „Петя Дубарова“ инициираха нещо като курс по творческо писане за част от участниците. Казвам „нещо като“, защото вече бяхме твърде 2000 и някоя година, за да използват думата „кръжок“, а все още понятия като „работилници“ и „уъркшопи“ не бяха навлезли в употреба.
Алек Попов вече беше достатъчно известен, повече с „Черната кутия“ и по-малко с тъкмо излезлия „Мисия Лондон“, но мисля, че на въпросния… курс? (да се спрем на тази дума, за по-лесно) беше повече в ролята си на главен редактор на списание „Родна реч“, отколкото на успял български писател. През следващите години в организацията на тези първи лекции по творческо писане се включи и Бойко Ламбовски, последваха стилистични упражнения, експерименти в различни жанрове, а първите публикации на много талантливи млади хора, които познавам, се случиха именно в последните броеве на „Родна реч“.
Но споменът, който отнесох от онези първи събирания, на които май никой нямаше съвсем точна идея какво трябва да прави, е за творбите на Людмил Станев – за Алек Попов, който ни разказва за неговата книга „Няма такава книга“. За това как на път за вкъщи минах през интернет клуба до нас и вместо да вляза в чата, потърсих „Няма такава книга“. Как четох откъсите от нея, които намерих онлайн (не бяха особено много) и как после я търсих в библиотеката. Нямаше я, естествено.
Няколко години по-късно се запознах с Людмил Станев и прочетох цялата „Няма такава книга“. Странно беше.
Днес в ръцете ми е „Рязко“ (изд. „Жанет 45″). И усещането е още по-странно. Май първоначално ме беше страх да я отворя. После – нетърпение. Желанието да погълна цялата книга на един дъх, на една глътка. И вътрешната спирачка – да я чета по малко. Не, това не е книга за четене на един дъх. Защото всяка от историите е като рязък шамар, който те връща в действителността.
Тези истории не са смешни. Не по начина, по който са смешни „Мисия Лондон“ или „Английският съсед“. Не са и тъжни, както е тъжен Георги Господинов. Най-истинската дума за тях е, че са „истински“. Особено тези от лекарската практика на Станев (прекарал няколко години във варненската спешна помощ) – те ме карат да искам да подаря книгата на всичките си познати лекари. Защото те най-бързо ще усетят емоцията, добре зашифрована в пластовете самоирония и горчива насмешка. В разказите от „Рязко“ има едно небивало, неповторимо уважение и преклонение към Живота, на което са способни само писателите и лекарите.
Няма да нарека „Рязко“ литературен връх. Людмил Станев няма нужда да покорява върхове – дори беглото споменаване на името му в едно изречение със словосъчетанието „нова книга“ отприщва вълна от емоции и нетърпение, с която друг български писател, неизявяващ се по медиите, не може да се похвали.
Станев е автентичен разказвач – от тези, които крият по една история във всеки джоб и още няколко в кутията с цигари. Разказите му може и да не изглеждат твърде впечатляващи на хартия – самата „Рязко“ е малка книга – но номерът е да не ги четеш. А да ги слушаш. Защото това са истории за разказване. Истории, които скоро ще спрат да бъдат разкази от книга. Ще се превърнат в градски легенди, които разказваме на приятели, а те разказват на своите – и авторът ще се загуби някъде по пътя, който добрата история и хубавият разказ си намират. За да продължат да бъдат разказвани и да живеят, дори когато книгата и авторът са забравени.
http://azcheta.com/ryazko-lyudmil-sta...
За първи път чух за Людмил Станев в мазето на къщата-музей на Петя Дубарова в Бургас. От Алек Попов. Организаторите на конкурса „Петя Дубарова“ инициираха нещо като курс по творческо писане за част от участниците. Казвам „нещо като“, защото вече бяхме твърде 2000 и някоя година, за да използват думата „кръжок“, а все още понятия като „работилници“ и „уъркшопи“ не бяха навлезли в употреба.
Алек Попов вече беше достатъчно известен, повече с „Черната кутия“ и по-малко с тъкмо излезлия „Мисия Лондон“, но мисля, че на въпросния… курс? (да се спрем на тази дума, за по-лесно) беше повече в ролята си на главен редактор на списание „Родна реч“, отколкото на успял български писател. През следващите години в организацията на тези първи лекции по творческо писане се включи и Бойко Ламбовски, последваха стилистични упражнения, експерименти в различни жанрове, а първите публикации на много талантливи млади хора, които познавам, се случиха именно в последните броеве на „Родна реч“.
Но споменът, който отнесох от онези първи събирания, на които май никой нямаше съвсем точна идея какво трябва да прави, е за творбите на Людмил Станев – за Алек Попов, който ни разказва за неговата книга „Няма такава книга“. За това как на път за вкъщи минах през интернет клуба до нас и вместо да вляза в чата, потърсих „Няма такава книга“. Как четох откъсите от нея, които намерих онлайн (не бяха особено много) и как после я търсих в библиотеката. Нямаше я, естествено.
Няколко години по-късно се запознах с Людмил Станев и прочетох цялата „Няма такава книга“. Странно беше.
Представата за това, което сме имали, е неделима. Нещо като атом, което на гръцки значи неделим, но по-късно се разбра, че като се бомбардира ядрото му, се получава ядрена реакция. Не зная нашите представи какъв период на полуразпад имат. Но именно те изграждат нашия неделим свят. Странно, но дори и някак нелогично свързани, емоциите ни не могат да се обединият по някакъв принцип. Те просто имат по-малко общо кратно. По тази причина и болката по загубеното е винаги фантомна.
Днес в ръцете ми е „Рязко“ (изд. „Жанет 45″). И усещането е още по-странно. Май първоначално ме беше страх да я отворя. После – нетърпение. Желанието да погълна цялата книга на един дъх, на една глътка. И вътрешната спирачка – да я чета по малко. Не, това не е книга за четене на един дъх. Защото всяка от историите е като рязък шамар, който те връща в действителността.
Тези истории не са смешни. Не по начина, по който са смешни „Мисия Лондон“ или „Английският съсед“. Не са и тъжни, както е тъжен Георги Господинов. Най-истинската дума за тях е, че са „истински“. Особено тези от лекарската практика на Станев (прекарал няколко години във варненската спешна помощ) – те ме карат да искам да подаря книгата на всичките си познати лекари. Защото те най-бързо ще усетят емоцията, добре зашифрована в пластовете самоирония и горчива насмешка. В разказите от „Рязко“ има едно небивало, неповторимо уважение и преклонение към Живота, на което са способни само писателите и лекарите.
Няма да нарека „Рязко“ литературен връх. Людмил Станев няма нужда да покорява върхове – дори беглото споменаване на името му в едно изречение със словосъчетанието „нова книга“ отприщва вълна от емоции и нетърпение, с която друг български писател, неизявяващ се по медиите, не може да се похвали.
Станев е автентичен разказвач – от тези, които крият по една история във всеки джоб и още няколко в кутията с цигари. Разказите му може и да не изглеждат твърде впечатляващи на хартия – самата „Рязко“ е малка книга – но номерът е да не ги четеш. А да ги слушаш. Защото това са истории за разказване. Истории, които скоро ще спрат да бъдат разкази от книга. Ще се превърнат в градски легенди, които разказваме на приятели, а те разказват на своите – и авторът ще се загуби някъде по пътя, който добрата история и хубавият разказ си намират. За да продължат да бъдат разказвани и да живеят, дори когато книгата и авторът са забравени.
Писането на истории е занимание самотно. Виж, разказването им е друга работа – сладко и упойващо събитие. Стоят около теб приятелите ти и внимателно те слушат, да не изтърват някоя важна подробност. Ти си им телевизорът, само дето могат да поспорят с теб. В студените зимни вечери, когато навън не е за хора, няма по-приятно изживяване от това. Червеното вино пречупва светлината в чашите по масите и те като някакви църковни кандила придават на полутъмното задимено кръчме нещо мистично и задушевено. Точно в една такава вечер Жоро пръв започва своята история, която всъщност знае от мен…
http://azcheta.com/ryazko-lyudmil-sta...
April 25, 2015
Средната ми цифричка е около 3, 765. А любимото ми изречение „Яйчица!“
С известно съжаление установих – други са годините. Няма го сякаш онзи дух от началото на 90-те. Но и с радост видях познатите разказчета-клончета, заради които винаги ще чета Людмил Станев:
- Абсурд / черен хумор / игра с езика – „Летящият дядка“, „Пиянска история“; цялата „Руска тройка“ и „Имате поща“; „Като джаз“
- Веселяшки истории от артистичните бохемски компании – „Жълто“ и мнооого други
- Кратки кино-картини – онова, в което уж няма нищо особено, а всъщност може много да се види – „Живот като на кино“, „БДЖ“
- „Трогателни“ истински и измислени истории– естествено за любов, приятелство, любими места, разочарования и загуби – „Почти коледна история“, „Стария Пловдив“, „Сбогом, лято“.
„Достатъчно е по-внимателно да наблюдаваме слънцето и смеха на близките си.“
С известно съжаление установих – други са годините. Няма го сякаш онзи дух от началото на 90-те. Но и с радост видях познатите разказчета-клончета, заради които винаги ще чета Людмил Станев:
- Абсурд / черен хумор / игра с езика – „Летящият дядка“, „Пиянска история“; цялата „Руска тройка“ и „Имате поща“; „Като джаз“
- Веселяшки истории от артистичните бохемски компании – „Жълто“ и мнооого други
- Кратки кино-картини – онова, в което уж няма нищо особено, а всъщност може много да се види – „Живот като на кино“, „БДЖ“
- „Трогателни“ истински и измислени истории– естествено за любов, приятелство, любими места, разочарования и загуби – „Почти коледна история“, „Стария Пловдив“, „Сбогом, лято“.
„Достатъчно е по-внимателно да наблюдаваме слънцето и смеха на близките си.“
March 3, 2015
Рязко в посока смях над живота: http://knigolandia.info/book-review/r...
Не успявам винаги да пиша за книгите, които чета, времето си отминава и… - точно така се случи при първата ми среща с Людмил Станев, която беше с “Няма такава книга” някъде миналата есен. Тогава бях зашеметен – такова пиршество на фразата, на въображението, на интелигентния хумор, на смислената самоирония, на сарказма към полуделия без разрешение и референдум свят. Излизането на “Рязко” веднага привлече вниманието ми, ако и този тип корици определено да не ме привличат никак.
ИК Жанет 45
http://knigolandia.info/book-review/r...
Не успявам винаги да пиша за книгите, които чета, времето си отминава и… - точно така се случи при първата ми среща с Людмил Станев, която беше с “Няма такава книга” някъде миналата есен. Тогава бях зашеметен – такова пиршество на фразата, на въображението, на интелигентния хумор, на смислената самоирония, на сарказма към полуделия без разрешение и референдум свят. Излизането на “Рязко” веднага привлече вниманието ми, ако и този тип корици определено да не ме привличат никак.
ИК Жанет 45
http://knigolandia.info/book-review/r...
March 1, 2015
Колебаех се между 3 и 4 звезди, но заради разкази като "Аз съм пловдивчанин!", "Старият Пловдив", "Есенен гроздобер", "Пастелно" и "Криле на желанията" давам 4.
"Ако човек хукне да бяга от ненормалния ни свят и влезе в Стария град, той облекчено ще въздъхне, защото тук е б е з о п а с н о с т. Защитена територия на духа, резерват за чувствителност.
В ТОЗИ ГРАД ПРОСТРАНСТВО И ВРЕМЕ СА ЕДНО И СЪЩО НЕЩО."
"Пловдив е град за завръщане."
"Там се е събрало цялото село - около 50-ина възрастни хора, които много си приличат по очите: безцветни, с почти изтрити от дългото гледане зеници."
"Ако човек хукне да бяга от ненормалния ни свят и влезе в Стария град, той облекчено ще въздъхне, защото тук е б е з о п а с н о с т. Защитена територия на духа, резерват за чувствителност.
В ТОЗИ ГРАД ПРОСТРАНСТВО И ВРЕМЕ СА ЕДНО И СЪЩО НЕЩО."
"Пловдив е град за завръщане."
"Там се е събрало цялото село - около 50-ина възрастни хора, които много си приличат по очите: безцветни, с почти изтрити от дългото гледане зеници."
February 19, 2015
Много силен. Историите направо струят от него. Искам да чета още.
November 25, 2023
в сравнение с другите Му книги,
тази е основно мемоарна..
имам чувството, че това са истории, за разказване на живо - тук на хартия позагубват силата..
но който си го може, си го може - цялата игра с думи и асоциации, и характерната топлота и човечност, я има.
"..изпаднат ли в трудна ситуация, котките просто си фантазират това, което им е необходимо."
тази е основно мемоарна..
имам чувството, че това са истории, за разказване на живо - тук на хартия позагубват силата..
но който си го може, си го може - цялата игра с думи и асоциации, и характерната топлота и човечност, я има.
"..изпаднат ли в трудна ситуация, котките просто си фантазират това, което им е необходимо."
April 15, 2020
Рязко отличаваща се книга. Препоръчвам я горещо, ще я помните след като сте я прочели като ярък проблясък.
February 23, 2015
Езикът на Станев е най-приобщаващият му коз. Той съсредоточава в себе си толкова виталност и хумор, че няма как читателят да не се окаже с подпряна на едната ръка брадичка като заслушано в приказки дете. Както една позната се изрази – „Станев е natural story teller”. Великите послания са предадени просто, като илюзиите се разливат в различни метафори и анти-тези, настроенията се сменят рязко, а парадоксите остават преценките на четящия да се реят свободно между „жълтото“ и „тъмнозеленото“.
http://www.knijno.blogspot.com/2015/0...
http://www.knijno.blogspot.com/2015/0...
December 30, 2024
Людмил Станев си е Людмил Станев, както би казал Стратега от Мировяне. В тази книжка една идея по-меланхоличен и носталгично-ретроспективен. Половин идея по-саркастичен, на два-три мига даже хаплив. Иначе кратката му проза все така захапва в началото и не пуска до края, а и малко след него. Уж такава една лека и бърза, а се оказва, че е бъкана с подводни мъртви течения. Дето те дърпат към живота неистово, докато те гъделичкат по петата.
May 11, 2021
В сравнение с предишните му книги - скука.
Има някоя и друга свежа закачка като Ага Мем Нон и Агата Кристи, но... that's all folks.
Има някоя и друга свежа закачка като Ага Мем Нон и Агата Кристи, но... that's all folks.
July 14, 2016
Колекцията започва бавно и набира скорост с всяка следваща история, докато не достига едно кресчендо от хумор, който може да разплаче читателя със своята инвентивност и абсурдност. Измежду хумора и сатирата има и прочувствени разкази минали времена и загуба, но всичко е добре балансирано и оставя читателя с чувство на завършеност.
Забавни разкази, които ще препочитам с удоволствие: "Летящият дядка", "За вредата от алкохола", "Срещи от трети вид", "За хъркането като изкуство", и "
Сатира: "Светът на човека", "Събличането на Альоша", "Адресът", "Особености на българското гостоприемство", "Влюбени котки".
Бонус: В един от горните разкази има внимателен анализ на годишният цикъл на котешкия живот.
Забавни разкази, които ще препочитам с удоволствие: "Летящият дядка", "За вредата от алкохола", "Срещи от трети вид", "За хъркането като изкуство", и "
Сатира: "Светът на човека", "Събличането на Альоша", "Адресът", "Особености на българското гостоприемство", "Влюбени котки".
Бонус: В един от горните разкази има внимателен анализ на годишният цикъл на котешкия живот.
August 12, 2015
Последно съм чела Л. Станев, когато бях на 16-17 и безкрайно се забавлявах. Сега - не толкова, да не кажа почти хич. Дали хуморът му се е посплескал или аз съм пораснала? Може би истоната р някъде по средата.
Не мога да отгранича нито един разказ от "Рязко". Не мога да кажа, че някой от разказите ми хареса (особено много). По-скоро ми допаднаха редица отделни моменти от различно разкази.
Разочарована съм.
Не мога да отгранича нито един разказ от "Рязко". Не мога да кажа, че някой от разказите ми хареса (особено много). По-скоро ми допаднаха редица отделни моменти от различно разкази.
Разочарована съм.
February 18, 2015
Хубави истории има. И много приятели явно. Езикът или съзнателно е беден или е беден.
Displaying 1 - 13 of 13 reviews