Погледи върху литературата и изкуството. Лични спомени

by Симеон Радев

Тази книга на Симеон Радев е сериозен извор за историята на българската литература и на българската литературна и художествена критика.
След болката си за Македония, за международната политика по отношение на България след Балканските войни, Симеон Радев ни поднася сериозен и задълбочен прочит на творчеството на: Елин Пелин, Кирил Христов, Пейо Яворов, Николай Лилиев, Александър Балабанов... Иван Вазов.
С не по-малко умение и неподражаем стил той се спира на творчеството на известни чужди и български художници от онова време.
А колко актуално звучи и днес статията му, озаглавена "Политическо красноречие".

330 pages

First published January 1, 2014

About the author

Симеон Трайчев Радев е виден български писател, дипломат, историк, революционер и публицист от Македония. Автор е на „Строителите на съвременна България“ – едно от най-важните историографски изследвания в българската литература.

Симеон Радев е роден на 7 (19) януари 1879 година в град Ресен, тогава в Османската империя. Дядо му Раде е родом от село Съпотско, преселник в Ресен, забогатял от търговия с плодове и зеленчуци по време на Кримската война, а баща му е виден ресенски чорбаджия. Другият му дядо Коте Низам е служил в Цариград при княз Стефан Богориди. Брат му Владимир Радев е учител.

Симеон Радев учи първоначално в българските училища в Ресен, Охрид и Битоля. След това е изпратен със стипендия на Българската екзархия във Френския султански лицей „Галатасарай“ в Цариград. На 16-годишна възраст през 1895 г., на път за Цариград, в Бошнак хан в Солун заедно с Владимир Робев е заклет за член на ВМОРО лично от Гоце Делчев. В Цариград става член на местния комитет, начело с Димитър Ляпов, като в него, освен Радев, членуват Никола Милев, Владимир Робев и други. Като член на революционната организация той участва и в акциите на Цариградския комитет по връчването на Проекта за реформи в Македония и Одринско по време на посещението в Цариград на княз Фердинанд, д-р Константин Стоилов и ген. Рачо Петров през 1896 г.

След като завършва лицея в Цариград, Радев заедно с Владимир Робев заминава да учи право в Женевския университет, където техен състудент е Венелин Ганев. В Женева в 1900 – 1901 година двамата редактират революционния вестник „Ефор“. Радев учи право и в Париж. По-късно Робев помага на Радев в издаването и на „Мувман Маседониан“ в Париж, на който Робев е секретар на редакцията под името Владимир Долин (Doline)

По времето, когато е в Швейцария Радев общува с българските анархисти, които по това време са активни участници в борбите за освобождението на Македония и Одринско. В Женева той живее заедно с Михаил Герджиков и поддържа тесни връзки с Георги Стаматов. Контактува и с анархиста Петър Манджуков, с когото обменят информация за дейността на анархистката „Женевска група“ и солунските атентатори. Подробностите по атентатите Симеон Радев уточнява на срещи в Женева с ръководителя на атентаторите Йордан Попйорданов – Орцето. Получените средства от ЦК на ВМОРО и от ВМОК, Орце се постарава да върне, декларирайки по този начин независимостта на българските анархисти и от двете организации. За тази цел преди атентатите Орце ще сключи застраховка „живот“ пред Американска застрахователна компания, която след неговата гибел е изплатена на Симеон Радев, който изпълнява обещаното да върне дълговете.

В това време той участва активно и в дейността на Върховния македоно-одрински комитет в София и сътрудничи на неговия орган – вестник „Реформи“, изпращайки статии от чужбина още докато е студент. Отдаден вече страстно на журналистика в най-широк обхват, от 1901 година става редовен сътрудник на вестник „Вечерна поща“ на Стоян Шангов, като кореспондент в чужбина, а в 1903 година постъпва на работа в редакцията.

Радев е привърженик на Борис Сарафов и в 1901 година успява да го убеди да не се оттегля от поста председател на Върховния комитет в полза на Иван Цончев, тъй като така организацията ще се овладее от двореца.

В 1904 година във Виена той установява контакт с ръководителите на Втория интернационал Георгий Плеханов и Виктор Адлер. Плеханов се ангажира на по-късна среща със Симеон Радев и Борис Сарафов да постави македонския въпрос на разискване пред конгресите на Интернационала. В 1905 година (по покана на Павел Генадиев) Симеон Радев заедно с Александър Балабанов става редактор в списанието „Художник“, което излиза от 1905 до 1909 година. След Хуриета от 1908 година Радев участва в създаването на Съюза на българските конституционни клубове. От неговите писма от Солун до д-р Никола Генадиев черпи информация сам княз Фердинанд и те изиграват определена роля и за неговото навлизане в дипломатическата кариера. От турс

Reviews

[Vel · Rating 5 out of 5]

Широката култура и ерудицята на Симеон Радев нямат нужда от предисловие. В настоящето издание, те са представени в три направления.

Литературната му критика е събрана от издаваното от него в началото на миналия век сп. "Художник". в нея той е аналитичен, аргументиран и задълбочен. Това най-вече личи в яростната статия за -- срещу -- критиката на д-р Кръстев, където с размах и доводи съсипва догматиката на бележития литератор. Независимо дали сме съгласни или не с оценките на Радев -- някои от тях той сам в по-късно време мени, а други са останали анахронични; верен класически възпитаник, той, например, определя сецесиона като "лоша мода", -- те са обогатяващи и удоволствие за четене. Макар литературната критика да е само странично занимание за журналиста, общественика и дипломата Симеон Радев, оставя диря в българското литературознание, по-съдържателна заради познанието си на чужди литератури и култури.

Художествената критика на Радев отново произтича от сп. "Художник", но целта ѝ е не толкова да анализира и дискутира произведенията, а да запознае читателите с художественото творчество, и да възпита у тях вкус и усет към него. Като такива, статиите със сигурност са изпълнили целта си, когато са били публикувани -- така за пръв път широката българска аудитория се запознава с импресионистите, -- но днес изглеждат симпатично овехтели. Тук е мястото и за единствената съществена критика към изданието -- липсва какъвто и да е илюстративен и снимков материал, най-необходим в тази част от книгата.

Но най-значими и интересни са личните спомени на Симеон Радев -- кратки очерци за писатели, които е познавал. Те нямат за цел да бъдат изчерпателни портрети или икони на творците, а да скицират характерите на познати имена като Яворов, Елин Пелин, Лилиев чрез лични впечатления. Писани от дистанцията на времето -- 1964, когато Радев в своята дълбока старост е изпратил всички описани творци, -- в тези редове се усеща тихия трагизъм на бележити личности, отишли си без да са изпълнили всецяло надеждите на своята младост. Радев с перото на Голям писател с тънки словесни щрихи улавя същината на описваните творци така, както никоя биография не може да го стори.