Мацакурци

by Асен Георгиев Христофоров

Genres: Bulgarian Literature

346 pages, Unknown Binding

First published January 1, 1958

About the author

Асен Георгиев Христофоров е български икономист, писател и преводач.

Литературният дебют на Асен Христофоров е автобиографичната книга „Скици из Лондон“, излязла през 1945 година. През 1947 година Христофоров, привърженик на неокласическата икономическа теория и противник на марксизма, е уволнен от университета. През 1951 година е арестуван, обвинен в шпионаж и пратен без присъда в лагера Белене. След като е освободен, през 1953 година отива да живее на вилата си в Говедарци и се отдава на преводи и писателска дейност, публикува мемоарни, пътеписни и краеведски книги: В дебрите на Рила (1957), Скици из Рила (1957), Мацакурци (1958, 2 изд. Вуцидей), Ангария (1960), Искровете (1962) и други. Превежда от английски "Белия зъб" на Джек Лондон, "Джоузеф Андрюз" на Хенри Филдинг, сборника с разкази „Дъблинчани“ на Джеймс Джойс, "Трима души в една лодка" на Джером К. Джером, "Брулени хълмове" на Емили Бронте и други.

Reviews

[Metodi Markov · Rating 4 out of 5]

Мацакурци е името, с което са били известни едно време жителите на днешно Говедарци.

Авторът, Асен Христофоров е принуден от обстоятелствата да напусне София и се мести да живее там, като си построява малка къща в планината над селото.

Описва самобитно и даровито местните шопи, както и множество случки, на които е бил свидетел през годините на доброволното си отшелничество в тоя планински край на родината ни.

Не е спестил почти нищо - добро или лошо, но естествено е внимавал да бъде в тон с новата власт. Все пак е арестуван за предполагаеми връзки с английски шпиони и антикомунистически изказвания по време на ВСВ, нищо че е един от основателите на ОФ. Провървява му и изкарва само половин година в Белене, а в последствие натискът върху него съвсем престава и му е позволено даже да пътува в чужбина. Но за съжаление, животът на този ерудиран и можещ човек е похабен безвъзвратно.

Книгата е интересна и си струва да се прочете. Основен акцент в нея освен перипетиите на автора е и принудителното създаване на кооперативно стопанство в селото.

[Биляна Тенева · Rating 5 out of 5]

Попаднах случайно на тази книга покрай цитат, видян в социалната мрежа. Започнах да чета и не можах да в оставя. Не бях чувала нищо за автора, който, предполагам, ако не е бил мачкан от комунистическата власт, е щял да бъде известно име от българската литература.

[Ivan Dimitrov · Rating 5 out of 5]

Тази книга е явление, което трябва да се прочете, за което трябва да се говори, което трябва да се преиздаде в самостоятелно издание. Един топъл и проницателен поглед към шопите през очите на един не толкова известен писател, по-скоро популярен като преводач, а всъщност бил толкова много.

[Yonka Yozova · Rating 4 out of 5]

Добре, че съм омъжена в този край, та успях да разбера хубавия диалект. Прекрасно писание, лекота и ефирност в природните пейзажи, примесена с груба селска действителност в зората на ТКЗС-тата.

[Илия Михайлов · Rating 5 out of 5]

Докато четях тази книга, така и не успях да се избавя от чувството на справедлив гняв, който се беше настанил в душата и в сърцето ми. Като древно китайско мъчение той не ме остави на мира през цялото време и изречение след изречение напомняше за себе си до края на историята в с. Мацакурово.
Не успях да се проумея как такъв фин, чувствителен и високообразован човек, като Асен Христофоров (1910-1970), който завършва с отличие "Робърт колеж" в Цариград и е изпратен лично от неговия президент тогава Кейлъб Гейтс в Лондон да продължи образованието си, е бил принуден да свиква с натуралната суровост на шопските нрави в това забравено от Бога място.
В края на книгата обаче самият автор ми отговори с едно-единствено изречение:
"Бях дошъл да диря красота, а пожънах грозота"
Спомних си и други литературни примери и велики разказвачи като Георги Данаилов и Ивайло Петров, търсили и намерили подобни предизвикателства за сетивата и перото си на места като споменатото.
"Харни, лоши, те тия сме" е отговорът на мацакурци, но аз отново се сещам за една друга книга, която обичах да чета, когато бях дете: "Пътешествията на Гъливер" (Джонатан Суифт) и по-специално неговите приключения в Страната на лилипутите. Пред очите ми е една красива илюстрация, показваща приседналият Гъливер, който гледа с интерес и учудване суетящите се напред-назад лилипути, опитващи се да му навредят. Един истински Гъливер от Тракия, попаднал при мацакурските лилипути в пазвата на суровата Рила планина. Каква по-живописна метафора от тази?
Четейки книгата, си задавах и вечният въпрос "Защо сме такива?". Но отговорът ми убягва, а може би така трябва да бъде.
После си казвам "Не! Аз не съм такъв! Аз не съм от мацакурците". И слава богу!
Погледната като свидетелство на своята епоха - краят на 50-те години на миналия век - книгата е ценен исторически извор относно процесите на коопериране на българското село и всички проблеми, които това води със себе си. Дори се питах как този текст е преминал през иглените уши на комунистическата цензура.
Опитвах се разбера какво всъщност е истинското отношение на Асен Христофоров към туземците от с. Мацакурово. До колко и как то би могло да бъде обективно след всички "подаръци", които той получава от тях.
Усетих колко честен е той в това, което пише. Как се опитва да влезе в умовете и сърцата на тези сурови хора, но успява само с един от тях - Вуцидей. Не случайно и второто издание на книгата носи точно негово име - на овчаря, който някак си авторът успява да извиси до себе си и да го разбере, но само донякъде.