Из архивите - рецензия за в. "Гласове".
Летящата хърватка
"Няма никой вкъщи", Дубравка Угрешич, прев. Людмила Миндова, "Факел експрес", 2006 г.
Ако закачката с Летящия холандец не звучи убедително, то е само защото Угрешич развява женския род като знаме, а и в Холандия живее от прекалено скоро, че да я таксуваме холандка... От друга страна целият й сборник е посветен на състояния на временност вместо време, странство вместо пространство и изпепеляващи погледи назад, така че – какъв по-подходящ надслов?
Сещам се за Георги Господинов, който в "Естествен роман" искаше да напише книга от начала, а в суровата реалност взе, че направи обратното – състави сборник със спомени за социализма на чужди хора. Е, Дубравка Угрешич дирекно е съставила книга от краища, която звучи като сборник със спомени за социализма за чужденци. Защо краища ли? Има такъв стил на писане в западната преса, от неотдавна успешно култивиран и от нашенските колумнисти, опинионисти и блогъри – от последната страница на журнала. Самият край на неделните приложения се отдава за ползване на писатели или по-речовити журналисти, които в полуинформативен, полуреторичен дух съобщават наблюдения за околното. Драски и шарки, бележки по маншетите, но без претенция за влизане в читанките. Есетата от "Няма никой вкъщи" не само звучат по този начин, но са и точно това: писани на парче за западната преса между 1998 и 2005 година.
Доброто на такъв тип текстове е, че винаги съдържат някакво ефектно ядро, което сепва читателя емоционално или интелектуално. Лошото – че аргументите им са летливи. Същото важи и в случая. Част от пълнежа е изфирясала поради давност (кой помни какво пееше Мадона във Frozen? не бяха ли приоритет на края 80-те жалбите от вдетиняването на човечеството, демонизирането на пушачите и култът към слабото или трансформирано до неузнаваемост тяло? колко слоя прах лежат над откритието, че "живеем в свят, където всичко е образ"?). Други части – спомените от Титовия социализъм и първите пътешественически впечатления – стоят солидно. В нестабилно равновесие между лековатото и сериозното са и "специалните ефекти". Редовните цитати от Илф и Петров стоят свежо ("това беше един от моите начини да платя литературния си данък, но също така и да припомня на читателите, че литературата е една голяма културна система"). Щедро наръсените английски думи обаче бият на зле усвоен life style арсенал.
Ето какъв английски показваше Угрешич във вълнуващия "Музей на безусловната капитулация": "Сисел беше художничка… притежаваше колекция от едно изречение от "Мечо Пух" на много езици. На английски този фрагмент гласи: There’s South Pole, said Christopher Robin, and I expect there’s an East Pole and West Pole, though people don’t like talking about them…" ("Има Южен полюс, каза Кристофър Робин, така че предполагам, че се намират и Източен, и Западен полюс, макар и хората да не обичат да обсъждат това...") А ето какъв отронва неволно в купешкия "Няма никой вкъщи": "някои носят своя lunch в пластмасови кутии"; "приличаше на пълнен домат, от който изригваха спагети Angels Hair"; "отваря място за pleasantly plump жените"; "битакът е meeting point" и т.н.
Някои теми (болката на средностатистическият колумнист, който трябва да предаде текст, но тази седмица няма вдъхновение) са чист произвол. Даже не бих коментирала състоятелността на тезата, че дребните мъже са по-шумни от едрите (?), досущ както малките народи произвеждат врява, а големите – смисъл. Или че носенето на раница и бутилка (типичното туристическо "въоръжение") е сигурен белег на инфантилност (?!). Други теми обаче, особено пътеписните, са богати и пъстри, Угрешич не пропуска детайлите...
Леко нервирана и с желание да няма нищо общо, в т.нар. свои есета Угрешич се е отдала на една перманентна декларация за независимост: от нашите (хленчещи поради лош характер) и ненашите (хленчещи поради глезотия); от "тези изнурителни постутопични времена"; от всичко, неподвластно на изгнаническия бог, Куфарът и тъй нататък. Само че действителон хубавото настъпва в моментите, когато авторката забравя да се възмущава и разграничава; в добронамерените препратки към разни култури и времена; в саркастичните наблюдения ("... в други култури децата спят като ангели, в тази – като заклани...") и редките, но красиви прозрения ("... те са неми. Също като ангелите. Неми са, защото никой нищо не ги пита").
Немалка част от събраните в "Няма никой вкъщи" фрагменти са се появявали на български в "ЛИК", "Факел", "Литературен вестник" и "Гласове". Активен маркетинг. Хубаво оформление. Жизнен превод. Така се прави. Не е скучно, макар и да не е разтърсващо. Въпреки че ми е ясно, че няма да заобичам прозата на Угрешич (бях на една крачка от това с "Форсиране на романа-река", но ми мина с "Министерство на болката"), не бих я оставила недочетена. Най-малкото заради "Плач", "Паника" или амстердамските хроники.