Konstantin Pavlov was a Bulgarian poet and screenwriter. He became a prominent intellectual during Burlgaria's Communist era, even though he faced censorship and a ten-year-long publishing ban by the government.
Няма друг поет от ранните години на социализма, който с такава безразсъдна неприязън да хвърля отровните си думи в лицето на режима. Хладната му ярост и безстрашно заявената му гражданска позиция утвърждават значението му, по думите на Георги Марков, като най-истинския за времето си поет, който чупи рамката на партийната идеология и отказва да сведе глава пред бича, очакващ всеки инакомислещ.
Още с първите творби, поместени в прекрасно оформената стихосбирка (графичните илюстрации на Светлин Русев са чудесен допълнителен щрих, който придружава добре селектираните стихове) се натъкваме на директен укор спрямо характерното за онези времена уеднаквяване на индивида, отнемайки личните му качества, принципи и убеждения, за да се сведе до частица от масата, покорно обслужваща интересите на властниците. Не остава скрито презрението към облагодетелстваните идеологически фанатици - профани от най-еснафски произход в очите на автора :
“Флотация
Лентата прелиташе край мен и едва не ме докосваше. Рудните отломъци подскачаха върху безконечния конвейер, горди, че съдържат много цинк, олово много и невероятно малко златни примеси.
Смешни бяха рудните отломъци - сигурно си я представяха фабриката за обогатяване нещо като козметически салон.
…Трябва да призная, че се плашех. Двоумях се, колебаех се, но реших и скочих върху лентата. Рудните отломъци са мои братчета! Ние имаме един състав! Аз съдържам също много цинк, олово много и невероятно малко златни примеси.
Майсторе, до скоро виждане!
…Чукове ни биха, сяха ни сеялки, химикали ни размекваха душичките. Страшно беше и болеше. Но сега сме чисти - цинкови! оловни! няма разни златни примеси у нас.
1959г.”
В “Българо-вавилонско стихотворение” пък алегорията с библейския мит е имплементирана, за да изобличи грандоманията на комунизма, за чието изграждане (т. нар. петилетки) се правят импозантни планове, така че в крайна сметка той да пребъде во веки веков - безхаберното пилеене на човешки ресурс за осъществяването на абсурдния план за “Софийско море” по времето на Вълко Червенков е удачен пример за гореспоменатото. С последната строфа се подчертава утвърдената тогава пропаганда, че нормите и критериите на новия режим са далеч по-съвършени от всичко предишно:
“Българо-вавилонско стихотворение
Майстор Маноле, Аз ще построя една висока кула. Много висока кула.
Най-високата кула!
От върха ѝ с Бог ще разговарям и ще се надпявам с космонавтите. За да бъде вечна и неразрушима, в нейните основи ще зазидам - сянката на моята жена, сянката на твоята жена, сенките на майките ни, сенките на нашите деца…
Нужни са ми сенките на цялото човечество!
Майсторе, ела да чиракуваш!
1962г.”
А ето как авторът отдава своята дан по случай масовите чествания по проекта, наченат от Людмила Живкова - “1300 години България”, за да затвърди факта, че родината отдавна е жертвана в мелачката на съветските интереси:
“България 13
Тринадесет века - тринадесет братя. Най-младият - Отцеубиец.
1981г.”
И въпреки че прекарва по-голямата част от писателския си живот горчиво надсмивайки се над абсурдната, почти по Булгаковски сюрреалистична социалистическа реалност, не му отнема много време след настъпването на т. нар. Демокрация, за да се озъби срещу “новото” управление и неговите министри:
“Отказана поръчка
Преблагородни господин министре, изискването - Вашият портрет - да изразява едновременно: Тъга, Достойнство, Смелост, и Любов - е обективно неосъществимо. Последните количества Достойнство (Тъга, Любов и Смелост) напълно изразходвах за портрета на моето преблагородно куче. Отказвам Вашата поръчка поради липса на материал (суровина)
1990г.”
Жизненонеобходим за времето си, Константин Павлов, наред с Радой Ралин, Стефан Цанев, Георги Марков, Йордан Радичков, Юлия Огнянова, Бинка Желязкова и др. остава водещо и съществено звено от Опълченците срещу посегателството над свободния дух в литературата и изкуството.