What do you think?
Rate this book
Götz și Meyer
Götz și Meyer, doi subofițeri SS neînsemnați, primesc o misiune care, deși „nu e crucială“, trebuie „să fie eficientă“. Sarcina lor este să transporte cinci mii de femei, copii și bătrâni, câte o sută pe rând, dintr-un lagăr de concentrare de lângă Belgrad, într-un camion transformat anume, în care oamenii sunt gazați după plecarea de la destinație. Pe măsură ce naratorul anonim al lui Albahari, un profesor, urmărește obsesiv adevărul despre această anihilare sistematică, își împărtășește descoperirile propriilor elevi. Autobuzul școlar al copiilor devine acel camion, instrumentul criminal, iar pe măsură ce este evocată memoria sufletelor evreiești pierdute din Belgrad, elevii urmăresc cu consternare istoricul teribilei călătorii arheologice. Profesorul lor, epuizat atât de sarcina de a da viață istoriei, cât și de efortul pe care i l-a cerut cercetarea, este copleșit de ororile propriei imaginații.
152 pages, Paperback
First published January 1, 1998
About the author
David Albahari
114 books135 followersDavid Albahari (Serbian Cyrillic: Давид Албахари, pronounced [dǎv̞id albaxǎːriː] was a Serbian writer. Albahari wrote mainly novels and short stories. He was also a highly accomplished translator from English into Serbian.
Albahari was awarded the prestigious NIN Award for the best novel of 1996 for Mamac (Bait). He was a member of SANU (Serbian Academy Of Sciences And Arts).
Albahari was awarded the prestigious NIN Award for the best novel of 1996 for Mamac (Bait). He was a member of SANU (Serbian Academy Of Sciences And Arts).
Ratings & Reviews
Friends & Following
Create a free account to discover what your friends think of this book!
Community Reviews
Displaying 1 - 30 of 103 reviews
November 27, 2023
Da, napustio nas je Albahari, veliki pisac, ali stvarno.
Da, kao i većina velikih pisaca sa velikim (i opširnim) opusom imao je delo neujednačenog kvaliteta, i tu ne moramo da gledamo samo na domaće pisce poput Pavića, Kiša ili Rastka Petrovića (koji po meni imaju najsnažnije izražene primere odlične književnosti i književnosti koja je nekad i ispod osrednje), možemo na primer baciti oko na svetski poznate face - Sabato je posle Abadona pisao esejistička dela koja jedva da su bila prosečna, ali stekao je toliku slavu da se o tome retko pričalo sve dok nije preminuo. Takođe, Markes je do 100 godina samoće napisao na primer Oharasku (događa se takođe u Makondu, kao što se i mnoge njegove rane priče dešavaju u Makondu pa je Makondo ipak bio nebitan do 100 godina samoće) i Pukovniku nema ko da piše i da je ostao autor svih svojih ostalih dela bez Sto godina samoće, verujem da bi bio smatran osrednjim piscem, jer su navedene knjige osrednje knjige (ok, da se danas objave kod nas, slavili bi renesansu srpske književnosti, ali to je već neka druga tema).
Ali, da, Gec i Majer uz neke priče i Cink predstavljaju za mene vrhunac jednog pogleda na svet i pisanje. Ali dok je, valjda Malarme? tvrdio da sve na svetu postoji da bi se napisala knjiga, Albaharijeva deviza bi verovatno bila malo drugačija i glasila bi da sve na svetu postoji da bi se on postmoderno poigrao sa samim sobom i čitaocem i u svemu tome i samo na taj način eventualno napisao neku knjgu.
Ova knjiga prati vozače dušegupke Geca i Majera u njihovoj svakodnevnoj rutini i potpuna je ilustracija snage i jednostavnosti istine teze o banalnosti zla - Gec i Majer, taj duet, postoje samo da bi moglo da se kaže da su ta zlodela činili Gec ili možda Majer - kao da nam autor poručuje: ko da je bitno: 1) svakako se desilo 2) njih svakako nije bilo briga
Sjajna knjiga, koja uz Romane Vojislava Despotova, "Sudbinu i komentare" Radoslava Petkovića i "Put u Birobidžan" Judite Šalgo predstavljaju velika ostvarenja devedesetih godina veka koji je za nama, decenije za koju se činilo da neće imati velikih dela poput nekih prethodnih, ali koja se ipak pokazala kao dosta jaka.
Da, kao i većina velikih pisaca sa velikim (i opširnim) opusom imao je delo neujednačenog kvaliteta, i tu ne moramo da gledamo samo na domaće pisce poput Pavića, Kiša ili Rastka Petrovića (koji po meni imaju najsnažnije izražene primere odlične književnosti i književnosti koja je nekad i ispod osrednje), možemo na primer baciti oko na svetski poznate face - Sabato je posle Abadona pisao esejistička dela koja jedva da su bila prosečna, ali stekao je toliku slavu da se o tome retko pričalo sve dok nije preminuo. Takođe, Markes je do 100 godina samoće napisao na primer Oharasku (događa se takođe u Makondu, kao što se i mnoge njegove rane priče dešavaju u Makondu pa je Makondo ipak bio nebitan do 100 godina samoće) i Pukovniku nema ko da piše i da je ostao autor svih svojih ostalih dela bez Sto godina samoće, verujem da bi bio smatran osrednjim piscem, jer su navedene knjige osrednje knjige (ok, da se danas objave kod nas, slavili bi renesansu srpske književnosti, ali to je već neka druga tema).
Ali, da, Gec i Majer uz neke priče i Cink predstavljaju za mene vrhunac jednog pogleda na svet i pisanje. Ali dok je, valjda Malarme? tvrdio da sve na svetu postoji da bi se napisala knjiga, Albaharijeva deviza bi verovatno bila malo drugačija i glasila bi da sve na svetu postoji da bi se on postmoderno poigrao sa samim sobom i čitaocem i u svemu tome i samo na taj način eventualno napisao neku knjgu.
Ova knjiga prati vozače dušegupke Geca i Majera u njihovoj svakodnevnoj rutini i potpuna je ilustracija snage i jednostavnosti istine teze o banalnosti zla - Gec i Majer, taj duet, postoje samo da bi moglo da se kaže da su ta zlodela činili Gec ili možda Majer - kao da nam autor poručuje: ko da je bitno: 1) svakako se desilo 2) njih svakako nije bilo briga
Sjajna knjiga, koja uz Romane Vojislava Despotova, "Sudbinu i komentare" Radoslava Petkovića i "Put u Birobidžan" Judite Šalgo predstavljaju velika ostvarenja devedesetih godina veka koji je za nama, decenije za koju se činilo da neće imati velikih dela poput nekih prethodnih, ali koja se ipak pokazala kao dosta jaka.
December 16, 2013
We'll be sorry, I told my students, if we ever stop telling stories because if we do, there will be nothing to help us sustain pressure of reality, to ease the burden of life on our shoulders. Almost at the same moment, as if on command, all of them stopped writing and looked up at me. But, they asked, isn't life a story? No, I answered, and touched my earlobe, life is the absence of story.
Gotz and Meyer begins as a detective story and concludes as sort of a field trip. How else can one describe the mechanics of a process by which women and children were exterminated? How do we portray the stewards of this process? Is it wrong to muse on their hobbies. . .their laughter and their homesickness? Albahari doesn't use paragraph breaks, much less chapters. He wants the dear readers to push through to the terminus. The conclusion isn't happy. How could it be? The novel takes place largely in Belgrade, yet the landmarks are in the skull of its bewildered protagonist. Žižek implores us not to think of the Holocaust in tragic terms; such is a disservice to the memory of the lost. Tragedy was not at play as its victims were not extended choices. Gotz and Meyer is a damning novel, though no one is to blame.
Gotz and Meyer begins as a detective story and concludes as sort of a field trip. How else can one describe the mechanics of a process by which women and children were exterminated? How do we portray the stewards of this process? Is it wrong to muse on their hobbies. . .their laughter and their homesickness? Albahari doesn't use paragraph breaks, much less chapters. He wants the dear readers to push through to the terminus. The conclusion isn't happy. How could it be? The novel takes place largely in Belgrade, yet the landmarks are in the skull of its bewildered protagonist. Žižek implores us not to think of the Holocaust in tragic terms; such is a disservice to the memory of the lost. Tragedy was not at play as its victims were not extended choices. Gotz and Meyer is a damning novel, though no one is to blame.
September 22, 2014
Letter, sent by Willy Just to Walter Rauff on June 5, 1942:
"Previous experience has shown that the following adjustments would be useful:
1.) In order to facilitate the rapid distribution of CO, as well as to avoid a buildup of pressure, two slots, ten by one centimeters, will be bored at the top of the rear wall. The excess pressure would be controlled by an easily adjustable hinged metal valve on the outside of the vents.
2.) The normal capacity of the vans is nine to ten per square meter [ = 10.8 sq. ft.]. The capacity of the larger special Saurer vans is not so great. The problem is not one of overloading but of off-road maneuverability on all terrains, which is severely diminished in this van. It would appear that a reduction in the cargo area is necessary. This can be achieved by shortening the compartment by about one meter. The problem cannot be solved by merely reducing the number of subjects treated, as has been done so far. For in this case a longer running time is required, as the empty space also needs to be filled with CO. On the contrary, were the cargo area smaller, but fully occupied, the operation would take considerably less time, because there would be no empty space.
3.) The pipe that connects the exhaust to the van tends to rust, because it is eaten away from the inside by liquids that flow into it. To avoid this the nozzle should be so arranged as to point downward. The liquids will thus be prevented from flowing into [the pipe].
4.) To facilitate the cleaning of the vehicle, an opening will be made in the floor to allow for drainage. It will be closed by a watertight cover about twenty to thirty centimeters in diameter, fitted with an elbow siphon that will allow for the drainage of thin liquids. The upper part of the elbow pipe will be fitted with a sieve to avoid obstruction. Thicker dirt can be removed through the large drainage hole when the vehicle is cleaned. The floor of the vehicle can be tipped slightly. In this way all the liquids can be made to flow toward the center and be prevented from entering the pipes.
5.) The observation windows that have been installed up to now could be eliminated, as they are hardly ever used. Considerable time will be saved in the production of the new vans by avoiding the difficult fitting of the window and its airtight lock.
6.) Greater protection is needed for the lighting system. The grille should cover the lamps high enough up to make it impossible to break the bulb. It seems that these lamps are hardly ever turned on, so the users have suggested that they could be done away with. Experience shows, however, that when the back door is closed and it gets dark inside, the load pushes hard against the door. The reason for this is that when it becomes dark inside the load rushes toward what little light remains. This hampers the locking of the door. It has also been noticed that the noise provoked by the locking of the door is linked to the fear aroused by the darkness. It is therefore expedient to keep the lights on before the operation and during the first few minutes of its duration. Lighting is also useful for night work and for the cleaning of the interior of the van.
7.) To facilitate the rapid unloading of the vehicles, a removable grid is to be placed on the floor. It will slide on rollers on a U-shaped rail. It will be removed and put in position by means of a small winch placed under the vehicle. The firm charged with the alterations has stated that it is not able to continue for the moment, due to a lack of staff and materials. Another firm will have to be found.
The technical changes planned for the vehicles already in operation will be carried out when and as major repairs to these vehicles prove necessary. The alterations in the ten Saurer vehicles already ordered will be carried out as far as possible. The manufacturer made it clear in a meeting that structural alterations, with the exception of minor ones, cannot be carried out for the moment. An attempt must therefore be made to find another firm that can carry out, on at least one of these ten vehicles, the alterations and adjustments that experience has proved to be necessary. I suggest that the firm in Hohenmauth be charged with the execution.
Due to present circumstances, we shall have to expect a later date of completion for this vehicle. It will then not only be kept available as a model but also be used as a reserve vehicle. Once it has been tested, the other vans will be withdrawn from service and will undergo the same alterations.
II. To Gruppenleiter II D
SS-Obersturmbannführer Rauff
for examination and decision."
"Previous experience has shown that the following adjustments would be useful:
1.) In order to facilitate the rapid distribution of CO, as well as to avoid a buildup of pressure, two slots, ten by one centimeters, will be bored at the top of the rear wall. The excess pressure would be controlled by an easily adjustable hinged metal valve on the outside of the vents.
2.) The normal capacity of the vans is nine to ten per square meter [ = 10.8 sq. ft.]. The capacity of the larger special Saurer vans is not so great. The problem is not one of overloading but of off-road maneuverability on all terrains, which is severely diminished in this van. It would appear that a reduction in the cargo area is necessary. This can be achieved by shortening the compartment by about one meter. The problem cannot be solved by merely reducing the number of subjects treated, as has been done so far. For in this case a longer running time is required, as the empty space also needs to be filled with CO. On the contrary, were the cargo area smaller, but fully occupied, the operation would take considerably less time, because there would be no empty space.
3.) The pipe that connects the exhaust to the van tends to rust, because it is eaten away from the inside by liquids that flow into it. To avoid this the nozzle should be so arranged as to point downward. The liquids will thus be prevented from flowing into [the pipe].
4.) To facilitate the cleaning of the vehicle, an opening will be made in the floor to allow for drainage. It will be closed by a watertight cover about twenty to thirty centimeters in diameter, fitted with an elbow siphon that will allow for the drainage of thin liquids. The upper part of the elbow pipe will be fitted with a sieve to avoid obstruction. Thicker dirt can be removed through the large drainage hole when the vehicle is cleaned. The floor of the vehicle can be tipped slightly. In this way all the liquids can be made to flow toward the center and be prevented from entering the pipes.
5.) The observation windows that have been installed up to now could be eliminated, as they are hardly ever used. Considerable time will be saved in the production of the new vans by avoiding the difficult fitting of the window and its airtight lock.
6.) Greater protection is needed for the lighting system. The grille should cover the lamps high enough up to make it impossible to break the bulb. It seems that these lamps are hardly ever turned on, so the users have suggested that they could be done away with. Experience shows, however, that when the back door is closed and it gets dark inside, the load pushes hard against the door. The reason for this is that when it becomes dark inside the load rushes toward what little light remains. This hampers the locking of the door. It has also been noticed that the noise provoked by the locking of the door is linked to the fear aroused by the darkness. It is therefore expedient to keep the lights on before the operation and during the first few minutes of its duration. Lighting is also useful for night work and for the cleaning of the interior of the van.
7.) To facilitate the rapid unloading of the vehicles, a removable grid is to be placed on the floor. It will slide on rollers on a U-shaped rail. It will be removed and put in position by means of a small winch placed under the vehicle. The firm charged with the alterations has stated that it is not able to continue for the moment, due to a lack of staff and materials. Another firm will have to be found.
The technical changes planned for the vehicles already in operation will be carried out when and as major repairs to these vehicles prove necessary. The alterations in the ten Saurer vehicles already ordered will be carried out as far as possible. The manufacturer made it clear in a meeting that structural alterations, with the exception of minor ones, cannot be carried out for the moment. An attempt must therefore be made to find another firm that can carry out, on at least one of these ten vehicles, the alterations and adjustments that experience has proved to be necessary. I suggest that the firm in Hohenmauth be charged with the execution.
Due to present circumstances, we shall have to expect a later date of completion for this vehicle. It will then not only be kept available as a model but also be used as a reserve vehicle. Once it has been tested, the other vans will be withdrawn from service and will undergo the same alterations.
II. To Gruppenleiter II D
SS-Obersturmbannführer Rauff
for examination and decision."
August 11, 2020
Един камион и двама съвестни бачкатори са достатъчни за масова трагедия. В случая през 1942 г. в Белград. Само две години по-късно баба ми вижда подобен камион, в който са натоварени враговете на народа и откарани накрай село за разстрел.
Историята и нейните зловещи паралели.
Много, много тежка книга. Нещо от стила на автора ми напомни за синтактичното натрупване и задушаващия ефект при Бохумил Храбал.
"Знанието никога няма да достигне мощта на незнанието."
"Страшно е да живееш в историята, още по-страшно е да живееш извън нея."
Историята и нейните зловещи паралели.
Много, много тежка книга. Нещо от стила на автора ми напомни за синтактичното натрупване и задушаващия ефект при Бохумил Храбал.
"Знанието никога няма да достигне мощта на незнанието."
"Страшно е да живееш в историята, още по-страшно е да живееш извън нея."
August 16, 2014
This is not an easy book to write about. It is disturbing - very disturbing - effective..., and a bit postmodern - though, even for a dummy like me, it is utterly readable. A (seemingly, only) rambling meditation by a professor of literature on the two drivers of a gas truck in Belgrade that was driving about and murdering Jews with carbon monoxide in 1941 and 1942, before the full apparatus of the extermination camps was developed.
Götz und Meier are the epitome of the banality of evil.
Perhaps 4.5 stars - for the pathos is ultimately drowned out by the recursive nature of the writing.
On the other hand, what can one do with such an absurdity as this -- but to view it obliquely? Otherwise, the pathos descends into bathos -- and that is even more absurd.
At any rate, an obscure book - but highly recommended.
Götz und Meier are the epitome of the banality of evil.
Perhaps 4.5 stars - for the pathos is ultimately drowned out by the recursive nature of the writing.
On the other hand, what can one do with such an absurdity as this -- but to view it obliquely? Otherwise, the pathos descends into bathos -- and that is even more absurd.
At any rate, an obscure book - but highly recommended.
March 19, 2019
Гадно е. Гьоц и/или Майер са онези хора, които винаги са готови "съвестно" да изпълняват задължинията си, пък били те и да убиват деца, жени, старци, мъже. Благодарение на всички тези Гьоц и/или Майер са възможни тоталитарните режими, войните, масовите убийства, геноцитът. Гьоц и/или Майер са тук, живи са, винаги са готови да служат. Обикновено са усмихнати, жизнерадостни, крайно убедени в щастливия и правилен начин на живот, в който липсва нездравословното съмнение и разсъждение, а съчувствието е анатемосано като забранена и вредна проява на най-долна слабост. Отвратително.
October 6, 2014
Our narrator is a literature teacher but that is not what he wants to talk about. Somehow, when the Nazis decided to eradicate the Jews in Belgrade, he and his mother and father survived. He is obsessed with the minutiae, the details of the extermination. How to dispose of 5,000 living Jewish souls. It was done 100 souls at a time, in a Belgrade Saurer, a boxlike truck. The Jews were loaded in the hermetically-sealed back, with promises of a better life. Just down the road, the drivers would stop -- two such were actually named Götz and Meyer -- and with a simple mechanical adjustment, they'd turn the exhaust inward. Twice a day, excepting Sundays, Götz and Meyer made their trip, from the Fairgrounds to awaiting graves. Death is heavy. Death is a weight.
He takes his students on a bus. He gives them names. David, Isak, Bata, Jakov, Moric, Leon, Samuilo, Ruben, Rafael, Haim, Solomon, Ilija, Josif, Marko, Mosa, Avram. Real names. Like Götz and Meyer. And he takes them on the trip, narrating the trip that Götz and Meyer took twice a day until their work was done.
For homework, I said, and the flicker was instantly snuffed out, write a composition on the theme: "Today I Am Someone Else."
......
It isn't easy to show someone that the world, like a sock, has its other side, and that all you need is one skillful twist to switch one side to the other, skillful and quick, so that no one notices the change, but everyone accepts that the wrong side is in fact the right side of the world.
He takes his students on a bus. He gives them names. David, Isak, Bata, Jakov, Moric, Leon, Samuilo, Ruben, Rafael, Haim, Solomon, Ilija, Josif, Marko, Mosa, Avram. Real names. Like Götz and Meyer. And he takes them on the trip, narrating the trip that Götz and Meyer took twice a day until their work was done.
For homework, I said, and the flicker was instantly snuffed out, write a composition on the theme: "Today I Am Someone Else."
......
It isn't easy to show someone that the world, like a sock, has its other side, and that all you need is one skillful twist to switch one side to the other, skillful and quick, so that no one notices the change, but everyone accepts that the wrong side is in fact the right side of the world.
March 26, 2015
„Всеки може да е Гьоц. И всеки може да е Майер. От друга страна, Гьоц и Майер са си само Гьоц и Майер и никой друг не може да е те. Чудно ли е тогава, че непрестанно усещам хлъзгане надолу, дори когато стъпвам по равна земя? Празнотата, съставяща Гьоц и Майер, бе до такава степен противоположна на пълнотата от мои роднини, ако не от живите човеци, то поне от тяхната смърт, че всеки мой опит да стигна до пълнотата ми налагаше първо да мина през празнотата. За да разбера наистина живите хора, каквито бяха роднините ми, първо трябваше да разбера въображаемите, каквито са Гьоц и Майер. Не да ги разбера – да ги създам. Затова на моменти просто съм длъжен да стана Гьоц, или Майер, за да разбера какво мисли Гьоц, или Майер, тоест аз, по въпроса за онова, което Майер, или Гьоц, тоест аз, иска да го попита.“
Още преди да започна книгата, правех аналогии с „Доброжелателните“ (Дж. Лител) въпреки разликата в обема (и безспорно в съдържанието). Общите неща:
- удобно оправдание за „обикновените“ изпълнители е, че са следвали разпореждане, задача, заповед. В тази книга временно намразих думите лоялност и изпълнителност.
„В края на краищата всичко е част от един голям план, съдбите са раздадени, всеки е получил своята и никой, най-малко Гьоц, или Майер, не може да промени това.“
- икономическата „обосновка“ присъства и тук – търсят се „най-ефективните“ методи за изпълнение на тези особени задачи. „Въз основа на тези данни може да се направи една проста сметка, от която се установява, че за извозването на пет хиляди души е било необходимо да се направят най-малко петдесет курса…“
- в „Доброжелателните“ евреите бяха „излишни“, а тук: „Не са нищо повече от мухъл по лицето на земята.“ ; там „осъдени“ и „пациенти“, тук „обработените лица“ и „товара“…
- и двете книги се вижда как се мисли за психичното здраве на есесовците: .„Когато надникнал в масовия гроб и видял как се гърчат и стенат някои още живи жертви, му прилошало.“ И се говори за „хуманност“: „…хуманният начин на убиване намалява психическото бреме върху ударните отряди, които изпълнявали разстрелите на руското и еврейското население.“; „… след като вече сме призвани да донесем на света един по-добър живот, длъжни сме да му осигурим и по-добра смърт.“
Конкретно за шофьорите Гьоц и Майер разказвачът предполага: „Не може да се каже, че изживяват някакви последствия от всекидневните си задължения, че ги преследват ужасни картини и ги терзаят кошмари. В добро настроение са, имат апетит, няма следи от потискащи мисли, дори не тъгуват по родния край.“
И няма как да е иначе. Обучението в SS е на ниво.
„Мекушавостта е първата крачка към неувереността, повтаряли са им безброй пъти техните старшини.“
А и без това жертвите „… дори сами се убивали, понеже лично и без никаква принуда поемали пълния с отровни изпарения въздух и така, парадоксално, колкото повече дишали, толкова повече отнемали от собствения си живот.“
Като наследник на унищожените белградски евреи („Девет хиляди и петстотин космоса преминават от твърдо в газообразно състояние…“) разказвачът не спестява никакви предположения и горчивата ирония по отношение на Гьоц или Майер (все едно кой).
Четох книгата по различен начин от обичайното тежко четене за Втората световна война и изтреблението на евреите. Може да прозвучи абсурдно и безстрастно, но мисля, че съм си поизплакала сълзите заради ВСВ и Холокоста, начудила съм се „как е възможно?!“ (след надминаването на всякакви граници в „Доброжелателните“ и силата на образността в киното - „Списъкът на Шиндлер“, „Животът е прекрасен“ и дори най-силния визуален спомен от филм, чието заглавие не помня - майка пристиска дъщеря си до последно в газовата камера…).
Сега освен конкретната тема ме впечатляваше и писателският талант на Давид Албахари. Един камион, едни 15 километра да се опишат в толкова страници. И не съжалявам, че възприех „по-студен“ подход към прочита на книгата. Едва ли не реших да не страдам, да не премислям миналото и да не размахвам пръст към виновниците, а да мисля повече за настоящия момент, както и за пасивността на „невинните“. Така прави и разказвачът, наред с болезненото ровене и нищене на миналото.
„А какво можели да направят белградчани. И щях ли аз на тяхно място да направя нещо? Или като щраус само щях да заровя глава в пясъка , щастлив, че изобщо разполагам с глава и че още има пясък? Вероятно именно така щях да постъпя, сигурно щях да стана щраус, по онова време светът се е бил променил за всички и всеки отначало се учел да живее. Не може да е съдник онзи, който не е преминал през изкушенията на онези, които ще съди, не е ли така? Не е, каза жената от Еврейския исторически музей, но не исках да споря с нея. Не исках да споря с никого. Историята е воденичен камък, а воденичният камък не разсъждава защо мели житото.“
Все пак не мога да кажа, че поддържах „студенина“ през цялото време. Обикновено контрастите доста силно ми действат в книги за войната – контраста с мирното време или в различните предназначения на градовете, земята, домовете. Земята, която поема телата на обгазените жени, деца и старци, може да се възприема и така: „Земята е добра, сочна, всичко може да роди.“
Тъй като разказването е сравнително монотонно (макар и разнообразявано от „превключванията“ – от по-общите разсъждения на разказвача директно, без нов параграф, към конкретните детайли на разказа), се питах как ще приключи книгата. И около 30 страници преди края започна дългата и силна кулминация – с учениците на разказвача-учител. Въпреки че си представям кошмарите на децата след тази „екскурзия“ по пътя на сивия камион в наше време, подкрепям учителя по литература. И домашното - съчинение на тема „Днес съм някой друг“. Силно въздействащо е концентрирането на всички изгубени души в образа на Адам – дете на тяхната възраст. И на Ане Франк. Към края не е спестено и най-грозното и страшното от случващото се в камиона на смъртта (но и преди това в лагера). А Гьоц и Майер винаги са наоколо. Защото тази книга не е фокусирана върху висшите офицери и идеолози на нацизма.
„Гьоц и Майер“ възвърна възторга ми от писането на Давид Албахари. (Купих си я само защото е негова – не бях чела чудесната анотация на задната корица и по-добре, защото предварително не знаех за съществената част от книгата – тази с учениците.) Преди това с „Кравата е самотно животно“ бяха в луда еуфория. После „Лудвиг“ ми се стори прекалено „мрънкаща“, затова се колебая дали че чета „Братът“. Но „Гьоц и Майер“ е много подходящ вариант, ако човек има потребност от тази тема, а не може да се наеме да прочете „Доброжелателните“ на Лител. Всички аспекти на книгата си заслужават – „истински“ писател; безупречни преводач и редактор; корица, която дълго може да се гледа в разгърнат вид и да се помълчи с гланцираните души-балони, отлитащи към синевата. Заради тях - всички загинали роднини и непознати евреи - учителят никак не е добре денем и нощем, вътрешно и външно. Но учениците му може би вече знаят нещо важно…
Още преди да започна книгата, правех аналогии с „Доброжелателните“ (Дж. Лител) въпреки разликата в обема (и безспорно в съдържанието). Общите неща:
- удобно оправдание за „обикновените“ изпълнители е, че са следвали разпореждане, задача, заповед. В тази книга временно намразих думите лоялност и изпълнителност.
„В края на краищата всичко е част от един голям план, съдбите са раздадени, всеки е получил своята и никой, най-малко Гьоц, или Майер, не може да промени това.“
- икономическата „обосновка“ присъства и тук – търсят се „най-ефективните“ методи за изпълнение на тези особени задачи. „Въз основа на тези данни може да се направи една проста сметка, от която се установява, че за извозването на пет хиляди души е било необходимо да се направят най-малко петдесет курса…“
- в „Доброжелателните“ евреите бяха „излишни“, а тук: „Не са нищо повече от мухъл по лицето на земята.“ ; там „осъдени“ и „пациенти“, тук „обработените лица“ и „товара“…
- и двете книги се вижда как се мисли за психичното здраве на есесовците: .„Когато надникнал в масовия гроб и видял как се гърчат и стенат някои още живи жертви, му прилошало.“ И се говори за „хуманност“: „…хуманният начин на убиване намалява психическото бреме върху ударните отряди, които изпълнявали разстрелите на руското и еврейското население.“; „… след като вече сме призвани да донесем на света един по-добър живот, длъжни сме да му осигурим и по-добра смърт.“
Конкретно за шофьорите Гьоц и Майер разказвачът предполага: „Не може да се каже, че изживяват някакви последствия от всекидневните си задължения, че ги преследват ужасни картини и ги терзаят кошмари. В добро настроение са, имат апетит, няма следи от потискащи мисли, дори не тъгуват по родния край.“
И няма как да е иначе. Обучението в SS е на ниво.
„Мекушавостта е първата крачка към неувереността, повтаряли са им безброй пъти техните старшини.“
А и без това жертвите „… дори сами се убивали, понеже лично и без никаква принуда поемали пълния с отровни изпарения въздух и така, парадоксално, колкото повече дишали, толкова повече отнемали от собствения си живот.“
Като наследник на унищожените белградски евреи („Девет хиляди и петстотин космоса преминават от твърдо в газообразно състояние…“) разказвачът не спестява никакви предположения и горчивата ирония по отношение на Гьоц или Майер (все едно кой).
Четох книгата по различен начин от обичайното тежко четене за Втората световна война и изтреблението на евреите. Може да прозвучи абсурдно и безстрастно, но мисля, че съм си поизплакала сълзите заради ВСВ и Холокоста, начудила съм се „как е възможно?!“ (след надминаването на всякакви граници в „Доброжелателните“ и силата на образността в киното - „Списъкът на Шиндлер“, „Животът е прекрасен“ и дори най-силния визуален спомен от филм, чието заглавие не помня - майка пристиска дъщеря си до последно в газовата камера…).
Сега освен конкретната тема ме впечатляваше и писателският талант на Давид Албахари. Един камион, едни 15 километра да се опишат в толкова страници. И не съжалявам, че възприех „по-студен“ подход към прочита на книгата. Едва ли не реших да не страдам, да не премислям миналото и да не размахвам пръст към виновниците, а да мисля повече за настоящия момент, както и за пасивността на „невинните“. Така прави и разказвачът, наред с болезненото ровене и нищене на миналото.
„А какво можели да направят белградчани. И щях ли аз на тяхно място да направя нещо? Или като щраус само щях да заровя глава в пясъка , щастлив, че изобщо разполагам с глава и че още има пясък? Вероятно именно така щях да постъпя, сигурно щях да стана щраус, по онова време светът се е бил променил за всички и всеки отначало се учел да живее. Не може да е съдник онзи, който не е преминал през изкушенията на онези, които ще съди, не е ли така? Не е, каза жената от Еврейския исторически музей, но не исках да споря с нея. Не исках да споря с никого. Историята е воденичен камък, а воденичният камък не разсъждава защо мели житото.“
Все пак не мога да кажа, че поддържах „студенина“ през цялото време. Обикновено контрастите доста силно ми действат в книги за войната – контраста с мирното време или в различните предназначения на градовете, земята, домовете. Земята, която поема телата на обгазените жени, деца и старци, може да се възприема и така: „Земята е добра, сочна, всичко може да роди.“
Тъй като разказването е сравнително монотонно (макар и разнообразявано от „превключванията“ – от по-общите разсъждения на разказвача директно, без нов параграф, към конкретните детайли на разказа), се питах как ще приключи книгата. И около 30 страници преди края започна дългата и силна кулминация – с учениците на разказвача-учител. Въпреки че си представям кошмарите на децата след тази „екскурзия“ по пътя на сивия камион в наше време, подкрепям учителя по литература. И домашното - съчинение на тема „Днес съм някой друг“. Силно въздействащо е концентрирането на всички изгубени души в образа на Адам – дете на тяхната възраст. И на Ане Франк. Към края не е спестено и най-грозното и страшното от случващото се в камиона на смъртта (но и преди това в лагера). А Гьоц и Майер винаги са наоколо. Защото тази книга не е фокусирана върху висшите офицери и идеолози на нацизма.
„Гьоц и Майер“ възвърна възторга ми от писането на Давид Албахари. (Купих си я само защото е негова – не бях чела чудесната анотация на задната корица и по-добре, защото предварително не знаех за съществената част от книгата – тази с учениците.) Преди това с „Кравата е самотно животно“ бяха в луда еуфория. После „Лудвиг“ ми се стори прекалено „мрънкаща“, затова се колебая дали че чета „Братът“. Но „Гьоц и Майер“ е много подходящ вариант, ако човек има потребност от тази тема, а не може да се наеме да прочете „Доброжелателните“ на Лител. Всички аспекти на книгата си заслужават – „истински“ писател; безупречни преводач и редактор; корица, която дълго може да се гледа в разгърнат вид и да се помълчи с гланцираните души-балони, отлитащи към синевата. Заради тях - всички загинали роднини и непознати евреи - учителят никак не е добре денем и нощем, вътрешно и външно. Но учениците му може би вече знаят нещо важно…
July 1, 2012
It is 1941 or 1942. Every day, Götz and Meyer drive a truck between the Fairground on the left bank of the River Sava in Belgrade and the village of Jajinci on the southern edge of Belgrade. They run a regular transport service between the two places. On each outward bound trip, they leave the Fairgrounds with about 100 passengers in the back of their window-less truck. They always return with an empty truck.
Götz and Meyer, the crew operating the truck are both members of the Schutzstaffel (the ‘SS’). Their passengers, who board the truck ignorant of the fact that they are embarking on the last journey that they are ever going to make, are all Jewish. Somewhere, between the Fairgrounds and Jajinci, the driver of the truck, who might be either Götz or Meyer, stops the truck, and his colleague, it would be Meyer if Götz were driving, steps outside and crawls under the truck. There, he attaches the vehicle’s exhaust pipe to an opening under the passenger compartment behind the driver’s cab, and returns to his colleague waiting at the steering wheel. They continue their journey, and by the time they reach Jajinci, all of their 100 passengers will have died of carbon monoxide poisoning.
David Albahari, the author of Götz and Meyer, is a Serbian of Jewish origin, born in Kossovo. He was born in 1948, and therefore narrowly missed experiencing the horrors of the German occupation of his native Yugoslavia. In Götz and Meyer, Albahari explores the tragedy that hit the Jews of Belgrade by trying to enter the minds of the two operators of the truck, who were, after all is said and done, merely following orders. I suppose that it would be fair to say that the author does succeed in doing this, but I did not find his somewhat repetitive meditative style of writing particularly satisfying.
Götz and Meyer, the crew operating the truck are both members of the Schutzstaffel (the ‘SS’). Their passengers, who board the truck ignorant of the fact that they are embarking on the last journey that they are ever going to make, are all Jewish. Somewhere, between the Fairgrounds and Jajinci, the driver of the truck, who might be either Götz or Meyer, stops the truck, and his colleague, it would be Meyer if Götz were driving, steps outside and crawls under the truck. There, he attaches the vehicle’s exhaust pipe to an opening under the passenger compartment behind the driver’s cab, and returns to his colleague waiting at the steering wheel. They continue their journey, and by the time they reach Jajinci, all of their 100 passengers will have died of carbon monoxide poisoning.
David Albahari, the author of Götz and Meyer, is a Serbian of Jewish origin, born in Kossovo. He was born in 1948, and therefore narrowly missed experiencing the horrors of the German occupation of his native Yugoslavia. In Götz and Meyer, Albahari explores the tragedy that hit the Jews of Belgrade by trying to enter the minds of the two operators of the truck, who were, after all is said and done, merely following orders. I suppose that it would be fair to say that the author does succeed in doing this, but I did not find his somewhat repetitive meditative style of writing particularly satisfying.
January 31, 2023
I read this in honor of Holocaust Remembrance Day.
This slim, propulsive novel is told in first person by an unnamed Jewish school teacher in Serbia. While tracing his family history he discovers Götz and Meyers, SS officers tasked with driving a transport truck from the Fairground concentration camp in Belgrade to another camp in Serbia while carbon monoxide is pumped into the back of the truck. This was the method used to kill members of the teacher’s family.
The novel begins with our narrator wondering about superficial things-the appearance of Götz and Meyers, their home lives and possible families, then he wonders about more personal things, did they have dreams of better things, were they kind to children and animals. He also, of course, wonders what his family members were thinking as they locked their homes, knowing they might never return, and boarded the trucks that took them across the river to the internment camp.
As his musings on the mundane daily lives of the SS officers and his research into the practicalities of administrating an operation where large numbers of people need to be fed, then killed are juxtaposed with the documented atrocities he becomes increasingly unhinged. Not knowing, he is left with guessing, conjecturing, and his fevered imaginings grow into morose fantasies of discussions with the SS officers and eventually embodying both the Nazi drivers and his dead relatives.
The detachment with which the narrator details his descent from curiosity to delusion makes this all the more affective.
I highly recommend this difficult to read, but important novel.
This slim, propulsive novel is told in first person by an unnamed Jewish school teacher in Serbia. While tracing his family history he discovers Götz and Meyers, SS officers tasked with driving a transport truck from the Fairground concentration camp in Belgrade to another camp in Serbia while carbon monoxide is pumped into the back of the truck. This was the method used to kill members of the teacher’s family.
The novel begins with our narrator wondering about superficial things-the appearance of Götz and Meyers, their home lives and possible families, then he wonders about more personal things, did they have dreams of better things, were they kind to children and animals. He also, of course, wonders what his family members were thinking as they locked their homes, knowing they might never return, and boarded the trucks that took them across the river to the internment camp.
As his musings on the mundane daily lives of the SS officers and his research into the practicalities of administrating an operation where large numbers of people need to be fed, then killed are juxtaposed with the documented atrocities he becomes increasingly unhinged. Not knowing, he is left with guessing, conjecturing, and his fevered imaginings grow into morose fantasies of discussions with the SS officers and eventually embodying both the Nazi drivers and his dead relatives.
The detachment with which the narrator details his descent from curiosity to delusion makes this all the more affective.
I highly recommend this difficult to read, but important novel.
July 2, 2015
Freud wrote about two ways of remembering trauma: (1) the narrative, which leads to understanding, and (2) repetition, acting the trauma out. Therapy deals with trauma through narrative, but what about fiction? Is narrative enough, especially when understanding is not the goal, may not even be possible?
What makes this novel so special is that its narrative is, until near the end, itself a repetitive act, as well as a narrative of the narrator's repeated search for information, for what it's worth.
The trauma here is the loss of the narrator's family (and so many others') in the Holocaust. Since the narrator knew few of them, it is more of a secondary trauma than a directly experienced trauma. As is one's reading of this troubling novel.
What happened is just as repetitive as the novel itself: the act of killing (a very specific kind, in this instance).
There is no understanding, nor any narrative that really matters. Instead, Albahari turns a traumatized man’s obsession into a constant reliving and imagining of events he knows little about, even though he keeps looking for information. And there is also his attempt to humanize two individuals who are, to him, only names and jobs — the opposite of the dehumanization of those who died.
There are only two weaknesses in this superb novel, Both involve its final scene; one is a weakness for Anglos. The final scene (a shared reliving, as the novel is itself) doesn’t work as well as the rest of the novel. And the emphasis on the need to remember, which might be very important for young Serbs to do, is not something that the Anglo readers of this novel need, for they have already repetitively remembered the Holocaust, if not this small slice of it. Hence a 4.5.
What makes this novel so special is that its narrative is, until near the end, itself a repetitive act, as well as a narrative of the narrator's repeated search for information, for what it's worth.
The trauma here is the loss of the narrator's family (and so many others') in the Holocaust. Since the narrator knew few of them, it is more of a secondary trauma than a directly experienced trauma. As is one's reading of this troubling novel.
What happened is just as repetitive as the novel itself: the act of killing (a very specific kind, in this instance).
There is no understanding, nor any narrative that really matters. Instead, Albahari turns a traumatized man’s obsession into a constant reliving and imagining of events he knows little about, even though he keeps looking for information. And there is also his attempt to humanize two individuals who are, to him, only names and jobs — the opposite of the dehumanization of those who died.
There are only two weaknesses in this superb novel, Both involve its final scene; one is a weakness for Anglos. The final scene (a shared reliving, as the novel is itself) doesn’t work as well as the rest of the novel. And the emphasis on the need to remember, which might be very important for young Serbs to do, is not something that the Anglo readers of this novel need, for they have already repetitively remembered the Holocaust, if not this small slice of it. Hence a 4.5.
May 26, 2020
"...когато камионът пристигал на местоназначението си, душите излитали, пощурели от свежия въздух..."
*
"Болката е по-силна, когато изгубеното е постоянно пред очите, мълчанието може да убие."
*
"...но животът не е в съществителните, животът е в глаголите."
*
"Историята няма време за чувства, още по-малко за съмнения и болки, а най-малко за тъпо онемяване и неспособност да се схване какво се случва. Един ден си човешко същество, а на следващия, въпреки твоята неповторимост, или може би тъкмо заради нея, ставаш невидим. Не, това не е история, това е катастрофа с вселенски размери, в която всеки индивид представлява отделен космос. Девет хиляди и петстотин космоса преминават от твърдо в газообразно състояние, и това не е метафора, особено по отношение на онези пет хиляди души, опознали отвътре задната част на камиона на Гьоц и Майер."
*
"Историята е воденичен камък, а воденичният камък не разсъждава защо мели житото."
*
"Все пак онзи, който признава, че не знае, винаги изпреварва онзи, който мисли, че знае."
*
"Някои хора постоянно тичат да посрещнат съдбата си; други, като моите родители, чакат съдбата да дойде за тях. Няма да е правилно въз основа на това да си вадим заключение, че първите са по-добри от вторите, накрая в сметката влиза само съдбата, не и обстоятелствата, довели до нея..."
*
"Когато дойда на себе си, виждам тридесет и два чифта очи, вперени в мен, не мигат. Как да им обясня, че съм жив пример на паралелните литературни светове, че съм герой от ненаписана книга? Как да им разтълкувам, че се състоя от множество празни квадратчета, в които никога няма да бъде изписана нито една дума? Че с всеки ден животът ми става все по-кух и някога, може би точно пред тях ще се издигна като балон и ще остана залепен о тавана? Добри са ми учениците, веднага ще изтичат да затворят прозорците. Които аз постоянно отварям."
*
"Някои неща никога не могат да се проумеят и може би най-добре е да си останат така - безсмислието да стане техният единствен смисъл. Да речем, група хора седнат на маса и изведнъж решат да унищожат цял един народ."
*
"Но съмнението е кисело тесто: замесиш ли го веднъж, постоянно набухва."
*
"Сигурно пада голямо писане и брисане (...), няма как сами да се съчетаят тия неща, налага се да комбинираш, да прекамбичваш, какво ли още не, например да имаш безкрайно търпение, за любов към работата и да не говорим..."
*
"След тяхното заминаване над лагера се спуснал перест облак от тишина. Затъркалял се бавно в онази празнота на отсъствието и като гъба започнал да попива звуците, които побягнали да се скрият в опустелите павилиони, в омачканата слама между дъските на наровете, в лоясалата мазнина по дъната на кухненските казани, в хартиите, разхвърляни по пода на централната кула, в обувките, непотърсени след поправка на подметките, в могилките между трети и четвърти павилион, отдавна навестени от пролетта, където вече никнела тревата. За тези подробности няма благонадеждни свидетелства, но това не означава, че не са се случили."
*
"Зяпа през прозореца, погледът му натежава, миглите премрежват очите и накрая потъва в сън. Спи като новородено с усмивка на уста, клепачите му леко потрепват, на бузите му се появяват трапчинки. Само спокойният човек, онзи, който е доволен от своя живот и чувства силата на удовлетворението, може да спи така. Какво не бих дал да съм на негово място! А когато аз се будя сутрин, моят чаршаф е омотан около гърлото, юрганът е свлечен на пода, ръката ми е заплетена в калъфката на възглавницата. За сънищата си - те не са сънища, а ръкопашен бой - мога да говоря с часове."
*
"Няма по-страшно нещо от празнотата и нищо не присъства по-силно от отсъствието."
*
"... Гьоц, или може би Майер, благодари всеки ден на Бога за неговата добрина, най-често докато ги друса сивият камион към Яинци и докато в същия този камион, в неговата задна част евреите крещят с последен дъх и питат своя Бог защо го няма, защо още го няма, защо все го няма. Нищо не е по-страшно от това да умираш в съмнение, без опора, пропадайки."
*
"Болката е по-силна, когато изгубеното е постоянно пред очите, мълчанието може да убие."
*
"...но животът не е в съществителните, животът е в глаголите."
*
"Историята няма време за чувства, още по-малко за съмнения и болки, а най-малко за тъпо онемяване и неспособност да се схване какво се случва. Един ден си човешко същество, а на следващия, въпреки твоята неповторимост, или може би тъкмо заради нея, ставаш невидим. Не, това не е история, това е катастрофа с вселенски размери, в която всеки индивид представлява отделен космос. Девет хиляди и петстотин космоса преминават от твърдо в газообразно състояние, и това не е метафора, особено по отношение на онези пет хиляди души, опознали отвътре задната част на камиона на Гьоц и Майер."
*
"Историята е воденичен камък, а воденичният камък не разсъждава защо мели житото."
*
"Все пак онзи, който признава, че не знае, винаги изпреварва онзи, който мисли, че знае."
*
"Някои хора постоянно тичат да посрещнат съдбата си; други, като моите родители, чакат съдбата да дойде за тях. Няма да е правилно въз основа на това да си вадим заключение, че първите са по-добри от вторите, накрая в сметката влиза само съдбата, не и обстоятелствата, довели до нея..."
*
"Когато дойда на себе си, виждам тридесет и два чифта очи, вперени в мен, не мигат. Как да им обясня, че съм жив пример на паралелните литературни светове, че съм герой от ненаписана книга? Как да им разтълкувам, че се състоя от множество празни квадратчета, в които никога няма да бъде изписана нито една дума? Че с всеки ден животът ми става все по-кух и някога, може би точно пред тях ще се издигна като балон и ще остана залепен о тавана? Добри са ми учениците, веднага ще изтичат да затворят прозорците. Които аз постоянно отварям."
*
"Някои неща никога не могат да се проумеят и може би най-добре е да си останат така - безсмислието да стане техният единствен смисъл. Да речем, група хора седнат на маса и изведнъж решат да унищожат цял един народ."
*
"Но съмнението е кисело тесто: замесиш ли го веднъж, постоянно набухва."
*
"Сигурно пада голямо писане и брисане (...), няма как сами да се съчетаят тия неща, налага се да комбинираш, да прекамбичваш, какво ли още не, например да имаш безкрайно търпение, за любов към работата и да не говорим..."
*
"След тяхното заминаване над лагера се спуснал перест облак от тишина. Затъркалял се бавно в онази празнота на отсъствието и като гъба започнал да попива звуците, които побягнали да се скрият в опустелите павилиони, в омачканата слама между дъските на наровете, в лоясалата мазнина по дъната на кухненските казани, в хартиите, разхвърляни по пода на централната кула, в обувките, непотърсени след поправка на подметките, в могилките между трети и четвърти павилион, отдавна навестени от пролетта, където вече никнела тревата. За тези подробности няма благонадеждни свидетелства, но това не означава, че не са се случили."
*
"Зяпа през прозореца, погледът му натежава, миглите премрежват очите и накрая потъва в сън. Спи като новородено с усмивка на уста, клепачите му леко потрепват, на бузите му се появяват трапчинки. Само спокойният човек, онзи, който е доволен от своя живот и чувства силата на удовлетворението, може да спи така. Какво не бих дал да съм на негово място! А когато аз се будя сутрин, моят чаршаф е омотан около гърлото, юрганът е свлечен на пода, ръката ми е заплетена в калъфката на възглавницата. За сънищата си - те не са сънища, а ръкопашен бой - мога да говоря с часове."
*
"Няма по-страшно нещо от празнотата и нищо не присъства по-силно от отсъствието."
*
"... Гьоц, или може би Майер, благодари всеки ден на Бога за неговата добрина, най-често докато ги друса сивият камион към Яинци и докато в същия този камион, в неговата задна част евреите крещят с последен дъх и питат своя Бог защо го няма, защо още го няма, защо все го няма. Нищо не е по-страшно от това да умираш в съмнение, без опора, пропадайки."
April 25, 2026
În "Götz și Meyer", David Albahari reușește ceva rar: să transforme oroarea istorică într-o meditație profund umană despre memorie, vină și felul în care răul poate deveni banal și chiar normal prin rutină.
Romanul pornește de la un episod real al Holocaustului din Serbia ocupată: doi subofițeri SS, Götz și Meyer, transportau evrei, mai exact femei, copii și bătrâni, într-un camion transformat în cameră de gazare mobilă, traversând Belgradul spre locul execuției. Naratorul, un profesor obsedat de această istorie, încearcă să reconstruiască nu doar faptele, ci și viețile celor dispăruți, imaginându-și gândurile, gesturile și ultimele lor clipe. Din această obsesie se naște un roman tulburător despre memorie și imposibilitatea de a înțelege pe deplin răul.
În doar 150 de pagini, cartea are greutatea unui roman de câteva sute. Vocea narativă obsesivă, aproape hipnotică, reconstruiește destinul victimelor Holocaustului din Belgrad pornind de la doi executanți anonimi: Götz și Meyer. Și tocmai anonimatul lor sperie cel mai tare, pentru că nu sunt monștri legendari, ci oameni obișnuiți care își fac "treaba", care îndeplinesc ordine, ca atunci când mergi la serviciu. Stilul lui Albahari e dens, fluid și apăsător în cel mai bun sens, întrucât frazele curg ca un monolog interior care nu îți permite să evadezi.
Ce m-a impresionat cel mai tare a fost felul în care imaginația devine o formă de supraviețuire a memoriei. Naratorul încearcă disperat să le redea victimelor umanitatea, să le ofere din nou chipuri, gesturi, frici. În timp ce citeam, aveam senzația că istoria nu mai e ceva îndepărtat din manuale, ci ceva viu, care respiră greu printre rânduri.
"Götz și Meyer" este dovada că esențele tari se țin în sticluțe mici: o carte scurtă, dar cu o forță emoțională și intelectuală uriașă. Nu doar despre Holocaust, ci despre memoria colectivă și despre cât de ușor pot fi oamenii transformați în umbre dacă nimeni nu le mai spune povestea...
Romanul pornește de la un episod real al Holocaustului din Serbia ocupată: doi subofițeri SS, Götz și Meyer, transportau evrei, mai exact femei, copii și bătrâni, într-un camion transformat în cameră de gazare mobilă, traversând Belgradul spre locul execuției. Naratorul, un profesor obsedat de această istorie, încearcă să reconstruiască nu doar faptele, ci și viețile celor dispăruți, imaginându-și gândurile, gesturile și ultimele lor clipe. Din această obsesie se naște un roman tulburător despre memorie și imposibilitatea de a înțelege pe deplin răul.
În doar 150 de pagini, cartea are greutatea unui roman de câteva sute. Vocea narativă obsesivă, aproape hipnotică, reconstruiește destinul victimelor Holocaustului din Belgrad pornind de la doi executanți anonimi: Götz și Meyer. Și tocmai anonimatul lor sperie cel mai tare, pentru că nu sunt monștri legendari, ci oameni obișnuiți care își fac "treaba", care îndeplinesc ordine, ca atunci când mergi la serviciu. Stilul lui Albahari e dens, fluid și apăsător în cel mai bun sens, întrucât frazele curg ca un monolog interior care nu îți permite să evadezi.
Ce m-a impresionat cel mai tare a fost felul în care imaginația devine o formă de supraviețuire a memoriei. Naratorul încearcă disperat să le redea victimelor umanitatea, să le ofere din nou chipuri, gesturi, frici. În timp ce citeam, aveam senzația că istoria nu mai e ceva îndepărtat din manuale, ci ceva viu, care respiră greu printre rânduri.
"Götz și Meyer" este dovada că esențele tari se țin în sticluțe mici: o carte scurtă, dar cu o forță emoțională și intelectuală uriașă. Nu doar despre Holocaust, ci despre memoria colectivă și despre cât de ușor pot fi oamenii transformați în umbre dacă nimeni nu le mai spune povestea...
April 2, 2011
The anonymous narrator in this novel by David Albahari becomes obsessed about the origins of evil within ordinary men when he is confronted by the names of two German officers, Gotz and Meyer, who are responsible for the deaths of his family and relatives during the Holocaust. His disparate search for any information about the details surrounding their "termination" leads him to old archival files in long forgotten government buildings where dust lays heavy and the scent of mold has permeated every inch of the premises. This is the beginning of a line of questioning that becomes increasingly futile and self-destructive for the narrator because it all amounts to pointless inward speculation: from minute details on the actions and thoughts of the two German soldiers on that day as they drove the prisoners from the concentration camp to their death to unanswerable inquiries about intimate details about their lives separate from their roles as Nazi executioners. Where did they live? Did they have families? Did they love their children? Including even more mundane details about who they were. In the end, his thirst to know and comprehend the actions of Gotz and Meyer can never be sated, their faces are always shrouded by an empty space, as there are some answers that cannot be found on parchment and text. It's inevitable that this part of history would be lost to the history books; lost to time and by the enormity of life that passes by every second, every minute of every day. It's almost like the narrator believes he might find the precise moment for the origin of this evil nestled away in one of those minutes, his mind is so unstable by this point by grief and sadness.
December 27, 2014
По стъпките на едно ужасяващо престъпление
Цялото ревю тук: http://knijenpetar.blogspot.com/2014/...
Не ми беше лесно да възприема случващото се сред страниците на тази книга. Тя е от „тежката артилерия“ книги за жестокото изтребление на евреите през Втората световна война, книга за едно безумно политическо решение, довело света до срив на ценностите и превръщането му в арена на смъртта. За това Албахари казва:
„Някои неща никога не могат да се проумеят и може би е най-добре да си останат така - безсмислието да стане техният единствен смисъл. Да речем, група хора седнат на маса и изведнъж решат да унищожат цял един народ. Мярнат се някои колебания от чисто техническо естество, потърсят се отговори на въпроси, които започват с думичките кога, как, къде, но никой не подлага на съмнение първоначалната постановка. Със своето безсмислие тя установява нов смисъл, безупречно ясен, и той се утвърждава като единица мярка за всеки друг смисъл.“
Давид Албахари е съсредоточил вниманието си върху една малка, но основна част от тази война - газовите камиони, с които били превозвани и задушавани с отровна газ хиляди мъже, жени и деца. Тези специално проектирани камиони са били едно от решенията, подпомагащи съкращаването на разходите, съпътстващи умъртвяването на хора.
Цялото ревю тук: http://knijenpetar.blogspot.com/2014/...
Не ми беше лесно да възприема случващото се сред страниците на тази книга. Тя е от „тежката артилерия“ книги за жестокото изтребление на евреите през Втората световна война, книга за едно безумно политическо решение, довело света до срив на ценностите и превръщането му в арена на смъртта. За това Албахари казва:
„Някои неща никога не могат да се проумеят и може би е най-добре да си останат така - безсмислието да стане техният единствен смисъл. Да речем, група хора седнат на маса и изведнъж решат да унищожат цял един народ. Мярнат се някои колебания от чисто техническо естество, потърсят се отговори на въпроси, които започват с думичките кога, как, къде, но никой не подлага на съмнение първоначалната постановка. Със своето безсмислие тя установява нов смисъл, безупречно ясен, и той се утвърждава като единица мярка за всеки друг смисъл.“
Давид Албахари е съсредоточил вниманието си върху една малка, но основна част от тази война - газовите камиони, с които били превозвани и задушавани с отровна газ хиляди мъже, жени и деца. Тези специално проектирани камиони са били едно от решенията, подпомагащи съкращаването на разходите, съпътстващи умъртвяването на хора.
July 19, 2025
Priča o Gecu i Majeru vezana je za dešavanja iz perioda s proleća ‘41 do maja ‘42, dve godine koje su kako autor kaže ‘poput gusenice obrstile listove s njegovog porodičnog stabla’. Bio je to period likvidacije jevrejskog stanovništva iz beogradskih logora Staro sajmište i Banjica pomoću dušegupki, tada novog i efikasnijeg sredstva za pogubljenje putem trovanja izduvnim gasovima. Nekoliko godina kasnije autor, sada kao ‘jedno od poslednjih zrna na klipu kukuruza’ i ‘smežurana jabuka na vrhu suve grane usahlog drveta‘, tokom detaljnog istraživanja (lične prošlosti - od sitnica iz života njegovih rođaka do poslednjih momenata njihovog života, kao i istorijskih okolnosti: stanja u logorima, njihovog funkcionisanja, načina pogubljenja) nailazi na imena dvojice oficira koji su bili zaduženi da voze posebno opremljen kamion marke “Saurer”, Geca i Majera.
Kroz detalje koji nedostaju u istorijskim činjenicama Albahari, često se koristeći sarkazmom, pokušava da predstavi mentalni sklop Geca i Majera, njihov poslovni i privatni život i njihovu reakciju na okolnosti (kroz banalne razgovore tokom transporta do aktivnog učešća kroz spajanje cevi iz auspuha do rupe u kamionu, pritiskanje pedale gasa i namamljivanja dece slatkišima - cf. Đurica Rajs). Sa druge strane duboko se poistovećuje sa sudbinama žrtava, pre svega iz svoje porodice, rekonstruiše njihove živote, pokušava da stupi u kontakt s preživelim rođacima iz porodične loze koja se gasi, te konačno ističe zabrinutost da bi ovi događaji mogli biti zaboravljeni, što pokušava da spreči usađujući interesovanje i znanje o ovim događajima svojim učenicima.
Kroz detalje koji nedostaju u istorijskim činjenicama Albahari, često se koristeći sarkazmom, pokušava da predstavi mentalni sklop Geca i Majera, njihov poslovni i privatni život i njihovu reakciju na okolnosti (kroz banalne razgovore tokom transporta do aktivnog učešća kroz spajanje cevi iz auspuha do rupe u kamionu, pritiskanje pedale gasa i namamljivanja dece slatkišima - cf. Đurica Rajs). Sa druge strane duboko se poistovećuje sa sudbinama žrtava, pre svega iz svoje porodice, rekonstruiše njihove živote, pokušava da stupi u kontakt s preživelim rođacima iz porodične loze koja se gasi, te konačno ističe zabrinutost da bi ovi događaji mogli biti zaboravljeni, što pokušava da spreči usađujući interesovanje i znanje o ovim događajima svojim učenicima.
April 29, 2026
זהו הספר השלישי של אלבחרי שאני קורא (קדמו לו "הספר הקצר" ו"צינק"). למרות שנשמרים בו מאפייני כתיבתו של אלבחרי – רוודים מרובים; כתיבה המדמה זרם תודעה; קפיצות אסוציאטיביות בין נושאים; שילוב בין פרוזה למטא-פרוזה (הרהורים על מלאכת הכתיבה); ורעיונות פילוסופיים בדבר אי היכולת לזכור, לשחזר, להבין ולכתוב אודות – נעדר ממנו השימוש הרווח במשפטים חווייתיים סתומים, מה שהופך אותו, מבחינה טכנית, לספר קל יותר לקריאה. מבחינה טכנית אך לא מבחינת תוכנו, שהוא אולי מן הקשים שסופר וקוראים יכולים לעסוק בו.
אז מה יש לנו כאן בעצם? סופר יהודי, בן הדור השני לשואה, שרוב משפחתו, לרבות בני זוגם וצאצאיהם של הוריו מלפני המלחמה הושמדו ביחד עם רוב יהודי בלגראד, כותב על מספר יהודי סרבי, מורה לספרות בן חמישים (מבוגר מאלבחרי בכעשר שנים, מה שהופך אותו למעשה למי שניצל במקרה מן ההשמדה – ואת נסיונות הפענוח של ההשמדה למקבילים לנסיונות הזכרות בילדות מוקדמת) הפותח בחקירה, כללית ואישית, אודות בני משפחתו והשמדת יהודי בלגרד, תוך התמקדות ברציחתם של הנשים, הזקנים והילדים באמצעות משאיות גז.
החקירה הזאת היא חקירה המועדת לכשלון מכמה סיבות. אחת, מעצם מושג ההשמדה "הפתאומית" , שלמעשה מונע ברוב המקרים איזושהי היכרות משמעותית ואינטימית עם הקורבנות, שזכרם נמחה. הסיבה השניה היא שמהות ה"חקירה" היא אינסופית, כל שאלה מובילה לשאלות אחרות ולעולם לא ניתן לענות על כולן. כל זה מביא את הדובר לראות בחקירה תשבץ שבלתי אפשרי למלא את כל משבצותיו: "... אני מורכב מהמון משבצות ריקות, שלעולם לא תכתב בהן ולו מילה אחת? שמיום ליום נעשים חיי חלולים יותר ויותר ..." (עמוד 61).
פה המקום להבהיר כי חקירת ההשמדה וההיסטוריה המשפחתית והאישית של הדובר (והסופר) אינה חיבור היסטורי בלבד. הספר מציין עובדות היסטוריות וטכניות רבות אודות ההשמדה אך הוא אינו מחקר היסטורי. המספר מרבה לדמות ולתאר סצנות מתהליך ההשמדה אך הספר אינו סיפורת בדיון אודות השואה. זרם התודעה הוא אסוציאטיבי, ומבטא את מצוקותיו הנפשיות של בן הדור השני יותר מאשר את סבלם של הניצולים או הנרצחים. הספר אינו מסוגל לספר סיפור שלם (כמו אוטביוגרפיה של ניצולים למשל) אלא רק מחשבות נטולות מיקוד.
מכאן שהסיבה השלישית בגינה מועדת החקירה לכישלון מהותי היא בדיסוננס שבין המהות הדינמית של ה"חקירה", כלומר של הזיכרון לבין המהות הסטטית של "ההיסטוריה". החי זוכר ומנסה להבין אך אינו מסוגל לגעת במי שהושמד ואיבד בבת אחת כל יכולת בחירה וגורלו נחתך ונחתם. "אתמול עוד היו עולם ומלואו, היום נקודה. אי אפשר לתאר זאת, כי בכך היה נגרם עוול לעולם, או לנקודה. כלומר, אי אפשר לדבר על שניהם באותה שפה עצמה: במקום שמסתיים האחד מתחיל האחר; האחד כלל אינו מסוגל לתפוס את קיומו של האחר ... החיים הם הסטוריה ... ובהיסטוריה איש אינו מסוגל לעזור לאיש" (עמוד 94).
בסופו של דבר מביא כל זה את המחבר לנסות ולחבר "סיפור" אודות דמות אחת מבני משפחתו שהושמדו תוך שהוא מנסה לקיים בו דינמיות, אפשרות להתחמק מן ההשמדה. בנוסף הוא מארגן סיור לתלמידיו במסלול ההשמדה תוך שהוא מצווה עליהם לחוות ולספר סיפור של דמות שנרצחה. יש כאן סיפור בתוך סיפור בתוך סיפור, שמצווה להגיד אותו גם בדורות הבאים, כל זאת בלי יכולת אמיתית לספר ולהבין.
הסיבה הרביעית, המונעת את הצלחת הסיפור והחקירה היא באי היכולת הנפשית (שלנו ושל הדובר) לתפוס ולהבין את מחוללי ההשמדה. החל בהחלטה השרירותית להפוך את היהודים לשעיר לעזזאל, החלטה טכנית המתגלגלת בסבל בלתי ניתן לתפישה. וכלה בסוכני ההשמדה, האנשים שבצעו את המשימה בפועל וסייעו לה, מפקדי מחנה הריכוז, אנשי עיריית בלגראד ובעיקר צמד קציני אס אס זוטרים – גץ ומאייר, נהגי משאית ההשמדה. גץ ומאייר הם אלו שמבצעים את ההשמדה במו ידיהם, שמחברים את צינור הפליטה אל ארגז המשאית ושנוהגים בה אל אתר הקבורה. דמותם רודפת את הדובר. הוא אינו מסוגל לצייר לו את פניהם או לקבע אותם לחלוטין (הם ברי החלפה ולא ניתן לשייך דבר לגץ שאינו שייך אולי בעצם למאייר ולהיפך). אך הוא אינו מפסיק לשוחח איתם, לדובב אותם ולנסות להבין אותם ובסופו של דבר אינו מסוגל להשתחרר מהם. כל זה נובע מן האימה הנובעת מן הכפילות הדיסוננטית שלהם – מהיותם בני אדם נורמטיבים וצייתנים ובעת ובעונה אחת רוצחים יעילים להחריד, חלק מהמון סוכני ההשמדה הנטמעים באידאולוגיה הרצחנית ומאבדים את פניהם, עצמיותם.
למרות שלעיתים כל המבנה האסוציאטיבי שמעמיד כאן אלבחרי ניכר במלאכותיות מה, זהו עדין ספר מרשים ומעורר מחשבה (יותר מאשר מעורר אימה לדעתי). כ 4.5 כוכבים.
אז מה יש לנו כאן בעצם? סופר יהודי, בן הדור השני לשואה, שרוב משפחתו, לרבות בני זוגם וצאצאיהם של הוריו מלפני המלחמה הושמדו ביחד עם רוב יהודי בלגראד, כותב על מספר יהודי סרבי, מורה לספרות בן חמישים (מבוגר מאלבחרי בכעשר שנים, מה שהופך אותו למעשה למי שניצל במקרה מן ההשמדה – ואת נסיונות הפענוח של ההשמדה למקבילים לנסיונות הזכרות בילדות מוקדמת) הפותח בחקירה, כללית ואישית, אודות בני משפחתו והשמדת יהודי בלגרד, תוך התמקדות ברציחתם של הנשים, הזקנים והילדים באמצעות משאיות גז.
החקירה הזאת היא חקירה המועדת לכשלון מכמה סיבות. אחת, מעצם מושג ההשמדה "הפתאומית" , שלמעשה מונע ברוב המקרים איזושהי היכרות משמעותית ואינטימית עם הקורבנות, שזכרם נמחה. הסיבה השניה היא שמהות ה"חקירה" היא אינסופית, כל שאלה מובילה לשאלות אחרות ולעולם לא ניתן לענות על כולן. כל זה מביא את הדובר לראות בחקירה תשבץ שבלתי אפשרי למלא את כל משבצותיו: "... אני מורכב מהמון משבצות ריקות, שלעולם לא תכתב בהן ולו מילה אחת? שמיום ליום נעשים חיי חלולים יותר ויותר ..." (עמוד 61).
פה המקום להבהיר כי חקירת ההשמדה וההיסטוריה המשפחתית והאישית של הדובר (והסופר) אינה חיבור היסטורי בלבד. הספר מציין עובדות היסטוריות וטכניות רבות אודות ההשמדה אך הוא אינו מחקר היסטורי. המספר מרבה לדמות ולתאר סצנות מתהליך ההשמדה אך הספר אינו סיפורת בדיון אודות השואה. זרם התודעה הוא אסוציאטיבי, ומבטא את מצוקותיו הנפשיות של בן הדור השני יותר מאשר את סבלם של הניצולים או הנרצחים. הספר אינו מסוגל לספר סיפור שלם (כמו אוטביוגרפיה של ניצולים למשל) אלא רק מחשבות נטולות מיקוד.
מכאן שהסיבה השלישית בגינה מועדת החקירה לכישלון מהותי היא בדיסוננס שבין המהות הדינמית של ה"חקירה", כלומר של הזיכרון לבין המהות הסטטית של "ההיסטוריה". החי זוכר ומנסה להבין אך אינו מסוגל לגעת במי שהושמד ואיבד בבת אחת כל יכולת בחירה וגורלו נחתך ונחתם. "אתמול עוד היו עולם ומלואו, היום נקודה. אי אפשר לתאר זאת, כי בכך היה נגרם עוול לעולם, או לנקודה. כלומר, אי אפשר לדבר על שניהם באותה שפה עצמה: במקום שמסתיים האחד מתחיל האחר; האחד כלל אינו מסוגל לתפוס את קיומו של האחר ... החיים הם הסטוריה ... ובהיסטוריה איש אינו מסוגל לעזור לאיש" (עמוד 94).
בסופו של דבר מביא כל זה את המחבר לנסות ולחבר "סיפור" אודות דמות אחת מבני משפחתו שהושמדו תוך שהוא מנסה לקיים בו דינמיות, אפשרות להתחמק מן ההשמדה. בנוסף הוא מארגן סיור לתלמידיו במסלול ההשמדה תוך שהוא מצווה עליהם לחוות ולספר סיפור של דמות שנרצחה. יש כאן סיפור בתוך סיפור בתוך סיפור, שמצווה להגיד אותו גם בדורות הבאים, כל זאת בלי יכולת אמיתית לספר ולהבין.
הסיבה הרביעית, המונעת את הצלחת הסיפור והחקירה היא באי היכולת הנפשית (שלנו ושל הדובר) לתפוס ולהבין את מחוללי ההשמדה. החל בהחלטה השרירותית להפוך את היהודים לשעיר לעזזאל, החלטה טכנית המתגלגלת בסבל בלתי ניתן לתפישה. וכלה בסוכני ההשמדה, האנשים שבצעו את המשימה בפועל וסייעו לה, מפקדי מחנה הריכוז, אנשי עיריית בלגראד ובעיקר צמד קציני אס אס זוטרים – גץ ומאייר, נהגי משאית ההשמדה. גץ ומאייר הם אלו שמבצעים את ההשמדה במו ידיהם, שמחברים את צינור הפליטה אל ארגז המשאית ושנוהגים בה אל אתר הקבורה. דמותם רודפת את הדובר. הוא אינו מסוגל לצייר לו את פניהם או לקבע אותם לחלוטין (הם ברי החלפה ולא ניתן לשייך דבר לגץ שאינו שייך אולי בעצם למאייר ולהיפך). אך הוא אינו מפסיק לשוחח איתם, לדובב אותם ולנסות להבין אותם ובסופו של דבר אינו מסוגל להשתחרר מהם. כל זה נובע מן האימה הנובעת מן הכפילות הדיסוננטית שלהם – מהיותם בני אדם נורמטיבים וצייתנים ובעת ובעונה אחת רוצחים יעילים להחריד, חלק מהמון סוכני ההשמדה הנטמעים באידאולוגיה הרצחנית ומאבדים את פניהם, עצמיותם.
למרות שלעיתים כל המבנה האסוציאטיבי שמעמיד כאן אלבחרי ניכר במלאכותיות מה, זהו עדין ספר מרשים ומעורר מחשבה (יותר מאשר מעורר אימה לדעתי). כ 4.5 כוכבים.
November 8, 2014
An incredibly unsettling tale of obsession and memory, it is much more than your straightforward Holocaust-as-narrative-device-to-explore-the-concept-of-evil. Yes, the historical aspect of the killing of Belgrade's Jews during World War Two is fascinating, but this tale is on that quite openly reflects on the inherent incompatibility of history and storytelling.
Stylistically the novel is striking. Essentially one unbroken paragraph (yes, just one), the unnamed narrator is a teacher haunted by the missing branches and question marks that dominate his family tree.
Obsessed by the task of reconstructing this family tree, he becomes lost in the records of the camp at the Jewish Historical Museum in Belgrade. In particularly, among huge stacks of documents and seemingly endless lists of victims, he discovers the names of Götz and Meyer, the two SS members employed to drive the truck in which the narrator's family, along with five thousand others, were murdered.
Yet aside from the simple fact of their names, arrival and departure dates from Serbia, the figures of Götz and Meyer exist wholly in their reconstruction. Indeed, the opening sentence of the text reads, "Götz and Meyer. Having never seen them, I can only imagine them."
As such, the narration is propelled with long and digressive sentences peppered with phrases like "as the documents tell us," "apparently," or "more likely." This constant hedging, reconstructing, evening out, and doubling back reinforces the fact that the narrator's obsession borders into psychosis, the subject matter compelling the world to become darker and less certain.
As the narrator gradually fills in the blank spaces on his family tree, he cannot avoid dwelling on the executioners. In the absence of any details of Götz or Meyer, he fixates on what he does know: the truck (which is reconstructs in painstaking - and painful - detail). Driven by an attempt at understanding their actions, the characters are built up and supposed from multiple angles. As this obsession grows, Götz, Meyer and the narrator himself become indistinguishable.
This is an immensely moving book, painful for sure, but actually incredibly touching. As a student of history it struck me as an important lesson in telling stories about a lost past.
At a conceptual level, the unusual style lends itself to the perhaps pointless task of identifying the 'meaning' behind the deepest levels of human atrocity. As the generation that bore witness to an era of European history that we have sworn to 'never forget' are dying, making sense of what could easily be considered humanity's darkest days has never been more difficult.
This books has probably struck me more profoundly than any other this year. I couldn't recommend it more highly. Not for the faint-hearted, but hugely rewarding.
Stylistically the novel is striking. Essentially one unbroken paragraph (yes, just one), the unnamed narrator is a teacher haunted by the missing branches and question marks that dominate his family tree.
Obsessed by the task of reconstructing this family tree, he becomes lost in the records of the camp at the Jewish Historical Museum in Belgrade. In particularly, among huge stacks of documents and seemingly endless lists of victims, he discovers the names of Götz and Meyer, the two SS members employed to drive the truck in which the narrator's family, along with five thousand others, were murdered.
Yet aside from the simple fact of their names, arrival and departure dates from Serbia, the figures of Götz and Meyer exist wholly in their reconstruction. Indeed, the opening sentence of the text reads, "Götz and Meyer. Having never seen them, I can only imagine them."
As such, the narration is propelled with long and digressive sentences peppered with phrases like "as the documents tell us," "apparently," or "more likely." This constant hedging, reconstructing, evening out, and doubling back reinforces the fact that the narrator's obsession borders into psychosis, the subject matter compelling the world to become darker and less certain.
As the narrator gradually fills in the blank spaces on his family tree, he cannot avoid dwelling on the executioners. In the absence of any details of Götz or Meyer, he fixates on what he does know: the truck (which is reconstructs in painstaking - and painful - detail). Driven by an attempt at understanding their actions, the characters are built up and supposed from multiple angles. As this obsession grows, Götz, Meyer and the narrator himself become indistinguishable.
This is an immensely moving book, painful for sure, but actually incredibly touching. As a student of history it struck me as an important lesson in telling stories about a lost past.
At a conceptual level, the unusual style lends itself to the perhaps pointless task of identifying the 'meaning' behind the deepest levels of human atrocity. As the generation that bore witness to an era of European history that we have sworn to 'never forget' are dying, making sense of what could easily be considered humanity's darkest days has never been more difficult.
This books has probably struck me more profoundly than any other this year. I couldn't recommend it more highly. Not for the faint-hearted, but hugely rewarding.
January 18, 2025
...Von Dezember 1941 bis Juni 1942 fuhren zwei Männer in einem Lastwagen jeden Tag von Belgrad nach Jajinci. Hätten sie nicht unterwegs angehalten und das Ende des Auspuffs mit einer Öffnung im Boden des Kastens verschraubt und wäre der Kasten nicht voller Juden gewesen, niemand hätte sich später dafür interessiert. Der Erzähler geht der Geschichte nach, weil auf dem Lastwagen auch seine Verwandten waren.
»Götz und Meyer.
Ich habe sie nie gesehen, außer in meiner Phantasie. Bei solchen Paaren ist gewöhnlich der eine groß und der andere klein, aber da sie Unteroffiziere der SS waren, liegt die Vermutung nahe, daß sie beide hochgewachsen, vielleicht sogar gleich groß waren. Ich nehme an, die Bedingungen für die Aufnahme in die SS waren außerordentlich streng, gewisse Maße wurden ganz bestimmt nicht unterschritten.
Einer der beiden, so behaupten Augenzeugen, ging in das Lager, spielte mit den Kindern und nahm sie auf den Arm, schenkte ihnen sogar Schokoladenbonbons. Wie wenig man doch braucht, um sich in eine andere Welt zu versetzen! Danach stieg Götz, oder Meyer, in seinen Lastwagen und bereitete sich auf die nächste Fahrt vor. Sie dauerte nicht lang, aber Götz, oder Meyer, freute sich im voraus auf die frische Brise, die durch das offene Fenster hereinwehen würde. Zur selben Zeit kehrten die Kinder freudestrahlend zu ihren Müttern zurück. Götz und Meyer waren sicherlich keine Neulinge in diesem Geschäft. Obwohl auf sie keine große Aufgabe wartete - es ging schließlich nur um etwa fünftausend Seelen -, erforderte die Wirtschaftlichkeit dieser Arbeit den Einsatz erfahrener Kräfte«
David Albahari (*1948 in Peć, Jugoslawien; †2023 in Belgrad, Serbien) war ein nach Kanada emigrierter serbischer Schriftsteller. Albahari entstammte einer jüdischen Familie und wuchs im Belgrader Vorort Zemun auf.
1991 wurde er Vorsitzender des Verbandes der jüdischen Gemeinden Jugoslawiens.
In dieser Funktion gelang es ihm im Bosnienkrieg, rund 700 Juden aus dem belagerten Sarajevo herauszuholen.
1994 ging er nach Kanada ins Exil, kehrte zuletzt immer wieder für längere Zeiträume nach Belgrad zurück.
»Götz und Meyer.
Ich habe sie nie gesehen, außer in meiner Phantasie. Bei solchen Paaren ist gewöhnlich der eine groß und der andere klein, aber da sie Unteroffiziere der SS waren, liegt die Vermutung nahe, daß sie beide hochgewachsen, vielleicht sogar gleich groß waren. Ich nehme an, die Bedingungen für die Aufnahme in die SS waren außerordentlich streng, gewisse Maße wurden ganz bestimmt nicht unterschritten.
Einer der beiden, so behaupten Augenzeugen, ging in das Lager, spielte mit den Kindern und nahm sie auf den Arm, schenkte ihnen sogar Schokoladenbonbons. Wie wenig man doch braucht, um sich in eine andere Welt zu versetzen! Danach stieg Götz, oder Meyer, in seinen Lastwagen und bereitete sich auf die nächste Fahrt vor. Sie dauerte nicht lang, aber Götz, oder Meyer, freute sich im voraus auf die frische Brise, die durch das offene Fenster hereinwehen würde. Zur selben Zeit kehrten die Kinder freudestrahlend zu ihren Müttern zurück. Götz und Meyer waren sicherlich keine Neulinge in diesem Geschäft. Obwohl auf sie keine große Aufgabe wartete - es ging schließlich nur um etwa fünftausend Seelen -, erforderte die Wirtschaftlichkeit dieser Arbeit den Einsatz erfahrener Kräfte«
David Albahari (*1948 in Peć, Jugoslawien; †2023 in Belgrad, Serbien) war ein nach Kanada emigrierter serbischer Schriftsteller. Albahari entstammte einer jüdischen Familie und wuchs im Belgrader Vorort Zemun auf.
1991 wurde er Vorsitzender des Verbandes der jüdischen Gemeinden Jugoslawiens.
In dieser Funktion gelang es ihm im Bosnienkrieg, rund 700 Juden aus dem belagerten Sarajevo herauszuholen.
1994 ging er nach Kanada ins Exil, kehrte zuletzt immer wieder für längere Zeiträume nach Belgrad zurück.
April 16, 2009
Brilliant in a disturbing and sometimes funny way.
Gotz and Meyer are two SS non-commissioned officers tasked with driving a hermetically sealed truck around Serbia during one of the Nazi's early attempts to rid the world of Jews. The story is narrated, however, by a nameless narrator, a professor in modern day Serbia obsessed by the eradication of his family members during WW2. At first, the story reminded me of Elie Wiesel's writing in that it asks the same questions of how such an atrocity could happen, why didn't the Jews fight back, why didn't God help them. But the book eventually transcends all that. Despite being a book about the war, it leaps through time in the same way that the narrator leaps from past, present and imagined, delving and studying our notions of death, life, responsibility and memory.
And it helps that Albahari writes excellently. As a writer myself (and I use that term very loosely), I cannot imagine how anyone can write such a book. There are no paragraphs, no page breaks, just one long stream-of-conscious type narrative. Reading it feels spontaneous, almost as if the narrator is right in front of you telling you his story, and yet the entire tale is so intricate that under the pen of another writer, the story could have easily crumbled into a hodge-podge of facts and figures. The beauty of the story is in the way Albahari deftly uses staid numbers and figures to re-imagine and understand the horror of Holocaust. I particularly liked the part where he talks about his family tree and how some branches will never grow. It echoes a little to Cain and Abel's story where Cain says that he does not know where his brother is. God responds by saying that he can hear them crying. That is the horror of the holocaust, that killing a person does not just kills the individual, it wipes off families, entire branches of families. And that is the horror of Gotz and Meyer, that in the end of it, all it took were 2 men to wipe off not only the present, but the future as well.
Gotz and Meyer are two SS non-commissioned officers tasked with driving a hermetically sealed truck around Serbia during one of the Nazi's early attempts to rid the world of Jews. The story is narrated, however, by a nameless narrator, a professor in modern day Serbia obsessed by the eradication of his family members during WW2. At first, the story reminded me of Elie Wiesel's writing in that it asks the same questions of how such an atrocity could happen, why didn't the Jews fight back, why didn't God help them. But the book eventually transcends all that. Despite being a book about the war, it leaps through time in the same way that the narrator leaps from past, present and imagined, delving and studying our notions of death, life, responsibility and memory.
And it helps that Albahari writes excellently. As a writer myself (and I use that term very loosely), I cannot imagine how anyone can write such a book. There are no paragraphs, no page breaks, just one long stream-of-conscious type narrative. Reading it feels spontaneous, almost as if the narrator is right in front of you telling you his story, and yet the entire tale is so intricate that under the pen of another writer, the story could have easily crumbled into a hodge-podge of facts and figures. The beauty of the story is in the way Albahari deftly uses staid numbers and figures to re-imagine and understand the horror of Holocaust. I particularly liked the part where he talks about his family tree and how some branches will never grow. It echoes a little to Cain and Abel's story where Cain says that he does not know where his brother is. God responds by saying that he can hear them crying. That is the horror of the holocaust, that killing a person does not just kills the individual, it wipes off families, entire branches of families. And that is the horror of Gotz and Meyer, that in the end of it, all it took were 2 men to wipe off not only the present, but the future as well.
January 18, 2014
Ovo je roman o praznini i ćutanju. Jedan stari beogradski profesor shvata da je najveći broj njegovih predaka stradao u nacističkom logoru na Sajmištu. Nastojeći da pojmi kako se to zapravo dogodilo, on podmićuje čokoladnim bombonama svog rođaka, zatočenog u staračkom domu, ne bi li saznao imena žrtava; posvećeno crta svoje porodično stablo, bilježi praznine, domišlja neostvarene živote; pretražuje arhive, posjećuje muzeje, piše pisma svojim dalekim, poluzaboravljenim rođacima; "nepogrešivo uleće u praznine", gubi dah. Pri tom, on opsesivno razmišlja o Gecu i Majeru, vozačima gasnog kamiona, koji su ubili na hiljade beogradskih Jevreja. Iznova i iznova on se suočava sa bjelinom njihovih lica i banalnošću njihovih života. Dok tone u sumrak istorjskih stradanja, on sa narastajućim strahom zapaža njihovu neupadljivost, njihovu nemarnu i nesvjesnu surovost, naizgled tako prirodnu zaptivenost njihovih srca. Oni koračaju kroz svijet, umotani u privid uobičajenog, ušuškani u svoju površnost, slijepi za košmar koji ih okružuje i kojem doprinose, okruženi tišinom. Dolazi do raslojavanja, profesor se preobražava nekad u Geca, ili u Majera, a nekad u žrtve; lebdi u procjepima istorije, kroz paperjastu svjetlost duša koje napuštaju tijelo, tijelo u koje se podlo ušunjao ugljen monoksid; kroz svoju sopstvenu, nerješivu samoću. Očajan, zamišlja da je dječak, koji namjerno odlazi u logor, da bi proživio "avanturu svog života", ali koji umire, upucan, padajući "veoma sporo, deo po deo, kao da se kruni, kao da (...) nikada neće pasti". Na vrhuncu romana, u potresnoj, grčevitoj sceni, on nastoji da svojim učenicima prenese strahote onoga što se dešavalo, ali uvijek nailazeći na ,"zid otpora", zid neshvatanja, zid konačnosti. Roman o tišini, tišini koja se istrajno krije ispod svih zvukova ovog svijeta, tišini istorije koja ne prestaje, mrtvih, ubijenih i nestalih, tišini trave, snežnoj tišini utjehe, bezdanoj tišini Geca, ili Majera, tišini koja guši, raste i čije sjeme nosimo u sebi, nesvjesni i srećni, spokojni.
February 8, 2015
„Гьоц и Майер“ е теглото вина, от което имах нужда. И чувството срам, поднесено с неповторим стил. Безкритично приетият авторитет и липсата на човечност са разработени с такъв хуманен размах, че останах искрено изненадана, смачкана и изплюта от собствения си род. С тази книга и след „Кравата е самотно животно“ Албахари печели в мое лице верен читател и смятам да се отдам на издирване и на други негови заглавия, по възможност в български превод.
http://knijno.blogspot.com/2015/01/bl...
http://knijno.blogspot.com/2015/01/bl...
June 23, 2015
Дръзко, тежко, лепкаво произведение на Давид Албахари, от което ще ти се прииска да разкопчаеш най-горното копче на ризата си, воден от усещането за необясним задух. И натрапчивата миризма на въглероден монооксид.
Цялото ревю тук: https://bibliotekata.wordpress.com/20...
Цялото ревю тук: https://bibliotekata.wordpress.com/20...
May 8, 2026
Mi s-a părut că am citit un roman de 500 de pagini și nu unul de doar 150. Poate din cauza subiectului (teribila „creativitate” morbibă a fasciștilor care încă surprinde după atâția ani) sau poate din cauza ritmului lent și uneori apăsător în care personajul narator încearcă să găsească o explicație (sau un motiv) la tot ceea ce s-a întâmplat. Este vocea unui om căruia i-a fost negat trecutul, un om care a fost lăsat fără o istorie de familie la care să se poată raporta. Ajunge să se pună în pielea unor personaje (atacatori, dar și victime) pe care nu le-a cunoscut și despre care nu poate găsi prea multe informații, ajungând la o concluzie pe care am găsit-o cel mai bine explicată în citatul de mai jos:
Memoria, am spus eu, este singurul mod de a învinge moartea, chiar și atunci când corpul este supus dispariției, mai ales atunci, pentru că trupul urmează doar calea oricărei materii și se rotește într-un cerc infinit de transformări, în timp ce sufletul rămâne în norul transparent al energiei mentale care se învârte ușor odată cu lumea și se revarsă, aparent la întâmplare, într-o nouă materie, astfel că nimeni nu știe peste ce va da când se va descoperi pe sine.
August 9, 2020
Die meisten der Vorfahren des serbischen Juden David Albahari wurden auf dem Transport aus einem Sammellager in Belgrad ermordet, indem Abgase in das innere eines luftdicht verschlossenen LKW geleitet wurden. Mir war diese Technik bereits aus Jonathan Littells "Die Wohlgesinnten", jener erschreckenden Roman-Enzyklopädie des Holocaust bekannt. Dennoch beeindruckt die Detailnähe und Leichtigkeit, mit der sich Albahari in der ersten Hälfte dieses kurzen Romans dem Thema nähert. Gleichermaßen interessant ist die zweite Hälfte, in der der Autor sich seinem eigenen Umgang mit dem Erbe widmet.
April 12, 2015
Още от първият текст, който четох в "Литературни Балкани", кн.2, 2005 г - казваше се "За паметта", разбрах, че това е един голям майстор на прозата. Целият този бр.2 на списанието беше посветен на новата сръбска проза и Албахари, заедно с Милорад Павич, (донякъде и Владимир Тасич) бяха с най-впечатляващите произведения. Убеждението ми, колкото и да е условно и спорно, си остава същото - сърбите са по-добри разказвачи от българите, а българите - по-добри в поезията, поне за последните 30-40 г.
Романът "Гьоц и Майер" затвърждава това ми убеждение по категоричен начин. Албахари се показва като блестящ разказвач и стилист още повече съотнесено към една до болка, ама наистина до болка преекспонирана тематика - "Втора св.война-евреи-изтребление". Роман благодат за читателското въображение, точно поради липсата (умишлено търсена) на конкретика и оттам - поради множеството възможни паралелни варианти.
Романът "Гьоц и Майер" затвърждава това ми убеждение по категоричен начин. Албахари се показва като блестящ разказвач и стилист още повече съотнесено към една до болка, ама наистина до болка преекспонирана тематика - "Втора св.война-евреи-изтребление". Роман благодат за читателското въображение, точно поради липсата (умишлено търсена) на конкретика и оттам - поради множеството възможни паралелни варианти.
February 23, 2009
I read the first 50 pages and skimmed the rest. I think it has a story that needs to be told, I was just too challenged by the "stream of conscience" writing style and not drawn to the characters, which is usually what keeps me reading a book. I would recommend it to those who are really interested in the Holocaust, because it gives good insight to the minds of the SS soldiers and what it must have been like to ride in the gas trucks.
January 16, 2021
"...a tour de force deftly stitching reality, documented facts, and imagination into a cohesive whole; a thrilling journey into an obsessive mind that attempts to make men of monsters and displays the futility of trying to comprehend the impossible. And that knows keeping the past alight makes the future a less dark place."
https://www.booklit.com/blog/2021/01/...
https://www.booklit.com/blog/2021/01/...
February 6, 2023
An absolutely devastating read.
February 25, 2019
Ekskurzija at its best.
Displaying 1 - 30 of 103 reviews