"Най-често съм принудена да отговарям тъкмо на въпроса за раздвоението между историческата наука и художествената литература, дори - административно. Вярно е, че съжителството между двете ми професии е необичайно преди всичко с това, че всяка от тях е всепоглъщаща и особено ревнива към всичко останало. Неслучайно точно всред учените и всред творците най-често се срещат мономани, хора, обсебени от една идея. Такъв е характерът на самия им труд. Но, от друга страна, случаят не е безпрецедентен, дори напротив, имало е многобройни подобни отклонения. Конкретният пример обаче е занимателен и показателен, а също и познавателно интересен, затуй ще си позволя да се разпростра в обяснения по вашите въпроси. Най-общо мога да отговоря, че двете ми професии се намират в диалектическо единство - формулировка, която може да обясни съвсем всичко. Другояче казано, положението ми съдържа и плюсове, и минуси, иначе би било много просто."
Вера Петрова Мутафчиева е български историк, специалист по османистика и история на България по време на Османската империя, академик на БАН (2004), доктор на историческите науки (1978), ст.н.с. I ст. (1980), с десетки научни публикации в България и чужбина. От 1961 г. публикува художествена проза — романи, повести, есета на историческа и съвременна тематика. Историческите ѝ романи са многократно преиздавани в България, преведени са на над 10 езика и са удостоени с множество български и международни награди. Автор е на сценария на най-гледания български филм „Хан Аспарух“ (1981). Носител e на орден „Стара планина“ — I степен (1999).
Да излезеш от еснафския тесен кръг, за да опознаеш новия свят с неговите нови предизвикателства и възможности, да удариш плесница на вечното надничане в чуждия живот и хоровото обсъждане на всяка постъпка, окачествена от еснафите като “неморална” и “еретична”. Това - някак по неволя - предприема героинята от малкото градче. Веднъж заклеймена, пътят оттам нататък е само напред. Нови хоризонти, професионална реализация (немислима за баби и майки), нвзависимост и избор на щастие, вместо сляпо приемане на “почтеността” на предните поколения. Вера Мутафчиева удря шамар на ограничените умове и дребнавите им, неизбиваеми с чук мънички и принизяващи “правила”, “норми” и “морал” на вечното овче търпение.
Свободата обаче не идва лесно. Не идва даром. И не винаги в крайна сметка носи пълнота и щастие. Не винаги среща взаимност в подобен устрем към новите хоризонти, нито смелост да се отстоява докрай.
А новите хоризонти не да се отърсили нито от дребнавостта, нито от нагаждачеството, нито от стария фалш и страха от истински неконформизъм.
Смелостта е трудно нещо. Урок, който героинята ще усвои по болезнен начин. Новите времена раждат нови хора, но това раждане не винаги е успешно и само готовите да минат през болка ще намерят себе си.
Един от нетипичните романи на Мутафчиева, пълен повече с архетипи без имена и с трънливи пътища. А Мутафчиева не се крие зад някаква иносказателност. И всеки път помислим ли за майките и бабите си от онези дни, има много какво да научим.