Тези, които живеят по-далече от него, го наричат Хоризонта, понеже слънцето се показва над него сутрин и се прибира отзад вечер.
Други му викат Оградата, сякаш е вдигнат да пази добитък от хищници, но не се наемат да определят те самите от кои са.
Започва по острието на планината и свършва до самия бряг на реката, след като е разчленил на две равни половини града, и слава богу, повтаряха си жителите, че самите те решиха да го вдигнат.
Зидът е спасение. Зидът е равновесие.
Оттатък не е нормално като отсам, това е ясно за всеки и от двете страни, и точка.
Радослав Бимбалов (р. 1973 в Пловдив) издава първия си роман на 25 години. „Аз, маниака“ (изд. „Хермес“, 1998) е посрещнат с интерес от читателите и въпреки че продължава да пише статии за редица медии и да публикува разкази в общи сборници, в следващите 23 години авторът решава да не издава самостоятелна книга. По негови думи – защото не е готов, трябва тепърва да опознава хората и да се учи да пише. През 2022-ра излиза неговият сборник с разкази „Млък“ (изд. „Сиела“, 2022), който попада в номинациите за наградите „Перото“ и „Хеликон“ и печели престижното трето място в конкурса „Национална литературна награда „Йордан Радичков“. Според Бимбалов „Млък“ е бил генерална репетиция за „Екстазис“.
Първа среща с Радослав Бимбалов, но определено много успешна!
„Зид“ е книга, която на пръв поглед звучи като антиутопия, но колкото повече навлизаш в историята, толкова по-ясно усещаш колко опасно близо е тя до действителността. И не просто до някаква абстрактна световна действителност, а до нашата си, българската.
Много ми допадна идеята за това колко лесно хората издигаме стени помежду си, вместо да се опитаме да намерим път един към друг. А ние, българите, сякаш сме особено добри в това да се делим. На червени и сини, на демократи и социалисти, на каквото още се сетите. Винаги можем да намерим повод да застанем от двете противоположни страни. Типично по балкански - или силно обичаме, или силно мразим.
Аз самата никога не съм била човек на крайностите. Вярвам в баланса, в диалога и в това да можем да чуем и различната гледна точка. Затова и посланието на книгата ми въздейства толкова силно. За мен зидът е много повече от стена - той е метафора за всичко онова, което сами изграждаме помежду си. А може би точно от това имаме най-малко нужда в момента. Имаме нужда от мостове, не от още стени.
Хареса ми изключително много и стилът на Бимбалов - лек, увлекателен, с много фин хумор и ирония.
Определено едно от онези отрезвяващи четива, които ти дават много хляб за размисъл. Препоръчвам я горещо, защото темата е важна, болезнено актуална и особено близка до нас.
А може би понякога имаме нужда точно от такива книги - да ни накарат да се огледаме, да се замислим и да си дадем сметка, че в стремежа си винаги да бъдем от едната или другата страна, рискуваме да забравим колко по-важно е просто да останем от една и съща страна - човешката.
⊞ Обикновен малък град, пълен с обикновени хора, водещи своите обикновени животи. Докато един ден една археологическа находка не поставя под въпрос тяхната генетична принадлежност - дали са наследници на племето на грасите, както винаги са мислели, или са наследници на хурите, съперническо племе, смятано за напълно избито? ⊞ Постепенно градът пада в капана на разцеплението, доскорошни приятели, любовници, семейства, късат нишките история помежду си, защото едните се застъпват за единия произход, а другите - за другия. Процес, който има за свое начало бавното отдръпване на хората един от друг, а впоследствие ескалира до открита враждебност, че дори и до кръвопролития. ⊞ Спасение се оказва Зидът - полуобожествяваната стена, построена в идеалната среда на града, разделяща на равни половини кметството, музея, църквата, дори и гробището (чиито покойници дори трябва да бъдат разместени). Хората и от двете страни на стената са убедени, че тези оттатък са предатели, родоотстъпници, съвършено невменяеми. Хората и от двете страни на стената са забравили, че тези оттатък също са нищо повече от обикновени хора, също като тях.
⊞ За "Ти, подобие мое" (предишната книга на Радослав Бимбалов, която аз също много харесах) Мари Врина-Николов казва, че "...е смела и важна книга, пример за това как литературата може да бъде етичен акт." Със "Зид" нещата стоят сходно - безспорно новаторски написана, с разчупен стил и находчиво нестандартно оформление на самия текст, книгата все пак има за своя основа един дълбоко морален авторов ангажимент: да послужи за предупреждение до какво може да доведе човешкото разделение, когато то е доведено до своя краен предел. ⊞ "Страхът, настанил се в душите на хората, бе от друг вид. Не страх от строгия, овластения, въоръжения, а страх от ближния.", свидетелства със зловеща документалност повествователният глас и всички ние, читателите, чуваме една до болка позната ни история, за която може би не всеки ден четем в книгите, но пък за сметка на това сме прекалено заети да я живеем.
⊞ "Всеки сам си преценява, казваха, но не беше достатъчно сам да си прецениш. Срещу своята преценка всеки, ограден само от свои, получаваше одобрително кимване, насърчително цъкане с език или подкрепящи реплики от рода на: точно така е, абсолютно вярно, сто процента истина. Тия обществени балони бяха толкова удобни, че хората заживяха в тях без никакви угризения, сякаш бе най-нормалното нещо да си опакован в предпазно единомислие." ⊞ Именно това стадно мислене, склонността човек да обгражда себе си само в комфортната ехо камера на себеподобните в мисленето си, е под прицел в романа. За разлика от класическите антиутопии, където моделът на повествованието се съсредоточава върху съпротивата срещу вече установен свят на зловещ контрол и междучовешко отчуждение, тук книгата функционира като една своеобразна предистория на дистопията, проследяваща механизмите на нейното построяване. ⊞ А главен механизъм се оказва именно загубата на способността за диалог - книгата осъществява безмилостна дисекция на начините, по които разделението до такава степен попива и в най-дребните аспекти на отношенията, че хората от различните групи изпитват почти физическа непоносимост да живеят в съжителство. ⊞ Чрез историята на двамата братя - Стефан и Филип, принадлежащи към двете враждуващи групи в малкото градче, - сюжетната нишка със сурова правдоподобност показва как могат да бъдат скъсани дори и нишките на най-здравата връзка: кръвната. "3а шепа години се скъсаха отношения, сплитани с пoколения. Тaкова е времето, казваха примирено хората." ⊞ Без да се отличава с тежък стил, високопарна дидактичност или наситена с екшън експлозивност на сюжета, книгата предлага една съвсем простичка история, за съжаление болезнено актуална в нашето съвремие. ⊞ Във време, в което всички ние сме склонни към подобно непоколебимо разделение, такава книга е важно да се прочете. За да ни напомни, че свободните смислени светове строят мостове, а не стени.
“ЗИД“ на Радослав Бимбалов отново оставя със затаен дъх… Представя общество, разкъсано от страхове, подозрения и дълбоко разединение, в което хората постепенно изграждат невидими стени помежду си. Най- силното в книгата за мен е, че това разделение не изглежда далечно или абстрактно, а болезнено познато. Както в романа, така и днес се усеща същата простотия на мисленето – прибързани заключения, крайни позиции и липса на желание за разбиране на другия. Изкривената гледна точка към реалността превръща различията в конфликти, а страха – в основен двигател на поведението. Така „ЗИД“ не е просто художествена история, а огледало на съвременното общество, в което стените вече не са от бетон, а от предразсъдъци, шум и взаимно отхвърляне… И оставя у читателя дълбока тема за размисъл…
Хората винаги са издигали стени. Някога за защита от врагове, по-късно за разделяне на хора и идеи. Днес стените няма нужда да бъдат физически, те са ментални и виртуални.
Страхът и омразата винаги са били удобни инструменти на властта, но вече нямаме нужда от Големият брат, ние доброволно и саморъчно ги издигаме. Скриваме се зад идеологии, политически убеждения, социални мрежи. Не търсим разговор, а някой който да ни каже “прав си”. Не искаме да разберем другия, а да го заглушим. Постоянно пренаписваме и нагаждаме историята си според истината на деня. Единственото, в което сме обединени е да се разделяме.
Действието на “Зид” се развива в неназован град, в който всичко е както обикновено до момента на случайно археологическо разкритие, поставящо под въпрос историческия произход на гражданите. В началото тихомълком, а след това видимо и крайно градът се разделя на две половини – “едните” застъпници на старите вярвания и “другите” готови да повярват в новата реалност. Прекратяват се приятелства, разделят се семейства. Единодушно построяват стена, която минава през целия град – през гробището, което е разместено наново, през самата църква, през музея. За да бъде честно. А от двете страни на оградата живеят едни и същи хора, с едни и същи страхове и терзания – че са живели в лъжа и че отново ще бъдат излъгани, че националната им идентичност е открадната, нищо че тя поначало е в криза. “Кои сме ние?” И докато възрастните се грижат за стената, почистват я и я охраняват, за малките тя е платно, където да изразяват бунта си. Място за игра. Новото поколение задава въпроси, любопитно е, не разбира защо трябва да се страхува от “онези” отвъд. В крайна сметка, този роман не е изцяло песимистичен. Абсурден е, но и обнадеждаващ. От единия край на тухления зид дете играе с топка, която неволно прехвърча оттатък. Тя се връща обратно, защото там има друго дете, което чака следващото “подаване”.
Може би наистина следващото поколение ще строи мостове помежду си, а не стени.
This entire review has been hidden because of spoilers.
Честно казано, не съм изненадана, че „Зид“ не ми хареса. С Радослав Бимбалов имам доста противоречиви отношения като читател - „Екстазис“ е книга, в която съм влюбена, докато „Млък“ изобщо не успя да ме спечели. Надявах се, че този път ще бъда по-близо до авторовия свят, но явно не всяка негова история е за мен. Идеята на романа определено е интересна. Разделението между хората, страхът от различния и начинът, по който предразсъдъците постепенно се превръщат в стени помежду ни, са теми, които звучат болезнено актуално. В един балкански град спорът за идентичността прераства в конфликт, който разделя не само общността, но и хора, свързани с общо минало. Разбирам какво иска да каже авторът и оценявам посоката, в която е решил да развие историята, но за мен добрата идея не винаги е достатъчна, за да се получи книга, която да ме увлече. Докато четях, неведнъж се сещах за „Времеубежище“ на Георги Господинов - друга книга, която не успя да ме впечатли така, както очаквах. И в двата случая усещам, че разбирам посланието и виждам какво се опитва да постигне авторът, но самото четене не ми носи удоволствието, което търся в една история. Може би просто този тип повествование и начинът, по който се разглеждат големите обществени теми, не са моето нещо. Това обаче не означава, че съм се отказала от Радослав Бимбалов като автор. Напротив, именно „Екстазис“ е причината да продължавам да посягам към книгите му. Когато една книга те накара да се влюбиш в писането на даден автор, е съвсем естествено да искаш да откриеш същото усещане и в следващите му произведения. Само че понякога читателят и писателят просто не се срещат на една и съща страница. „Зид“ се оказа поредната книга, за която ми е по-лесно да кажа какво не е проработило за мен, отколкото да обясня защо не успях да я харесам. Не всяка история ще ни докосне, дори когато зад нея стои автор, когото харесваме. Ще продължа да следя Радослав Бимбалов и се надявам следващата му книга отново да бъде от онези, в които се влюбвам.
„Зид“ е от онези книги, които те карат да се замислиш не само за историята, но и за света, в който живеем. Радослав Бимбалов разглежда една изключително актуална тема – разделението между хората и начина, по който постепенно изграждаме стени помежду си заради различията си, убежденията си и страха от онези, които не мислят като нас. Най-силното послание за мен е колко лесно разделението се превръща в нещо нормално. Как започваме да делим света на „ние“ и „те“, да търсим врагове и да забравяме, че зад всяка страна стоят човешки съдби. А най-страшното е, че понякога стените, които издигаме, се оказват много по-трудни за разрушаване, отколкото за построяване. Харесах оригиналната идея, символиката и езика на автора. Книгата има силно обществено послание и провокира размисъл за поляризацията, манипулацията и нуждата ни да принадлежим към определена група, дори когато това означава да отхвърлим другите. На моменти ми се искаше сюжетът да бъде малко по-разгърнат и някои идеи да получат повече пространство. Въпреки това смятам, че „Зид“ е важна и навременна книга, особено в свят, в който сякаш все по-често търсим причините да бъдем разделени, вместо онова, което ни свързва.
Темата за разделението в обществото отдавна вълнува чувствителните души на българските писатели. Четейки за обособяването на двете фракции - грасите и хурите, си спомням и за героите на Г. Господинов от "Времеубежище", които се разделиха почти поравно на подкрепящите Соца и възрожденците и както тогава някои се разпознаха в тези герои и намразиха създателя си, така и сега очаквам прототипите на грасите и хурите да намразят автора, но със сигурност и той го очаква, така че едва ли ще се изненада. Изненада е обаче лекотата на прозата в тази книга. Следейки публичните изказвания на Р. Бимбалов по наболелите обществени и политически проблеми, очаквах много мрак и тежък песимизъм, но тук той е избрал да покаже абсурда на ситуацията от битовата и смешната страна, много картинно и натурално, така както си я представя, наблюдавайки как живеем българите. Пък и как иначе би могъл да говори за толкова дълбок проблем по толкова лек начин ако не през хумора? Радослав Бимбалов е написал страхотна съвременна книга, портрет на обществото ни днес. Дано не се окаже и пророчество за обществото ни утре. Дребна забележка: светлинната година все още си е мярка за разстояние, а не за време.
По стечение на обстоятелствата се запознах с книгата "Зид" точно по време на предизборната кампания за президент. Когато обществото беше разделено на две и всеки обвиняваше "другите" за всичко лошо и вещаеше още по-лоши неща, ако "онези" вземат властта. Всякакви аналогии между населението на града и населението на територията, понякога наричана България са умишлени. Вина за това имат първоначално политиците, после самите хора. Книгата ми хареса, в много отношения напомня "Времеубежище" на Георги Господинов - и двете са в един и същ жанр и темите са сходни. Препоръчвам я за четене и най-вече за вземане на поука.
Малко по-добре от предишната (слушах “Екстазис”), но отново липсва дълбочина… Има доста повече неща за разделението в едно общество, които Бимбалов може да разкаже в роман - виждали сме да го прави достатъчно пъти в публичните си изяви 🤷♂️
Почнах да я чета случайно от сторител, докато трябваше да убия половин час,а ба другия ден си я купих, за да я довърша на хартия. Нещо като иутопия (илиутопия, ако съществуваше такъв термин).