Зид

by Радослав Бимбалов

Тези, които живеят по-далече от него, го наричат Хоризонта, понеже слънцето се показва над него сутрин и се прибира отзад вечер.

Други му викат Оградата, сякаш е вдигнат да пази добитък от хищници, но не се наемат да определят те самите от кои са.

Започва по острието на планината и свършва до самия бряг на реката, след като е разчленил на две равни половини града, и слава богу, повтаряха си жителите, че самите те решиха да го вдигнат.

Зидът е спасение. Зидът е равновесие.

Оттатък не е нормално като отсам, това е ясно за всеки и от двете страни, и точка.

240 pages, Paperback

Published April 1, 2026

About the author

Радослав Бимбалов (р. 1973 в Пловдив) издава първия си роман на 25 години. „Аз, маниака“ (изд. „Хермес“, 1998) е посрещнат с интерес от читателите и въпреки че продължава да пише статии за редица медии и да публикува разкази в общи сборници, в следващите 23 години авторът решава да не издава самостоятелна книга. По негови думи – защото не е готов, трябва тепърва да опознава хората и да се учи да пише. През 2022-ра излиза неговият сборник с разкази „Млък“ (изд. „Сиела“, 2022), който попада в номинациите за наградите „Перото“ и „Хеликон“ и печели престижното трето място в конкурса „Национална литературна награда „Йордан Радичков“. Според Бимбалов „Млък“ е бил генерална репетиция за „Екстазис“.

Reviews

[Книгоядката · Rating 4 out of 5]

⊞ "Зид", Радослав Бимбалов

⊞ Обикновен малък град, пълен с обикновени хора, водещи своите обикновени животи. Докато един ден една археологическа находка не поставя под въпрос тяхната генетична принадлежност - дали са наследници на племето на грасите, както винаги са мислели, или са наследници на хурите, съперническо племе, смятано за напълно избито?
⊞ Постепенно градът пада в капана на разцеплението, доскорошни приятели, любовници, семейства, късат нишките история помежду си, защото едните се застъпват за единия произход, а другите - за другия. Процес, който има за свое начало бавното отдръпване на хората един от друг, а впоследствие ескалира до открита враждебност, че дори и до кръвопролития.
⊞ Спасение се оказва Зидът - полуобожествяваната стена, построена в идеалната среда на града, разделяща на равни половини кметството, музея, църквата, дори и гробището (чиито покойници дори трябва да бъдат разместени). Хората и от двете страни на стената са убедени, че тези оттатък са предатели, родоотстъпници, съвършено невменяеми. Хората и от двете страни на стената са забравили, че тези оттатък също са нищо повече от обикновени хора, също като тях.

⊞ За "Ти, подобие мое" (предишната книга на Радослав Бимбалов, която аз също много харесах) Мари Врина-Николов казва, че "...е смела и важна книга, пример за това как литературата може да бъде етичен акт." Със "Зид" нещата стоят сходно - безспорно новаторски написана, с разчупен стил и находчиво нестандартно оформление на самия текст, книгата все пак има за своя основа един дълбоко морален авторов ангажимент: да послужи за предупреждение до какво може да доведе човешкото разделение, когато то е доведено до своя краен предел.
⊞ "Страхът, настанил се в душите на хората, бе от друг вид. Не страх от строгия, овластения, въоръжения, а страх от ближния.", свидетелства със зловеща документалност повествователният глас и всички ние, читателите, чуваме една до болка позната ни история, за която може би не всеки ден четем в книгите, но пък за сметка на това сме прекалено заети да я живеем.

⊞ "Всеки сам си преценява, казваха, но не беше достатъчно сам да си прецениш. Срещу своята преценка всеки, ограден само от свои, получаваше одобрително кимване, насърчително цъкане с език или подкрепящи реплики от рода на: точно така е, абсолютно вярно, сто процента истина. Тия обществени балони бяха толкова удобни, че хората заживяха в тях без никакви угризения, сякаш бе най-нормалното нещо да си опакован в предпазно единомислие."
⊞ Именно това стадно мислене, склонността човек да обгражда себе си само в комфортната ехо камера на себеподобните в мисленето си, е под прицел в романа. За разлика от класическите антиутопии, където моделът на повествованието се съсредоточава върху съпротивата срещу вече установен свят на зловещ контрол и междучовешко отчуждение, тук книгата функционира като една своеобразна предистория на дистопията, проследяваща механизмите на нейното построяване.
⊞ А главен механизъм се оказва именно загубата на способността за диалог - книгата осъществява безмилостна дисекция на начините, по които разделението до такава степен попива и в най-дребните аспекти на отношенията, че хората от различните групи изпитват почти физическа непоносимост да живеят в съжителство.
⊞ Чрез историята на двамата братя - Стефан и Филип, принадлежащи към двете враждуващи групи в малкото градче, - сюжетната нишка със сурова правдоподобност показва как могат да бъдат скъсани дори и нишките на най-здравата връзка: кръвната. "3а шепа години се скъсаха отношения, сплитани с пoколения. Тaкова е времето, казваха примирено хората."
⊞ Без да се отличава с тежък стил, високопарна дидактичност или наситена с екшън експлозивност на сюжета, книгата предлага една съвсем простичка история, за съжаление болезнено актуална в нашето съвремие.
⊞ Във време, в което всички ние сме склонни към подобно непоколебимо разделение, такава книга е важно да се прочете. За да ни напомни, че свободните смислени светове строят мостове, а не стени.

[Ради · Rating 5 out of 5]

“ЗИД“ на Радослав Бимбалов отново оставя със затаен дъх… Представя общество, разкъсано от страхове, подозрения и дълбоко разединение, в което хората постепенно изграждат невидими стени помежду си. Най- силното в книгата за мен е, че това разделение не изглежда далечно или абстрактно, а болезнено познато. Както в романа, така и днес се усеща същата простотия на мисленето – прибързани заключения, крайни позиции и липса на желание за разбиране на другия. Изкривената гледна точка към реалността превръща различията в конфликти, а страха – в основен двигател на поведението. Така „ЗИД“ не е просто художествена история, а огледало на съвременното общество, в което стените вече не са от бетон, а от предразсъдъци, шум и взаимно отхвърляне… И оставя у читателя дълбока тема за размисъл…

[диригентът на неуважението · Rating 5 out of 5]

Хората винаги са издигали стени. Някога за защита от врагове, по-късно за разделяне на хора и идеи.
Днес стените няма нужда да бъдат физически, те са ментални и виртуални.

Страхът и омразата винаги са били удобни инструменти на властта, но вече нямаме нужда от Големият брат, ние доброволно и саморъчно ги издигаме. Скриваме се зад идеологии, политически убеждения, социални мрежи. Не търсим разговор, а някой който да ни каже “прав си”. Не искаме да разберем другия, а да го заглушим.
Постоянно пренаписваме и нагаждаме историята си според истината на деня. Единственото, в което сме обединени е да се разделяме.

Действието на “Зид” се развива в неназован град, в който всичко е както обикновено до момента на случайно археологическо разкритие, поставящо под въпрос историческия произход на гражданите. В началото тихомълком, а след това видимо и крайно градът се разделя на две половини – “едните” застъпници на старите вярвания и “другите” готови да повярват в новата реалност. Прекратяват се приятелства, разделят се семейства. Единодушно построяват стена, която минава през целия град – през гробището, което е разместено наново, през самата църква, през музея. За да бъде честно.
А от двете страни на оградата живеят едни и същи хора, с едни и същи страхове и терзания – че са живели в лъжа и че отново ще бъдат излъгани, че националната им идентичност е открадната, нищо че тя поначало е в криза. “Кои сме ние?”
И докато възрастните се грижат за стената, почистват я и я охраняват, за малките тя е платно, където да изразяват бунта си. Място за игра. Новото поколение задава въпроси, любопитно е, не разбира защо трябва да се страхува от “онези” отвъд.
В крайна сметка, този роман не е изцяло песимистичен. Абсурден е, но и обнадеждаващ.
От единия край на тухления зид дете играе с топка, която неволно прехвърча оттатък. Тя се връща обратно, защото там има друго дете, което чака следващото “подаване”.

Може би наистина следващото поколение ще строи мостове помежду си, а не стени.

[RaYa · Rating 5 out of 5]

Темата за разделението в обществото отдавна вълнува чувствителните души на българските писатели. Четейки за обособяването на двете фракции - грасите и хурите, си спомням и за героите на Г. Господинов от "Времеубежище", които се разделиха почти поравно на подкрепящите Соца и възрожденците и както тогава някои се разпознаха в тези герои и намразиха създателя си, така и сега очаквам прототипите на грасите и хурите да намразят автора, но със сигурност и той го очаква, така че едва ли ще се изненада.
Изненада е обаче лекотата на прозата в тази книга. Следейки публичните изказвания на Р. Бимбалов по наболелите обществени и политически проблеми, очаквах много мрак и тежък песимизъм, но тук той е избрал да покаже абсурда на ситуацията от битовата и смешната страна, много картинно и натурално, така както си я представя, наблюдавайки как живеем българите. Пък и как иначе би могъл да говори за толкова дълбок проблем по толкова лек начин ако не през хумора?
Радослав Бимбалов е написал страхотна съвременна книга, портрет на обществото ни днес. Дано не се окаже и пророчество за обществото ни утре.
Дребна забележка: светлинната година все още си е мярка за разстояние, а не за време.

[Vladimir Mihov · Rating 5 out of 5]

Книгата много добре улавя и изобразява емоционалния разлом в нашите общества.

The book catches and depicts very well the emotional rift within our societies.