Родосто, Родосто... Книга 1

by Севда Севан, Александър Хачатурян (Illustrator)

185 pages, Paperback

Published January 1, 1982

Reviews

[Yoana · Rating 2 out of 5]

Много богат език (особено страхотния набор от турцизми, немалко от които изпадат или са изпаднали от употреба), но претрупана и префърцунена проза. Все едно четях синонимен речник - за всяко понятие поне 3 думи, често 4-5, и в почти всички случаи една би била достатъчна и ефектът щеше да е по-силен. И във всяко изречение има поне по едно сравнение, а това много бързо започва да нагарча от литературна сладост. Пестеливото и премерено използване на тропите засилва въздействието им, а тук те се ползват на килограм, хвърляни в текста така, да има. Резултатът е уморително пренасищане, задръстена проза, която спъва четенето от тревога да не си изтървал нещо важно всред пороя от думи и описания. Ето примери:

На света съществуват толкова много примки, камъни, брадви, с които да бъде смазана любовта - унизявана, бита, убивана. По-лесно е да се тъпче, да се плюе, да се цапа, отколкото да се отглежда нежното ѝ цвете...

Въздухът миришеше на колендро, на къпани смокини, на есен, чиито плодове, налети със слънце от лятото, вече съвсем напращели от сокове и сладост, пораждаха предчувствие за онзи обратен път към земята, към тлен, гниене и развала - мълчаливо и тайнствено извършване, при което тя, земята, вечна и достойна в своето мъченичество, през цялата мъртва зима щеше да пресява и прецежда тази излишна, уж ненужна плодна плът и едва напролет от всичко туй щеше да замеси маята на новия живот, на новите семена, луковици, кълнове и трилистия.

Вкоравяваха се, втвърдяваха, изтръпваха, но той продължаваше с все по-нарастващо упорство да преодолява - какво дори не се е и питаше. Само отново и отново замахваше, вбиваше, отгребваше, изтегляше, а върху дланите му узряваха мазоли; пукаха се, наслагваха се като натрапчивите му мисли, като суровата кървава рана за Филор, като топлия, застоял, вонящ полог на миналото и предчувствието за онова синьо, още неразредено пространство на бъдещето, към което той се носеше, едва смогващ да управлява крилете на живота си - прокълнато, миниатюрно повторение на Ной, Сизиф и Икар едновременно.

Оттегли се сякаш обратно назад към зародиша, за да плъзне след туй отново, прост и неизтребим като изначалното племе на дъждовните червеи, които първи задръстват канавките; да изпълзи постепенно и упорито като охлюв, най-сетне възтържествувал, възседнал волския език на някой лападов лист; като гъба, бездушна и глупава, непретенциозно приклекнала върху кръглото било на миризлива купчинка тор; като неопитно рачешко бебе, изскочило и то да подиша чист въздух...

Сюжет няма - или по-скоро сюжетът е нахвърлян и изоставен. Представени са ни редица герои от арменската общност в Родосто (град недалеч от Истанбул), обяснено е какви са характерите им, как се чувстват и защо; после малко хроникьорски се набелязва кой се оженил, кой родил, кой заминал, кой се влюбил, кой се разболял - сюжетни нишки, които така и не се свързват, за да образуват сюжет - действията не се пораждат едно от друго, няма логика на повествованието, а е като да слушаш баба си да разказва за хората, които е познавала в младостта си. Крайно неудовлетворително за читателя да чака да види какво ще произлезе от неуспеха на Сурпиг да роди наследник на мъжа си, защото нищо не произлиза - след няколко години ражда три. И толкова за тях. Или от късната любов на матриарха Овсанна - пише, че се влюбила, и историята приключва дотук, със страница и половина обяснение защо това е неочаквано и обречено. Повече не чуваме за нея и любовта ѝ.

Героите много силно напомнят за тези от "Железния светилник" - Овсанна е Султана, със същия характер и същото отношение към децата си; синът ѝ Давид е Лазар, снаха ѝ Сурпиг е смесица между Ния и Божана; малката ѝ дъщеря Мелвин е Катерина, но за нейното падение само е загатнато - може би тези наченки на развитие на персонажите са разгърнати във втората книга? Никога няма да разбера, защото това писане няма да го причиня отново. Голяма разлика е, че Талев, който също пише история в няколко тома, произвежда завършен роман с всеки от тях. И да не прочетеш "Преспанските камбани", пак имаш изградени напълно образи и завършени сюжетни линии в рамките на първата книга; това тук го няма.

Историите на множеството герои се прекъсват на няколко места с емисия политически новини - как върви подготовката за Балканската война, колко народ се е записал доброволци, защо ще се води, циничното отношение на Великите сили, македонския въпрос и пр. и пр. Съвсем повърхностно, точно както семейните истории в книгата.

Особено впечатление ми направи натегнатото отношение към сексуалността, която е свързана с естествените цикли на живота по принцип (нормално), но и някак свръхекспонирана у героите. Особено жените, които дори нямат истинско детство, те са потенциални плодородни тела от самото начало - 16-годишната Филор е "вече жена", 14-годишната Мелвин е в пика на красотата си, която след тази възраст започва да вехне, а освен това най-голямото ѝ желание е да роди (?!), 13-годишната Филор флиртува със свещеник, който иска "да целува краката ѝ", а 2-годишната (две, не двайсет, не дванайсет) малка Овсанна вече дава признаци на "малка женичка". Не знам каква е тази мания по масово сексуализиране на всичко женско, но ми беше много досадна.

Жалко, защото отдавна стои тази книга у нас - от периода, когато издирвах и купувах проза от български писателки преди '89-а - и мислех, че ще е богато населена семейно-социална драма, а то се оказа плитка и недовършена мелодрама. Поне ми напомни колко обичам да чета Димитър Талев и сега смятам да си довърша изоставената преди 20+ години "Хилендарският монах".