Отдалечаване на въздуха

by Георги Рупчев

“Отдалечаване на въздуха” излиза 1 година след смъртта на Георги Рупчев - емблематичния поет на 80-те и 90-те години, на “времето на инакомислието и инакописането”.

Могъщата привлекателност на стиховете му си остава препъникамък за тълкувателите – вероятно защото за самия него поезията бе “инстинкт за неприспособимост”, домогване до изразяване на неизразимото, доближаване до тайната на живота и времето.

В изданието на “Труд” са включени всички стихове на поета.

Genres: Poetry

160 pages, Hardcover

First published January 1, 2002

About the author

Георги Рупчев е роден на 02 септември 1957 г. в гр. София. Автор е на стихосбирките "Уморени от чудото", "Смяна на нощната стража", "Силните на нощта", сборната "Зоната", поемата "Смъртта на Тибалт" и др. Носител е на наградата "Южна пролет" и на приза на Съюза на българските писатели за 1992 г. Известен е и като преводач на "Песен на песните" на Библията, също на Джон Ленън, Уилям Такъри, Т.С.Елиът, Анна Ахматова, Йосиф Бродски, Николай Гумильов и др. Умира в София на 28 ноември 2001 г.

Reviews

[Zheni Metodieva · Rating 4 out of 5]

Поради грешка в печата - страниците са налице, но празни, в изданието липсват или са непълни следните стихотворения:

Тракийски пасторал
Смяна на нощната стража
Спомен за репетиции
Богаташката
Нощ в ми

Позволявам си да ги добавя за читателите.

Тракийски пасторал

Орфей,
не трябват нежни песни на вакханките, Орфей.

Гърдите им не са създадени за детски устни,
за мъжките ръце тежат гърдите им,
търсачо на безплътното,
за твоите ръце,
самозабравил се овчарю.

Какви топли зърна
ражда тази топла пръст,
какъв топъл сок
тече под топлата им броня?
Какво опиянение разливат
лозите, зачервените им сенки
и дългите жълти огньове?
Какви тела се любят,
докато виното нощува?

Ти пожела всичко
в една сива сянка,
в една прашна струна,
която още пълзи по обед върху каменните струпеи,
която лази подир тебе,
себелюбецо.

Кой би понесъл толкова страдание,
гласа одрезгавял или раздрънканата лира
кой би понесъл?
От ужас ще пищят вакханките,
от ужаса пред твоето смълчаване -

пази се.

Познавам страшната ти пещера,
където капките почиват
преди опасното си пътешествие,
където сънищата, свити на кълба,
отпускат пръстените си
и аз преследвам ехото
на раздвоените,
треперещи езици.
Познавам сенките, които ме изпращат
почти до изхода,
с които се прощавам дълго там,
с които се прощавам дълго,
с които се прощавам,
за да се озова безпаметен
в обикновената си стая -
леглото, пепелника, лампата, магнетофона -
с едно земетресение в ръцете си.

Като прощаване на любовта с плътта.

Кой би понесъл толкова страдание?

Защо не се завърна при стадата си -
да ги приспиваш и пробуждаш с лирата?
Овцете не разкъсват никого,
а колко злост таят
камшиците на пренебрегнатите!

Кой би понесъл толкова?

Не, не скърбят със чужда скръб вакханките,
които пият от еленовата кръв
и тя потича по брадите им;

не, не скърбят със чужда скръб вакханките,
които се оглеждат в езерата
и вятърът размива образите им;

не, не скърбят със чужда скръб вакханките,
които се въртят между маслините
и крясъците им са само крясъци,
и погледите им са само погледи,
и боговете им са само богове -

кой би понесъл,
кой би понесъл -

не, не скърбят със чужда скръб вакханките,
чиято смърт е само смърт.

Смяна на нощната стража

Портрет на мъж в забутаната ниша:
единствен, непознат, недишащ.
Кама в колана и ръката полусвита...
Наоколо се шляят посетители.

От зала в зала бавно се смрачава,
почистиха, затварят.
И тогава

стремително изскача от портрета
мъжът - на двадесет и седем, с тъмна дреха,
на жилестата шия блясва златната верига,
той приближава до прозореца, повдига
завесата и цяла нощ, без да премигне, чака,
видян единствено от мрака.

Спомен за репетиции

Остарялата физкултурничка ни обичаше много.
Тя си нямаше нейни деца - ние бяхме ѝ всичко.
Втора майка ни бе - справедлива, грижовна и строга.
Иначе бе истеричка.

Тя обичаше страстно да ни строява:
с тояжка и топка - младежите,
а девойките - с обръч и лента.
Най-отпред баш левентът байрак да развява
между двете си асистентки.

Знаменосците впрочем ги сменяха често.
Асистентките също.
По невнятни причини.
Ние крачехме с мощно ура, с дружна песен,
щом не можехме да изклинчим.

И отгоре надолу, и отдолу нагоре
ние крачехме правилно, праведно,
нямахме грешка.
(Тъй ни учеха винаги в час по история -
положението на народа е винаги тежко.)

Видиотен,
униформен,
идиотски остриган,
слънчасал,
марширувам из двора
на празника на гимназията.
Леви! Леви! Горе ръцете!
По няколко часа...
Господи, колко мразех това,
господи, колко го мразех.

Там, високо в небето се вият
нашите родни
орли и гарвани.
А отдолу пълзим като охлюви ние -
млади, силни и гордо изправени.

Бием крак като новобранци в казарма -
цял живот ли ще репетираме
между живия плет и оградата?
Стига с тия паради, другарке ма,
стига паради.

Знаменосците впрочем ги сменяха често.

Нощ в ми

Аромат на жасмин и сандал -
хайде малко домашна екзотика,
щом назрява пореден скандал
между теб и животеца.

(Под шотландската вълна, отдолу,
ти си гол, примитивен, невеж,
и ти идва да станеш от стола,
да запалиш цигара и свещ.)

Припращява полека свещта,
по домашному сенките шетат из стаята,
ти се ровиш из стари неща,
я били, я така и нестанали.

Разни дипломи, снимки, писма и паспорт,
ми минорни овали валят... И се сещаш
за оная, която през твоя живот
си премина - така и недосрещната.

Скъпи мой Менделсон, ти си ми като брат,
може би по-добре си я спомняш?
Или е проникнала в целия свят
ми минорна мегаентропия?

И лежиш в отлежалите тежки води,
ми минорен, разкиснат, без сили,
и не знаеш билото преди
бе ли всъщност или сега го измисли.

Разточителна нощ в ми минор...
Слушаш музика, мрат часове неброени
и кого баламосваш с вселенски простор,
щом и сенките даже са тленни?

Никое време е, никое, никое, никое...
Падат минутите покрай теб - по очи.
Ти се тъпчеш с успокоителни
и мълчиш.

П.П. Едно спестявам, за да е интересно търсенето :)