Един след друг - три ударни сборника с разкази на утвърдени автори. След това: „Когато изпратим деня” – и Пиер Мейлак вече също е „утвърден” лично за мен. По простите критерии – еднакво с предните книги удоволствие (от стила), интерес (задържане на вниманието и трудно откъсване от книгата), вълнение („общочовешки” силни истории, но преди всичко – връзка с мои лични истории и мисли).
Започнах с нагласата за „разкази от Малта” (спомняйки си как преди 20 години без малко щях да емигрирам там, убедена, че страната е рай за завършилите „Международен туризъм”…). Но бързо разбрах, че не мога да свързвам сборника само с една държава. Пиер не натяква произхода си и само за 1-2 от разказите си внуших, че действието наистина се развива в Малта. По-скоро се оказа характерно и свързващо това, с което Мейлак завършва предговора си към българските читатели: „...копнежът ни да обичаме и да бъдем обичани”. Звучи банално и експлоатирано? Както и да звучи, за мен всичко в сборника беше идеално. Ще обобщя с действително банално определение: човешки-любовни разкази.
А по-алегорично си представях разказването на Пиер Мейлак така: като в анимационен филм едно всевиждащо око се прицелва внимателно в „ляво-център” на едно мъжко-женско тяло и решително прониква навътре към онова, което преносно наричаме „сърце”. И нали е всевиждащо око, вижда тях, вижда вас, вижда мен… И като огледало отразява видяното. И без да можем да помръднем, започваме да виждаме и ние: колко възлюбени са ни причинили болка; на колко възлюбени сме причинили болка; какво става с младата красива любов, като поостарее; колко неща, които не са за казване и разказване, ги виждаме в героите, но сме си ги помислили или сме ги сторили и ние. За мен поне нямаше място за криене, а само за пълна откровеност пред себе си.
Какво още видях чрез този поглед „отвътре?
Високата летва, която поставяме пред мъжете (а дали наистина искат и могат да бъдат „силния пол”).
Какво искат жените (в разказите за мъже още по-добре и безкомпромисно се вижда това).
Изневярата – вечна и „повсеместна” (точно затова направих най-силна връзка с разказите на Мураками). Не толкова като плътска потребност, а като компенсиране на недаващи мира липси.
Заминаването (понякога без реално тръгване) – може би затова Мейлак е избрал да не конкретизира държавите на своите герои. Заради онази мобилност от сборника „Куфарът на брат ми” – едно общоевропейско (предимно) сливащо се пространство с едни малки, средни и големи хора в търсене на нещо. Дали това е бил водещият мотив за Наградата за литература на Европейския съюз за „Когато изпратим деня”?
А аз правя и световно преливане, не само европейско: другите трима в актуалната ми четворка разказвачи са: Харуки Мураками, Миленко Йергович, Емир Кустурица. Но сега се сещам, че общо по настроение и теми сборникът ми напомни и на Михайло Пантич („Ако това е любов”). Меланхолия. Трудни любови. Без да е непоносимо натежаващо всичко това. Все пак в началото имах очакване за „жизнерадостна” книга поради представата „слънчева Малта”. Може би затова отчетливо любим ми стана разказът „Къщата с наровете”. Но наравно с него и рязко трясващите по главата: „Гарванът”, „Държавен преврат”; ефирният „Мирисът му”. В отделна категория наредих „Момичето с кубчето на Рубик” и отнесох разказа към Миленко Йергович. И още една категория – „брутален” (няма да напиша заглавието). И … последната страница на сборника!..
(чудесно оформление на съдържанието – с пролог и епилог; въпреки че нещо подобно на пролога четох съвсем наскоро при Миленко Йергович, по-скоро повторението ме зарадва).
Много недомлъвки… Но не съм очаквала, че елементът „неочакван край” може все още да ме изненадва. Ако в някои от разказите са възможни предположения за края, други са наистина „удар с чук” (понякога с памук).
Постепенно дойде разбирането на корицата. Да, такова е настроението в сборника. Но пих от чашата смело с големи глътки и сега съм леко замаяна.
Малко любовни щрихи тип „Мейлак” (сега забелязвам, че авторът не се нуждае от велики литературни похвати, самите истории вършат всичко, като това разбира се не си личи много от следните откъси; в действителност има повече „фантазийност”):
„Днес преспя с едно момиче, утре – с друго, разполагам с достатъчно пари, без да ми тежат никакви обвързаности.”
„Като две лъжици, гърбът ѝ опрян в гърдите ми. Стъпалата ни вплетени, като батерии, които щракват по местата си.”
„Арогантен, манипулативен, нагъл флиртаджия, да. Обаче пък около личността му витае музика.”
„Може да е искала да бъде с мъж, който не се страхува от нищо. Мъж, сигурен в себе си и в действията си. Мъж, който приема всяко ново предизвикателство, без да му мигне окото, уверен, че преодоляното изпитание ще го направи по-силен.”
„Понякога си мисля какво си мислят другите възрастни мъже, другите самотници като мен, които никога не са познали тръпката от това да обичаш друга жена?”
„Дали би могла да сътвори мириса му сама? Ей така да си го забърка от нищото? Естествено, че да.”
„Теориите на словенския ми приятел засягаха и предизвикателните очи. Той бе стигнал до заключението, че противно на ширещото се мнение очи като тези на посланичката не показват непременно, че жената е в настроение за секс в конкретния момент. Такъв поглед може да бъде просто резултат на дългогодишен навик – съблазнителността да се превръща в част от обичайното ѝ изражение. Трябва да се внимава с такива, жени, защото не е задължително да са в палаво настроение, а това може да ти докара неприятности.”
„Сутрин отваряше очи и единственото му желание беше да заспи отново. Не за една нощ, а поне за две-три. Това за него беше най-ужасният момент от денонощието – да отвори очи в леглото и да осъзнае, че не е сънувал, че Софи наистина не е до него. Бледото ѝ тяло. Късата черна коса. Петънцето на рамото, където той обичаше да притиска устни, сякаш за да го избърше.”
„По пътя за работа мъкнеше със себе си четири години спомени за жената, която се бе надявал да стане майка на децата му и баба на внуците – защото един ден искаше да има и внуци. Още с прекрачването на прага на апартамента започваше да води люта битка да не се разреве пред всички на улицата. Прилагаше всякакви хватки, за да удържи сълзите си.”