What do you think?
Rate this book
Лира
В село Звездан, скрито там, където планината се навежда като стара жена в молитва, Лира носи дарба, която не се избира, а се наследява като белег под кожата. Тя чува шепота на отлетелите души, вижда съдбата, преди да се случи, и усеща болките, които хората крият в сърцата си като остри камъчета. А когато младата любов я отвежда към Арсен, Лира започва да разбира цената на своя дар. В очите му тя вижда бъдещето – и светлината, и сенките, които се спускат зад нея.
Но „Лира“ не е история само за една жена.
„Лира“ е роман за жените, които пазят огнището, докато мъжете се борят с вятъра. За болката, която не се лекува, а се превръща в мъдрост. За онази любов, която не пита дали е позволена – тя просто идва и запалва всичко дори ако трябва да изгори до основи, за да остане нещо истинско. И за избора да останеш, когато е най-лесно да си тръгнеш. Защото понякога най-голямата смелост не е да промениш съдбата си.
А да я изживееш докрай.
Това е книга за село, където животът и смъртта пият чай заедно на същата маса, където всеки носи своя кръст, но никой не го носи сам. Защото в Звездан знаят: най-светлите звезди се виждат само в най-тъмните нощи.
Но „Лира“ не е история само за една жена.
„Лира“ е роман за жените, които пазят огнището, докато мъжете се борят с вятъра. За болката, която не се лекува, а се превръща в мъдрост. За онази любов, която не пита дали е позволена – тя просто идва и запалва всичко дори ако трябва да изгори до основи, за да остане нещо истинско. И за избора да останеш, когато е най-лесно да си тръгнеш. Защото понякога най-голямата смелост не е да промениш съдбата си.
А да я изживееш докрай.
Това е книга за село, където животът и смъртта пият чай заедно на същата маса, където всеки носи своя кръст, но никой не го носи сам. Защото в Звездан знаят: най-светлите звезди се виждат само в най-тъмните нощи.
516 pages, Paperback
First published May 10, 2026
Ratings & Reviews
Friends & Following
Create a free account to discover what your friends think of this book!
Community Reviews
Displaying 1 - 7 of 7 reviews
June 25, 2026
Като цяло книгата ми хареса, но има неща за доизкусуряване.
Хареса ми, че е лирична, даже поетична бих казала. Написана е красиво като песен.
Сюжетните линии са интересни, героите също. По принцип имат дълбочина, но не с всички от тях успях да се свържа.
Не ми харесаха повторенията на еднакви структури на изреченията - нещо, ама еди какво си; така, ама иначе. На моменти си противоречаха. В други моменти, пък сравненията бяха доста странни. Сякаш в стремеж да звучи текстът мистично и лирично, се стигна до прекалено объркване поне за мен като читател.
Също така имаше доста пълнеж. Ама бая - 500+ страници. Спокойно някои сцени можеха да бъдат пропуснати или да бъдат предмет на продължение.
Ииии също диалозите - някои бяха супер- много истински. Други, обаче, бяха толкова високопарни и нереални. Аз поне не си представях тези хора от село да си говорят постоянно в гатанки и завоалирани сентенции.
Мисля това е отзивът ми.
Също ще си позволя да дам обратна връзка за корицата, което рядко правя. Много е еднаква с една друга подобна поредица на друга авторка. Разбрах в последсвие, че дизайнерката е една и съща. Но абсолютно честно, щях да подмина книгата, защото помислих, че е на другата авторка. А аз изобщо не харесвам творбите на другата дама. Та, да - съвет: когато авторите са различни, е добре и кориците да имат съществена разлика, за да не бъде отбягната книгата по презумпция.
Хареса ми, че е лирична, даже поетична бих казала. Написана е красиво като песен.
Сюжетните линии са интересни, героите също. По принцип имат дълбочина, но не с всички от тях успях да се свържа.
Не ми харесаха повторенията на еднакви структури на изреченията - нещо, ама еди какво си; така, ама иначе. На моменти си противоречаха. В други моменти, пък сравненията бяха доста странни. Сякаш в стремеж да звучи текстът мистично и лирично, се стигна до прекалено объркване поне за мен като читател.
Също така имаше доста пълнеж. Ама бая - 500+ страници. Спокойно някои сцени можеха да бъдат пропуснати или да бъдат предмет на продължение.
Ииии също диалозите - някои бяха супер- много истински. Други, обаче, бяха толкова високопарни и нереални. Аз поне не си представях тези хора от село да си говорят постоянно в гатанки и завоалирани сентенции.
Мисля това е отзивът ми.
Също ще си позволя да дам обратна връзка за корицата, което рядко правя. Много е еднаква с една друга подобна поредица на друга авторка. Разбрах в последсвие, че дизайнерката е една и съща. Но абсолютно честно, щях да подмина книгата, защото помислих, че е на другата авторка. А аз изобщо не харесвам творбите на другата дама. Та, да - съвет: когато авторите са различни, е добре и кориците да имат съществена разлика, за да не бъде отбягната книгата по презумпция.
Read
June 15, 2026📖 С огромно удоволствие започнах да чета този дебютен роман от български автор. Винаги давам приоритет на родната литература. Знам какво мога да очаквам от такъв тип произведения и психически се подготвих за тежка, драматична история. Оказах се права. Винаги ми е било интересно защо, когато у нас се пише за старите традиции и българското село, сюжетът почти неизменно носи трагичен оттенък.
✨ Нека надникнем в повествованието и да разберем какво се крие между страниците на тази книга, която по жанр е магически реализъм. Езикът на авторката е изключително богат, пълен с красиви думи, което кара читателя да потъва в текста и да се пренесе на село.
🏡 В село Звездан битуват старите български обичаи и проследяваме няколко женски съдби, като е наблегнато повече на техните образи. Мъжете служат предимно като фон със своите грехове към невестите си и пренебрежителното си отношение към тях.
🥀 Лира е изключение и тя намира своята истинска любов в погледа на Арсен. Нейната дарба е да помага на хората, защото вижда повече от останалите и притежава дълбока вътрешна мъдрост.
💔 Зоя е девойка, залюбила грешния човек. Нейната история въплъщава трагедията на всички жени, изпитали горчивината от забранената любов и отхвърлянето от най-близките на сърцето им хора.
🔑 Виждана е баба на Лира и крие тъмна тайна, която тежи и иска да излезе наяве. Нейната лична трагедия получава достоен завършек.
👥 Книгата е изпъстрена с колоритни герои, всеки със своите проблеми. Седенките са сърцето на повествованието, където хората споделят своята мъдрост и опит. Но когато всички говорят с еднакъв тон, от старците до децата, гласовете на героите започват да се сливат и изчезва индивидуалността им.
⏳ Тези мъдрости, които изпъстряха страниците, бяха интересни в началото, но това натрупване доведе при мен до притъпяване на сетивата ми. Четенето стана монотонно и започна да дотежава. Липсваха ми по-леки сюжетни сцени и глътка въздух, още повече че действието беше накъсано. Авторката прекъсваше хода на събитията, за да даде възможност на героите да изплачат мъката си.
🌾 Книгата също така е наситена с много суеверия и моменти, в които за мен липсваше историческа достоверност. Постоянните мъдрости в устите на тези селски и отрудени хора не ми се вписваха в тежкия и суров живот, който водят. Краят на книгата също ме озадачи, като остави в мен усещане за несправедливост. Съжалих за съдбата на Зоя и почернения ѝ живот, особено на фона на това, което се случи с нейния брат.
💭 Като цяло мога да кажа, че авторката притежава явен потенциал, който тепърва ще развива в бъдещите си творби. Със сигурност този изказ ще намери много почитатели. Историята не успя да ме докосне и увлече така, както очаквах, но вярвам, че всяка книга намира своя читател. Препоръчвам я на тези, които обичат бавното, съзерцателно четене, наситено с фолклорни мотиви и не търсят бърз сюжет, а по-скоро битова атмосфера.
📖Цитати:
📜 „Миналото не се разправя за приказка, а за поука. Любовта не се избира ни със ум, ни със страх. Тя сама си знае пътя.“
🥖 „- Доброто тесто е като мъж. Ако го гушкаш, ще втаса меко. Ако го блъскаш - корав ще стане...
- И мъж, и хляб, грижовна ръка си искат. Инак ще изсъхнат в шепите.“
✨ Нека надникнем в повествованието и да разберем какво се крие между страниците на тази книга, която по жанр е магически реализъм. Езикът на авторката е изключително богат, пълен с красиви думи, което кара читателя да потъва в текста и да се пренесе на село.
🏡 В село Звездан битуват старите български обичаи и проследяваме няколко женски съдби, като е наблегнато повече на техните образи. Мъжете служат предимно като фон със своите грехове към невестите си и пренебрежителното си отношение към тях.
🥀 Лира е изключение и тя намира своята истинска любов в погледа на Арсен. Нейната дарба е да помага на хората, защото вижда повече от останалите и притежава дълбока вътрешна мъдрост.
💔 Зоя е девойка, залюбила грешния човек. Нейната история въплъщава трагедията на всички жени, изпитали горчивината от забранената любов и отхвърлянето от най-близките на сърцето им хора.
🔑 Виждана е баба на Лира и крие тъмна тайна, която тежи и иска да излезе наяве. Нейната лична трагедия получава достоен завършек.
👥 Книгата е изпъстрена с колоритни герои, всеки със своите проблеми. Седенките са сърцето на повествованието, където хората споделят своята мъдрост и опит. Но когато всички говорят с еднакъв тон, от старците до децата, гласовете на героите започват да се сливат и изчезва индивидуалността им.
⏳ Тези мъдрости, които изпъстряха страниците, бяха интересни в началото, но това натрупване доведе при мен до притъпяване на сетивата ми. Четенето стана монотонно и започна да дотежава. Липсваха ми по-леки сюжетни сцени и глътка въздух, още повече че действието беше накъсано. Авторката прекъсваше хода на събитията, за да даде възможност на героите да изплачат мъката си.
🌾 Книгата също така е наситена с много суеверия и моменти, в които за мен липсваше историческа достоверност. Постоянните мъдрости в устите на тези селски и отрудени хора не ми се вписваха в тежкия и суров живот, който водят. Краят на книгата също ме озадачи, като остави в мен усещане за несправедливост. Съжалих за съдбата на Зоя и почернения ѝ живот, особено на фона на това, което се случи с нейния брат.
💭 Като цяло мога да кажа, че авторката притежава явен потенциал, който тепърва ще развива в бъдещите си творби. Със сигурност този изказ ще намери много почитатели. Историята не успя да ме докосне и увлече така, както очаквах, но вярвам, че всяка книга намира своя читател. Препоръчвам я на тези, които обичат бавното, съзерцателно четене, наситено с фолклорни мотиви и не търсят бърз сюжет, а по-скоро битова атмосфера.
📖Цитати:
📜 „Миналото не се разправя за приказка, а за поука. Любовта не се избира ни със ум, ни със страх. Тя сама си знае пътя.“
🥖 „- Доброто тесто е като мъж. Ако го гушкаш, ще втаса меко. Ако го блъскаш - корав ще стане...
- И мъж, и хляб, грижовна ръка си искат. Инак ще изсъхнат в шепите.“
June 29, 2026
Попаднах в място, съществуващо някъде надълбоко у спомените ми. В малко българско село, където всеки носи своите тайни, а миналото винаги намира начин да настигне настоящето. Между старите традиции, народните вярвания, силните жени и трудния селски живот постепенно се разкрива една история за любов, загуба, прошка и изборите, които променят човека. С тази книга се смях, плаках, сърцето ми се свиваше от болка и съчувствие. Усетих как споделената болка, е по-лека, как цяло село може да носи и споделя мъките по между си. Усетих и се замислих, как и до сега ние българите живеем за “хорските приказки”, как съдим и одумваме, как биваме съдени и отхвърлени само защото си направил това, което си усетил със сърцето си, а не с ума си. Историята на Зоя много ме трогна.
Забранената любов, която изпепелява и те запраша между студените каменни стени на манастира.
“Лира” е книга за живота и смъртта. За любовта и страданието, за радостта и тежката съдба, за силата на корените, семейството и онези, които вече не са между нас. “Лира” е книга за вярата, в Бога и в себе си, за молитвата изречена повреме на месенето на хляба, за молитвата изречена при брането на билки, за чистия планински въздух и взаимоотношенията на хората в едно малко село.
Определено ще остане една от любимите ми български книги.
Забранената любов, която изпепелява и те запраша между студените каменни стени на манастира.
“Лира” е книга за живота и смъртта. За любовта и страданието, за радостта и тежката съдба, за силата на корените, семейството и онези, които вече не са между нас. “Лира” е книга за вярата, в Бога и в себе си, за молитвата изречена повреме на месенето на хляба, за молитвата изречена при брането на билки, за чистия планински въздух и взаимоотношенията на хората в едно малко село.
Определено ще остане една от любимите ми български книги.
July 20, 2026
Изчетох книгата леко насила, надявайки се на някакво сюжетно развитие, но такова нямаше. Добре написани и красиви думи, но прекалено захаросани.
June 23, 2026
Тази книга е пълна с истории...разказва и увлича като магия. И всяка една история те усмихва, разплаква, развълнува или събужда някакво друго чувство в теб, но никога не те оставя безразлична.
July 14, 2026
Има книги, които затваряш и просто прибираш в библиотеката. Има и книги, които затварят една част от теб, само за да отворят друга. „Лира“ е точно такава книга.
Това е дебютният роман на Петя Андонова, вдъхновен от автентичните истории на нейните баби. И може би точно затова всяка страница носи онова усещане за истинност, което не може да бъде измислено. Не се чете като роман. Чете се като спомен, който някой ти е поверил да пазиш.
„Лира“ е книга за село, където животът и смъртта пият чай заедно на същата маса,където всеки носи своя кръст, но никой не го носи сам. Книга за жените. За болката. За избора. И за любовта, която не пита може или не може... тя идва тихо, настанява се в сърцето ти и разпалва огън, който няма изгасване.
Ах... тази „Лира“…Още от първите страници усетих, че държа не просто книга, а дом. Петя Андонова притежава магичен, достъпен и толкова красив стил на писане, че неусетно ме пренесе право в сърцето на село Звездан. Имаше моменти, в които забравях, че чета. Просто си живеех тихо и кротко там.
„Лира“ ухае на прясно изпечен хляб в ранното утро. На слънчеви лъчи, които галят лицето ти. На чай, споделен между две жени, които си разказват живота не защото търсят съжаление, а защото болката става по-лека, когато някой я чуе. Ухае на пукота на дървата в печката, който почти можеш да чуеш между редовете. На онова спокойствие, което съществува само по селата, където времето никога не бърза. Имах чувството, че мога да помириша всяка една билка, всяка една гозба… всичко. Сякаш просто беше пред мен. Сякаш не бях само един читател, който се изгуби между редовете ѝ, а човек, който седеше и наблюдаваше отстрани.
Толкова бях запленена от всичко случващо се между страниците, че в един момент се замислих колко много Звездан се доближава до моя край…. И тогава книгата престана да бъде просто история…Сякаш отново бях дете, което беше жадно за истории и стоеше до късно вечерта под ореха в компанията на бабите и слушаше…просто слушаше. Върнах се в селото на моето детство. Разхождах се по улиците всяка година на Калуша, сядах по пейките с бабите, мълчаливо ги слушах с блясък в очите и слънце в косите. Истории, които сякаш можеш да чуеш само пред къща с керпичени тухли, под стария орех. Истории, които никой не записва, но всички носят в сърцето си. И колко ясно ги чух отново...„Яле е Ралка, па е дошла, бабиното да раздаде малко любов на старите баби.“Не знам дали някога ще забравя тези думи. Защото с тях се върнаха хора, които вече ги няма. Усмивки, които времето отдавна е отнесло. Детството ми седна до мен, докато държах тази книга в ръцете си.
Мисля, че точно това прави „Лира“ толкова специална. Тя не просто разказва история.По някакъв начин събужда твоите собствени. И колкото и да е красива самата история, (а тя е!) няма как да пропусна това, че истинската ѝ сила са и хората ,които живеят в нея. Лира е от онези героини, които не се опитват да бъдат силни. Те просто са. Носи болката си тихо, обича истински и продължава напред, дори когато съдбата я поставя пред избори, които никой не би искал да прави. Докато четях за нея, имах чувството, че не наблюдавам герой от книга, а жена, която съм срещала някъде в живота си.
Баба Виждана... ах, баба Виждана. Ако можех да взема само един герой със себе си след последната страница, това щеше да бъде тя. Сгря ми сърцето с думите си, с опита, който носи, и с онази тиха мъдрост, която не крещи, а просто се настанява удобно в теб. Има хора, които говорят много, а не казват нищо. Баба Виждана казва малко, но всяка нейна дума тежи колкото цял човешки живот.
Майка Ангела също намери своето място в сърцето ми. В нея видях силата на всички жени, които продължават да обичат, дори когато животът непрекъснато ги изпитва. Жените, които събират разпилените парчета на дома и на семейството си, без някой да ги нарече героини. Но всъщност най-дълбокото усещане, което тази книга оставя, са жените в нея. Всяка една от тях носи твърде много преживяно. Всяка една крие зад себе си история, която не се казва лесно. И въпреки това в тях има сила-различна, тиха, понякога пречупена, но винаги непоколебима. Сила, която не се показва, а се живее. Сила, която не крещи, но издържа всичко. Всъщност това е най-голямата магия на Петя Андонова. Тя не е създала просто герои. Тя е създала хора. Такива с несъвършенства, страхове, надежди и белези. Хора, които плачат, обичат, грешат, прощават и остават с теб дълго след като затвориш книгата, след като отминат емоциите и след като продължиш напред с друга. И може би авторката дори не подозира колко силно читателите ще обикнат всеки един от тях. Защото аз ги обикнах. Не само Лира. Не само баба Виждана. Не само Ангела. Някак обикнах всички. Всички герои донесоха своята история в тази книга и я оставиха там като част от себе си, като дъх, който още се усеща между редовете. Никой не беше просто фон. Никой не беше излишен. Всеки беше живот.
Докато четях историята на Лира и нейния необикновен дар, не мислех толкова за дарбата ѝ. Мислех за хората. За това колко често носим чуждите болки, без някой да забележи. За любовта, която идва тогава, когато най-малко сме готови за нея. За съдбата, която невинаги можем да променим, но винаги трябва да имаме смелостта да изживеем. Поплаках си… и не защото книгата търсеше сълзите ми, не само защото всеки един герой в нея по някакъв начин ме докосна. А защото ми върна хора, места и чувства, които мислех, че времето е скрило завинаги. Затворих последната страница с онова особено чувство на благодарност, което изпитвам само към книгите, оставили отпечатък в душата ми.
И знаете ли кое беше най-тъжното за мен? Че тези 516 страници... не ми стигнаха. Не ми стигнаха за Лира. Не ми стигнаха за Звездан. Не ми стигнаха за хората, които толкова обикнах. Защото някои книги не приключват с последната страница. Те някак остават остават. В теб. И тихо продължават да живеят там. И може на моменти да си кажеш „защо?“, да се питаш не е ли нечестно толкова много да са страдали и да продължават да носят този тежък кръст, и въпреки това да имат сили да вървят напред. Това е сякаш писмо от една жена към всички жени. Може да ти мине през ума, че не е честно, но истината е, че тук болката не е представена по захаросан начин, а такава, каквато е в действителност без заобиколки, без подслаждане… като горчиво кафе, което се пие на малки глътки, защото ако го изпиеш наведнъж, горчи дълго.
И ако тази година трябва да ви препоръчам само една-единствена книга, това ще бъде „Лира“.❤️
Благодаря на издателство @amg_publishing за предоставеното копие и за това,че повярваха в “Лира”.❤️ А на @petyaandonovaaa благодаря,че създаде “Лира” и тези невероятни герои,които така силно обикнах.❤️
Това е дебютният роман на Петя Андонова, вдъхновен от автентичните истории на нейните баби. И може би точно затова всяка страница носи онова усещане за истинност, което не може да бъде измислено. Не се чете като роман. Чете се като спомен, който някой ти е поверил да пазиш.
„Лира“ е книга за село, където животът и смъртта пият чай заедно на същата маса,където всеки носи своя кръст, но никой не го носи сам. Книга за жените. За болката. За избора. И за любовта, която не пита може или не може... тя идва тихо, настанява се в сърцето ти и разпалва огън, който няма изгасване.
Ах... тази „Лира“…Още от първите страници усетих, че държа не просто книга, а дом. Петя Андонова притежава магичен, достъпен и толкова красив стил на писане, че неусетно ме пренесе право в сърцето на село Звездан. Имаше моменти, в които забравях, че чета. Просто си живеех тихо и кротко там.
„Лира“ ухае на прясно изпечен хляб в ранното утро. На слънчеви лъчи, които галят лицето ти. На чай, споделен между две жени, които си разказват живота не защото търсят съжаление, а защото болката става по-лека, когато някой я чуе. Ухае на пукота на дървата в печката, който почти можеш да чуеш между редовете. На онова спокойствие, което съществува само по селата, където времето никога не бърза. Имах чувството, че мога да помириша всяка една билка, всяка една гозба… всичко. Сякаш просто беше пред мен. Сякаш не бях само един читател, който се изгуби между редовете ѝ, а човек, който седеше и наблюдаваше отстрани.
Толкова бях запленена от всичко случващо се между страниците, че в един момент се замислих колко много Звездан се доближава до моя край…. И тогава книгата престана да бъде просто история…Сякаш отново бях дете, което беше жадно за истории и стоеше до късно вечерта под ореха в компанията на бабите и слушаше…просто слушаше. Върнах се в селото на моето детство. Разхождах се по улиците всяка година на Калуша, сядах по пейките с бабите, мълчаливо ги слушах с блясък в очите и слънце в косите. Истории, които сякаш можеш да чуеш само пред къща с керпичени тухли, под стария орех. Истории, които никой не записва, но всички носят в сърцето си. И колко ясно ги чух отново...„Яле е Ралка, па е дошла, бабиното да раздаде малко любов на старите баби.“Не знам дали някога ще забравя тези думи. Защото с тях се върнаха хора, които вече ги няма. Усмивки, които времето отдавна е отнесло. Детството ми седна до мен, докато държах тази книга в ръцете си.
Мисля, че точно това прави „Лира“ толкова специална. Тя не просто разказва история.По някакъв начин събужда твоите собствени. И колкото и да е красива самата история, (а тя е!) няма как да пропусна това, че истинската ѝ сила са и хората ,които живеят в нея. Лира е от онези героини, които не се опитват да бъдат силни. Те просто са. Носи болката си тихо, обича истински и продължава напред, дори когато съдбата я поставя пред избори, които никой не би искал да прави. Докато четях за нея, имах чувството, че не наблюдавам герой от книга, а жена, която съм срещала някъде в живота си.
Баба Виждана... ах, баба Виждана. Ако можех да взема само един герой със себе си след последната страница, това щеше да бъде тя. Сгря ми сърцето с думите си, с опита, който носи, и с онази тиха мъдрост, която не крещи, а просто се настанява удобно в теб. Има хора, които говорят много, а не казват нищо. Баба Виждана казва малко, но всяка нейна дума тежи колкото цял човешки живот.
Майка Ангела също намери своето място в сърцето ми. В нея видях силата на всички жени, които продължават да обичат, дори когато животът непрекъснато ги изпитва. Жените, които събират разпилените парчета на дома и на семейството си, без някой да ги нарече героини. Но всъщност най-дълбокото усещане, което тази книга оставя, са жените в нея. Всяка една от тях носи твърде много преживяно. Всяка една крие зад себе си история, която не се казва лесно. И въпреки това в тях има сила-различна, тиха, понякога пречупена, но винаги непоколебима. Сила, която не се показва, а се живее. Сила, която не крещи, но издържа всичко. Всъщност това е най-голямата магия на Петя Андонова. Тя не е създала просто герои. Тя е създала хора. Такива с несъвършенства, страхове, надежди и белези. Хора, които плачат, обичат, грешат, прощават и остават с теб дълго след като затвориш книгата, след като отминат емоциите и след като продължиш напред с друга. И може би авторката дори не подозира колко силно читателите ще обикнат всеки един от тях. Защото аз ги обикнах. Не само Лира. Не само баба Виждана. Не само Ангела. Някак обикнах всички. Всички герои донесоха своята история в тази книга и я оставиха там като част от себе си, като дъх, който още се усеща между редовете. Никой не беше просто фон. Никой не беше излишен. Всеки беше живот.
Докато четях историята на Лира и нейния необикновен дар, не мислех толкова за дарбата ѝ. Мислех за хората. За това колко често носим чуждите болки, без някой да забележи. За любовта, която идва тогава, когато най-малко сме готови за нея. За съдбата, която невинаги можем да променим, но винаги трябва да имаме смелостта да изживеем. Поплаках си… и не защото книгата търсеше сълзите ми, не само защото всеки един герой в нея по някакъв начин ме докосна. А защото ми върна хора, места и чувства, които мислех, че времето е скрило завинаги. Затворих последната страница с онова особено чувство на благодарност, което изпитвам само към книгите, оставили отпечатък в душата ми.
И знаете ли кое беше най-тъжното за мен? Че тези 516 страници... не ми стигнаха. Не ми стигнаха за Лира. Не ми стигнаха за Звездан. Не ми стигнаха за хората, които толкова обикнах. Защото някои книги не приключват с последната страница. Те някак остават остават. В теб. И тихо продължават да живеят там. И може на моменти да си кажеш „защо?“, да се питаш не е ли нечестно толкова много да са страдали и да продължават да носят този тежък кръст, и въпреки това да имат сили да вървят напред. Това е сякаш писмо от една жена към всички жени. Може да ти мине през ума, че не е честно, но истината е, че тук болката не е представена по захаросан начин, а такава, каквато е в действителност без заобиколки, без подслаждане… като горчиво кафе, което се пие на малки глътки, защото ако го изпиеш наведнъж, горчи дълго.
И ако тази година трябва да ви препоръчам само една-единствена книга, това ще бъде „Лира“.❤️
Благодаря на издателство @amg_publishing за предоставеното копие и за това,че повярваха в “Лира”.❤️ А на @petyaandonovaaa благодаря,че създаде “Лира” и тези невероятни герои,които така силно обикнах.❤️
June 25, 2026
Не успя да ме докосне.
Displaying 1 - 7 of 7 reviews