Аксиния Михайлова е носител на най-високото отличие за поезия във Франция − наградата „Гийом Аполинер“ 2014, която се присъжда на книга от френски или френскоезичен автор. За пръв път в 73-годишната й история с тази награда е удостоен български поет.
От другата страна на свободата
Тя има за дом цяло море и много прозорци за гости.
Прогонете този петел от каменното стълбище, огненият му гребен ще подпали призори платната на покоя, заради който тя потопи в очите си всички Итаки.
Прогонете този петел, сега тя се учи да обича себе си и гъвкавото й тяло привиква с аскезата, сега разхожда крехката си радост в градината и не подозира колко още смърти я чакат във всички онези прозорци, обсадили морето.
Аксиния Михайлова е родена на 13 април 1963 г. Поет и преводач. Автор на няколко поетични книги:
1994 – “Тревите на съня”, стихотворения, изд. “Български писател” 2004 – “Луна в празен вагон”, стихотворения, изд. ФБЛ “Аквариум Средиземноморие” 2005 – “Три сезона”, кратки форми, билингва, бълг./фр., издателство ЛЦР 2006 – Krotenie/Domptage, Edicia Viachlasne LIC, Bratislava 2008 – Най-ниската част на небето. ФБЛ, 2008
Нейни стихове са печатани почти във всички български литературни списания и вестници, в различни антологии в България и чужбина. Публикувани са във Франция, Белгия, Румъния, Молдова, Словакия, Сърбия, Хърватска, Македония, Литва, Египет, както в български, руски, белгийски, френски и японски литературни сайтове.
Участва в основаването на първото частно литературно списание “Ах, Мария”, член на редколегията му.
Съставител и преводач на “Антология на съвременната литовската поезия”, (2007), както и на повече от петнадесет книги с поезия и проза.
Сред преведените от нея автори са Жорж Батай, Жан Жьоне, Венюс Кури-Гата, Силви Жермен, Жан-Клод Вилен, Роз-Мари Франсоа, Хориа Бъдеску, Фабио Ското, Владас Бразюнас, Марцелиюс Мартинайтис, Дагния Дрейка, Даниел Пи, Паскал Керо, Доминик Шипо и др.
През 2002 г. участва в учредяването на поетическото движение “Cap à l’Est” в Будмерице, Словакия, обединяващо френскоговорящи поети от средна и източна Европа и става представител на движението за България.
Участвала е в множество европейски и световни поетични фестивали и форуми.
Член на Сдружението на Българските писатели и Световната хайку асоциация.
Ако можех да дам десет звездички на тази книга, бих ги дала без да се замисля и за секунда. Отдавна не съм попадала на толкова интелигентна, интелектуална, непосредствена и - какво да си кривя душата - гениална стихосбирка. Неслучайно Аксиния е лауреат на "Аполинер", образите на речта в стиховете ѝ биха били разбираеми на всеки език и все така красиви. Има думи - камшик, има образи в сенки, има демони,осветени с фенерче...В тази книга има всичко, което е необходимо да те стисне за гърлото и да се провираш през седемдесетте ѝ страници на почивки. Финалът на "Джаз" "Само куполът, натежал от полепналата по него божия милост не се побира на масата, където седим неподвижно с очи на ангели, затворени в приют."
Имайки предвид възторга, който обгражда тази книга от издаването й, съзнавам колко рязко ще контрастира моето мнение.
Оценявам качествата на писането на Аксиния Михайлова. Ярки образи, наситен символизъм, специфична естетика и прозиращ от всеки ред интелект. Няколко цитата си преписах в онзи важен ми личен тефтер, където колекционирам любими думи - значи признавам пред себе си, че има за какво да се връщам към тези стихове, някои от тях. И все пак, това просто не е моята поезия. (Обръщам се към онова най-старо, уж неаргументирано, но пък толкова искрено: "поезията е въпрос на усещане". Бележка: мечтая си да видя истински смислена и смела оперативна критика в България, почиваща на здрава логика и критерии. Аз самата, като обикновен читател, си позволявам да споделям субективните си възприятия.)
Не е моя, защото е твърде студена. Отчуждена е и, ох, сякаш самоцелна понякога - най-вече именно в онези редове, които би се очаквало да са най-разпознаваеми (редовете за среща, раздяла, разминаване). Признавам си, че по принцип съм предубедена (колко сексистки ще прозвуча) към любовна поезия, писана от жени. Висш пилотаж е да не звучи разплакано и жално. Аксиния Михайлова няма проблем с това - не влиза в никакъв случай в клишето на, да я наречем, жаловитостта. Отишла е отвъд него, при една особена стилизация на картините, на които почти мога да се порежа. (Впрочем, корицата на стихосбирката е попадение - пръснатите парчета на огледалото) Но тази отвъдна острота също не носи наслаждение.
Не твърдя, че поезията трябва да е просто някакво удоволствие. Нека е остра, нека порязва, нека наранява. Но ето това е - тук липсва нараняване. Оставя по-скоро метален вкус, не пуска кръв.
Въпрос и на лично предпочитание е явно и това, че така и не успях да харесам толкова разпространения в момента стил на писане на поезия в трето лице ед.ч. (сякаш голяма част от текстовете тук) и без ритъм. Отдалеченото разказване на парчета истории (макар, ето парадокса, по принцип да обичам автори, които умеят да колекционират истории като снимки в поезията си - просто с друг подход към думите).
Писането на Аксиния Михайлова е като пъзел - има пластове за откриване, метафори за превод. Обаче твърде хладно е, твърде нарочно - така поне го чета. Някак... монотонно? Пък знам ли, може би много зависи кога чета някой нов автор. Защото точно в момента хем си търся поет, който да може да ми даде чисто интелектуалното наслажение от скрити литературни главоблъсканици, хем искам сред редовете да прозира страст, приказност някаква дори, музика. Ах, тази музика, дето все настоявам да я чувам сред думите.
Оставям няколко цитата от тези, които припознах като вдъхновение:
"Тя има за дом цяло море и много прозорци за гости."
* * *
"Това е градина в края на юни, празникът е отминал, кафето стои недопито на масата, една костенурка цяла сутрин се опитва да изкачи бялото стълбище и докато почуква с коруба саксиите в подножието на първото стъпало, ме учи да се разпростирам според мечтите си."
* * * "и мълчанието се превръща в единствената ми свобода"
* * * "Изваждаме пейзажи, скрити в най-тъмното на вените ни, и ги трупаме на масата. Така се разголват хора, които се срещат за пръв и последен път, защото са свободни от бъдеще. Изпушваме половин пакет тютюн, ровим в купчинката и броим прорасналите в душите ни кости, но не намираме думата, която сбъдва. Проломите в нас кънтят с различна дълбочина и на непонятен за кожата език."
* * * "и ще се върне в алеята на статуите, които разстилат над главите си ръкописи вместо небе"
* * * "Каквото и да напишеш няма да изговориш смисъла, защото в началото не бе словото, а радостта от телата."
* * * "Балканите са набъбнала вена, която Европа разрязва през няколко десетилетия, за да пречисти застаряващата си кръв."
* * * И моето любимо от книгата:
ДЖАЗ
"Също като споделените градове, недостижими вече, които зазиждаме един по един в стиховете си, черквата влиза на части през квадратните прозорци на кафенето: първо помътнелите витражи и звънът на камбаните, после просякът, наметнал анемичното декемврийско слънце, което опровергава разливащия се върху тезгяха глас, че е summertime and the living's easy.
Само куполът, натежал от полепналата по него божия милост, не се побира на масата, където седим неподвижно с очи на ангели, затворени в приют."
Прочетени на френски, пак са тъй прекрасни. Стиховете на Аксиния Михайлова. Чета и препрочитам. Всяка дума е тъй узряла, че полюшвайки се, пази равновесието на стиха и една невидима линия между петте сезона. Смяната на огледала пречупва лъчите на слънцето, променя цветовете и търкаля сезоните. Но всички те се оглеждат в едно огледало, счупено на късове, в което виждаме обсаденото аз в различни проекции и тихо се сбогуваме с наречията в очакване сезоните да се отместят, за да се вмести петият.
Свободата е от другата страна.
„Тя има за дом цяло море и много прозорци за гости ..... И не подозира колко още смърти я чакат във всички онези прозорци, обсадили морето.“
Пролетта - в началото бе радостта от телата
Тя се учи да обича себе си, потича смях, който издува платната на всички кораби и ги запраща по света. Тя се учи да обича тялото си, сияещо в нощите, над неожънати ниви, преди бавния поход на светулките, преди да го целуне ангелът на забравата.
„И като полудял машинист, спрял бързия влак на желанията насред полето с макове, затваряш очи, за да видиш по-ясно момиченцето, което дърпа едно изгубено небе, закачено за хвърчилото му“
Но
„Една пеперуда се откъсва от измачканата риза на небето и върху корема на Вселената изплува кървава драскотина.“
Лятото – сезонът на нежния глад
Когато вадиш чука и пироните и години наред поправяш едно и също кресло, събираш стърготините грижливо като счупени стъкла, в които пазиш навика да се оглеждаш и не изпитваш болка, ако се порежеш.
„Това е градината в края на юни, празникът е отминал, кафето стои недопито на масата, една костенурка цяла сутрин се опитва да изкачи бялото стълбище и докато почуква с коруба саксиите в подножието на първото стъпало, ме учи да се разпростирам според мечтите си.“
Есента - право на човешка милост да не убиеш два пъти една и съща пеперуда
Когато се връщаш по гроздобер в една такава есен и се закотвяш в плитчините на примирението като в пристанище заради хладното ухание на зимата. А островите се поклащат сънени, пазейки равновесие като прохождащи деца.
Разсъбляко�� всички грижи Разкопчах всички любови преди теб и ги оставих на гардероб Ето ме - гол и невинен
Повярвах, че прекрачваме прага на безкрайно пътуване след дългото чакане, а после едно от безбройните чекмеджета в паметта му внезапно се отвори и името на друга жена потъна в гърба ми като зле нанесен удар с нож.
Но аз оставам жива, защото живея на улица, която не пресича всекидневието му. Прекрачвам от друга страна на невидимите неща и се преструвам, че не съм чула.
.... Спирам на кея и си купувам пластмасово корабче. Следващия път ще дойда с пристанището на Амстердам вместо сърце. И всичко ще бъде по-лесно.
.... Концертът отдавна е свършил, но още стискам клепачи за да не видя чудовищно празния стол, за да не видя как отсъствието ти населява отново празния въздух между зелената царевица и моите утрешни зими.
.... Не съм виждала тъжна птица, птиците не се хранят с чужд живот подобно хората, за да живеят но се уморих сама да съм кораб и море, а ветровете се бавят.
.... И ти, който винаги си знаел, че най-истинските пристанища са заминаванията: защо да плачем всъщност... смъртта беше тук от самото начало. .... каквото е казано, е казано и каквото не е казано също е казано
Макар със „Смяна на огледалата“ дълго да се гонихме и често да не бях в настроение за дочитане, поглъщане, преглъщане докрай, стиховете на Аксиния Михайлова идват в мислите. И отекват там с очевидността на красотата си. „каквото и да се появи в живота ти, позволи му да се случи.“ Позволете й да ви се случи.
Купих си "Смяна на огледалата" на Аксиния Михайлова, веднага щом се появи, в деня, в който стигна до книжарниците. Веднага избрах три стихотворения, които исках да станат и мои, като ги преведа, на единствения език, който знам дотолкова, че да дръзна да превеждам на него от български... После реших да изчакам да прочета всичките и чак тогава да реша кои да си избера. А после, открих, че някои от стихотворенията в тази книга ми звучат познато, и след няколко часа се сетих защо - на международния фестивал на литературата в НДК в рамките на панаира на книгата през декември 2014 Аксиния Михайлова прочете някои от тях един следобед, когато срещата с нея и с Керана Ангелова беше в програмата... Някои от стихотворенията в тази книга са любовни, но същевременно са много повече от любовни.
Една пеперуда се откъсва от измачканата риза на небето и върху корема на Вселената изплува кървава драскотина.
Цитирането не е много удачно, защото тази стихосбирка е наистина такава - сбирка - и стихотворенията са най-силни заедно; а и удивителните образи са най-малкото ѝ достойнство. Нищо не разбирам от поезия, но тези стихове ми разбъркват праха в душата и го вдигат във фина пясъчна буря. Прелест и прецизност в едно съвършено тяло, такова впечатление ми остави тази книга.
"... И като полудял машинист, спрял бързия влак на желанията насред полето с макове, затваряш очи, за да видиш по-ясно момиченцето, което дърпа едно изгубено небе, закачено за хвърчилото му
но върху слепоочието ти още струи целувката, с която те е белязал ангелът на забравата."
Първото ми запознаване с книгата бе поради простата причина, че това бе внимателно подбран подарък от приятел по случай рождения ми ден.
Възхищението ми от тази книга е толкова голямо, че тя се превърна в своеобразен личен еталон за изключителна поезия.
В резултат на това, аз самият съм я подарявал на близки хора многократно – може би поне пет или шест пъти досега. Този акт на споделяне е най-красноречивото доказателство за дълбоката оценка, която изпитвам към съдържанието ѝ. Подарявам я с убеждението, че тя ще донесе същото на новия си притежател, каквото донесе и на мен.