Между разказите от първата и втората част в книгата на Емануил А. Видински "Егон и тишината" лежат десет години. Те разделят писането му, кактоножът разделя костите от хайвера на рибата. В разказите от първата част читателят наблюдава героите сякаш зад дебелото стъкло на аквариум, а жестовете и гласовете им носят част от статичната енергия на ребусите на Светослав Минков. Във втората част светът става цветен, а наместо театър на сенките срещаме истинските актьори. Емануил А. Видински е честен в писането си. И това е истинското основание да се прочете тази книга - за да се види как авторът разбива стените на аквариума. /Деян Енев/
При първия прочит 4 * и нито дума от мен – 100 години тишина. При втория прочит 5 * и няколко думи от мен.
И да попитам някога Сунай – а не преминаваме ли през живота най-често с разбродирани сърца?
Ако бях литературовед (има ли такава дума), сигурно щях да установя разлика между разказите от 2005 г. и 2015 г., но за мен и в двете части има достатъчно силни и любими и не търся разлики, особености или развитие. Важното е да ми е близко, да има музика и нещо ново.
Новото беше и самата среща с Емануил А. Видински. За първи път чета негови творби и приятно беше именно запознанството – усещането на специфичното, на този нов за мен глас. Все едно съм в нов град, с нов филм, нов художник. Интересно ми беше с тази непознатост. Казвам усещане, но все пак засега ми се върти и думата „неуловимост“. Затова прочетох разказите и втори път.
В тях видях герои с „фини настройки“; картини, които са завоалирани в ежедневието, не всеки може да ги види, но дори и да са видими чрез чувствителни сетива, само добрият писател може да ги пресътвори във въздействащи разкази. На границата между съня и будността, между реалността и магичността. Някъде там, където е добре Лили, но не бих отказала и аз понякога.
„Това винаги се случва следобед, защото следобедният сън е по-нестабилен от нощния и това прави виденията близки и автентични.“
Любимите ми разкази от двете части са: „4 октомври“, „Погледът“, „История на дъха“, „И така е хубаво“, „Специалният ден на Лили“, „Може би най-малката улица в София“.
Не ми беше некомфортно, когато на няколко места не разбирах нещо (или се плашех). Може би при третия прочит ще доразбера. Или никога.:) Читателят или разбира, или си дофантазира. Някои разкази ми напомняха по приятен начин на други автори (не само Маркес, а дори наши автори) и на конкретни разкази (мои свободни връзки), но все пак са достатъчно различни и със „собствен глас“, както наричам отличителния стил на авторите. В разказите на Видински малките циганчета са европейски, но и в Латинска Америка мога да си представя такива ситуации. Младите мъже са отчуждени, изгубени, недооценени, но те не са само български.
„Като че ли друг човек седи под кипарисите и разсъждава, а аз стоя отстрани и го наблюдавам.“ „Защото не изпита нищо друго освен хлад и безпределен егоизъм.“ „Всичко трябваше да е разумно, подчинено на порядъка и системата.“ „… състоянието на безтегловно плаване.“ „Мортен се чу как изохка отвътре от този поглед, но продължи да се носи по ириса на своята безтегловност, без да допуска, че любовта може да има продължение извън този момент.“
Тишината изглежда става все по-важна дума в доста книги, често я срещам, много ни е нужна; и на мен, след като понякога чувам „шум в ушите“ и не мога да слушам пълноценно тишината.
„Това е друга тишина, казва си Егон и отпива от лимонадата. Тишина, която не дебне. Не ме е страх от нея. Тя се движи и не мълчи.“
И още многозначещи откъси за мен:
„Сресвахме се сами, но взаимно се дооправяхме.“ „… и увисвайки за момент до един размазан комар (лятото на 2003), се стовари отново върху книгата (Пловдив, 1982).“ „Гледа ме с тъмните си виолетови очи и не продумва. Седна насреща ми. Донесло ми е малко хляб и шепа маслини. Романтична работа, литературна дори.“ „Задъха се, заседна в тишината (?) в продължение на няколко минути (данни: липсват).“ „Доверието на селския живот.“ „Казваше, че от толкова много разпилял се дъх (тъй като дъхът се разпадал, когато бил несподелен и не полепвал по близко чуждо тяло) през лятото ти става тежко на гърдите, особено ако и твоето собствено дишане излиза с копнеж през устните.“ „След още две години те срещнах в града с едно по-голямо момче в червен панталон.“ „Вчера ми се роди дъщеря.“ „Остави, ами все бил на около 30 – вчера, преди шест месеца или преди десетилетия.“ „На всички искаше да им е добре, да дишат споделено.“ „Толкова ме впечатляват книгите без корици…“ „И стара ще съм хубава.“
Прекрасен сборник с разкази. Всяка една кратка история носи заряд и усещане за лирична меланхолия. Фаворитите са ми: Бяла роза Мортен: картография на бягството Специалният ден на Лили
"Винаги си личи, когато един писател е минал през работилницата на поезията..." пише Георги Господинов в рецензията си за "Егон и тишината". И като човек, който е чел поезията на Видински, мога смело да потвърдя. Сборникът носи не просто особеното усещане за писател, който умее да борави с думите, а за човек, който обича тяхната красота, за словесен естет. Скоро някой ми каза, че една от причините да не чете съвременна българска литература, е, че българският автор сякаш не може да излезе от границите на родното, не може да надскочи себе си. Е. А. Видински ми звучи достатъчно интернационално. Мисля, че разказите му са добри именно защото могат да бъдат възприети И от чужденец. Дори Може би най-малката улица в София е интернационален разказ. И, разбира се, мой любим. И заради емоциите, разказани върху настилката на тази улица. И заради това, че във всеки град може да се намери по една такава. И заради свежата глътка въздух, която е обичта към София на фона на цялата омраза, която напоследък се изсипа върху този град.
Нямам съмнение, че тая книга ще бъде разкостена от литературничене. Я, като виден пустиняк (същиот е и Емо, ма се праи), няма да се забивам в тая зловредна посока, няма да дълбая из стилистичните криволици, из отнесени мантронапявания, придружени с пъпозрение и носочопление. Вместо това ще се съсредоточа върху историите в “Егон и тишината”, това енигматично заглавие, което по принцип едва ли би привлякло изобщо вниманието ми, ако под него не се мъдреше името Емануил А. Видински, чиято стихосбирка “Par Avion” ми достави удоволствие наскоро. По принцип от такива “тихи” корици не очаквам нищичко, освен нищоказване по крайно литературно-естетски начин, но в случая обаче Видински има какво да разкаже – и го прави прямо, с лекота, с умение да постави читателя сред случващото се; то е, което кара страниците да се разгръщат неусетно. И да, ще го кажа прямо – голямо израстване има в Емо в тия десет години от първия му сборник “Картографии на тишината”, част от който е поместен в началото на настоящия.
В разказите на „Егон и тишината“ вниманието е насочено по-скоро към търсене на чудатостта, на симпатичната различност. Погледът се обръща навън към хората и света, който аз-ът обитава. И в двете части на сборника припознаваме биографични моменти, но егото е приятно, ненатрапчиво, свенли��о, откровено и открито, и това го сближава с читателя.
За мен няма по-добър подход към една история от това да отнемеш на героя си комфорта между страниците и да го накараш да се вълнува и съпреживява бурно събитията около него самия. Дали ще го поставиш в клопка или ще му изпратиш неприятна вест, това няма голямо значение, но е по-вероятно той да изглежда по-жив в положение на стрес. Ето по този начин се чувстват и повечето от героите на сборника с разкази „Егон и тишината“ („Жанет 45“, 2015), който съдържа в себе си и един предишен малък сборник, прелетял цяло десетилетие, за да послужи като своеобразна ретроспекция на малкото като обем, но много любопитно творчество на автора в жанра разказ. По-трудно бих посегнал към поезията на Емануил Видински, но това вече е в сферата на личните предпочитания.
Удоволствието от четенето е от онези усещания, които правят връзката между читателя и автора ползотворна, а тези разкази са дори като красива заря за очите, проследяващи текста. С малки изключения дори по-ранните имат с какво да си заслужат аплодисментите. Дали темата ще е тишината или нещо друго, читателят лесно може да визуализира всичко. Отнякъде звучи и музика, включена съвсем свойски от музиканта Видински. Възбудени са и очите, и ушите, и ръцете, които докосват като ценност тялото на книгата.
В първата част, както стана ясно, е отделено място на по-ранните разкази на автора. „Картографии на бягството“ (2005) започва тихо и сякаш без пререкания – разкази за очите, както сам ги кръстих. (Продължава в блога: http://knijenpetar.blogspot.bg/2015/1...)
Сборникът „Егон и тишината“ от Емануил А. Видински (ИК „Жанет 45“, 2015) е среща на разкази с читател след дълго, но нужно мълчание, оставяща друга тишина – „тишина, която не дебне“; която „се движи и не мълчи“. Между двете му части е опъната тънката жица на едно десетилетие – като сянка, дошла преждевременно, но търпеливо изчакала тялото да дотътри битието си до онова скрито място за дишане – собствената хармонична тишина....http://www.knijno.blogspot.com/2015/0...
Признавам, че бях доста скептично настроен след първите няколко страници, но... всъщност я прочетох на един дъх. Прочетох я и втори път. Най - вероятно ще има и следващи. Книгата се състои от няколко кратки истории и една доста по - дълга за финал писани в рамките над 11 години. Почти нямат общо помежду си и това придава чар на всяка от тях. Вярвам, че всеки може да намери нещо за себе си в тази кратка книга.
Какво щастие, че случайно четях и “Егон и тишината”, и “Кедер”. Едновременно. Съвсем различни, но удоволствието от наистина хубавите разкази - еднакво силно. Тази книга е чудна!
Стиховете на автора, но и разказите му тук, ми се струват ценни. Цветни в своите черно-бели тонове - тъй жива всекидневна тишина откривам в тях. "И така е хубаво... Мортен.. Лайла и Халед..". Време е за още, уважаеми Видински, чакаме! Търсих разликите през тези десетина години, както е отбелязано, но не това е писано, за да бъде открито - друго е. Сборника е пълен с моменти на откриване, с по малко качване и слизане, порастване и връщане.
И така е хубаво в "Картографии на бягството". Още по-хубаво е в 'Егон и тишината'. И ще бъде хубаво, ако пак се срещнем след 10 години. Харесвам тази тишина. Да седиш дълго до нея в тъмното, да я отпиваш на глътки със сетивата си. Харесва ми оскъдността на диалога. Маркираното присъствие на другия участник в него. Като слушател.
Може би най-малката улица в София ми е любим.
Любима реплика: Давал съм прекалено много пари за книги. Че за какво друго, по дяволите?!
Втората част е видимо по-зрялата и по-добрата, особено дългият разказ за Халед - първокачествена литература, която те засмуква с първото изречение и те изплюва на последното изтощен, сдъвкан и засмян. В първата има повече интелектуалничене и философия, което не е непременно нещо лошо (някои от разказите са си направо чудесни), но във втората част много осезаемо и разтоварващо се усеща липсата им.