Как умира една нация? Не с гръм и трясък, а с невидима подмяна на национална идентичност.
Книгата е безпощадна дисекция на един народ, който е загубил своя логос; своя вътрешен смисъл на съществуване. Тя е тревожен камбанен звън, който ни кара да се замислим каква България искаме да оставим на децата, които още не са родени.
Тя не е нито обвинение, нито апология, нито носталгия. Тя е структурен опит за разбиране на сложна и често неразпознаваема трансформация, в която един народ постепенно губи основните си опорни системи, идентичност, памет, демографска структура, институционална автономия и стратегия за бъдещето.
„Национално самоубийство“ не е песимистична прогноза, а опит за интелектуална мобилизация. Историята не прощава на нациите, които са загубили волята си за смисъл, но оставя открехната вратата за онези, които са готови да защитят правото си на съществуване. Които ще останат не защото вярват, а защото отказват да се предадат. За онези, които няма да напуснат страната си дори и в мислите си. Които няма да заменят езика с чужд синтаксис, децата с апликации; които не са съгласни армията да се замени с алгоритми. Които няма да предадат миналото си в замяна на бъдеще, програмирано от друг.
„Националното самоубийство не е съдба, а избор”, заключава Табаков, оставяйки на читателя тежката задача да реши дали иска да отстоява своята българска идентичност.
"Национално самоубийство" не е книга конспирация, не е книга за "лошите" външни сили, за носталгията или за мрачното бъдещете. Книгата е диагноза на обществото ни в реално време и прогноза за бъдещето, или за липсата на такова. Социолога Илия Табаков разглежда отказа на българския народ да търси своето място в историческото време, инерцията с която с движи по нандолнището на историята, пълната абдикация от визия и план за бъдещето, което много добре се обрисува от словосъчетанието "национално самоубийство". Българина се държи като терминално болен пациент, чиято имунна система срещу външни "болести" не работи, той действа сякаш утре не съществува, отдал се е на хедонизъм и консумеризъм и напълно е абдикирал от своята роля в света. Държанието му го обрича на изчезване.
В началото на книгата е написано: "Как умира една нация? Не с гръм и трясък, а с невидима подмяна на национална идентичност; с една пролет без сеитба. С поколение, което смята, че историята е тежест, не синовен дълг. С един учебник по-малко, една песен забравена, един празник, превърнат в намаления по витрините. Колко пропуснати пролети може да понесе България? И колко е останало до есента, в която ще се чудим защо хамбарите на смисъла са празни?"
Често чуваме в публичното пространство - "какво толкова като празнуват Хелоуин?", "Какво толкова, че съм отишъл в Гърция за Трети Март?", "Какво толкова, че нямаме производство, нали можем да внесем отвсякъде?" Културната евгеника, която подробно е описана в книгата е тихия убиец, който е с огромно, но незабележимо действие. Абсолютния отказ на имунната система на нацията води до всякакви външни целенасочени увреждания - безнаказани злодеяния на НПО-та, отричане на православието, за сметка на всякакви секти, подмяна на националната история, политкоректност, мултикултурализъм, джендъризъм, феминизъм и прочие. Примерите, които автора дава за образованието, липсата на национално самочувствие у младите и всякакви външни влияния са меко казано потресаващи, всичко е подплатено с документи и изследвания.
"България преживява дълбока форма на културна аномия: състояние, в което социалните норми, институции и символи са загубили способността си да обединяват. Когато една нация престане да разпознава себе си в своето управление, а младите я заменят с глобални, абстрактни идентичности, това не е просто резултат от модерност. Това е системен отказ от бъдеще, предизвикан от социално инженерство, външен цивилизационен натиск и вътрешна невъзможност за възпроизводство на смисъл. И ако тази тенденция не бъде преустановена чрез културна контрастратегия, България ще се окаже не просто „отчуждена“, а изтрита от собствената си историческа матрица."
Загубата на смисъл за съществуване у нацията и тоталния разпад на социалната ни тъкан като общество е най-лошата диагноза, която можем да получим, докато се опитваме да намерим своето място в бъдещето на света.