What do you think?
Искам да се обадя на майка по телефона
Безпощадно порастваш, щом настъпи моментът да мислиш за себе си само в две времена – когато майка бе жива и неизбежното след това. Но не книга за загубата ни предлага Мария Донева, а за умението отново да приласкаеш детето в себе си, въпреки изнемогата в мъката и умората от порастването. Стиховете зазвучават като подочути думи от (не)обичаен телефонен разговор с майката. Повече отвсякога тя е най-преданият слушател. И е утеха отново да си дете... да поплачеш почти до рев, а после да се обгърнеш със светлата надежда, че за мъртвия съдят по теб. Тогава се прибираш в себе си! Благодаря ти, че ми показа пътя, Мария!
~ Здравко Дечев
Книга за загубата и неизбежната драскотина, която тя оставя след себе си.
Помагало как да живеем в свят, в който всичко се променя, включително и ние, а хората, които обичаме, си тръгват от нас. Мария Донева търси отговорите – с незабрава, обич, автоирония и една фина, светла и почти незабележима тъга.
~ Станислава Станоева
***
Часовник
Все едно беше вчера. Все едно ей така,
леко да се протегна – и ще пипна с ръка
русичката косица на доброто ми бебе,
кака ще ми подвикне: – Къде ходиш бе, дребен?,
майка ми ще отиде в село, за да е с татко,
нищо, че се познават от съвсем-съвсем кратко,
до кобилката Муца баба ми ще застане…
аз без малко да падна – баба ми ще ме хване
и ще хукне през времето – да ме гушка и пази.
Слънчевият часовник ту се стрелка, ту лази,
и така ни посочва, и така ни разделя,
че не смогвам с ума си да го схвана и смеля,
но не вярвам, че всичко чезне просто така,
затова продължавам да протягам ръка.
~ Здравко Дечев
Книга за загубата и неизбежната драскотина, която тя оставя след себе си.
Помагало как да живеем в свят, в който всичко се променя, включително и ние, а хората, които обичаме, си тръгват от нас. Мария Донева търси отговорите – с незабрава, обич, автоирония и една фина, светла и почти незабележима тъга.
~ Станислава Станоева
***
Часовник
Все едно беше вчера. Все едно ей така,
леко да се протегна – и ще пипна с ръка
русичката косица на доброто ми бебе,
кака ще ми подвикне: – Къде ходиш бе, дребен?,
майка ми ще отиде в село, за да е с татко,
нищо, че се познават от съвсем-съвсем кратко,
до кобилката Муца баба ми ще застане…
аз без малко да падна – баба ми ще ме хване
и ще хукне през времето – да ме гушка и пази.
Слънчевият часовник ту се стрелка, ту лази,
и така ни посочва, и така ни разделя,
че не смогвам с ума си да го схвана и смеля,
но не вярвам, че всичко чезне просто така,
затова продължавам да протягам ръка.
72 pages, Paperback
Published January 1, 2026
About the author
Мария Донева
115 books135 followersМария Донева е родена в Стара Загора, завършила е българска филология в СУ "Свети Климент Охридски". Печелила е награди от престижни литературни конкурси. Автор е на книгите "Очи за красотата", "Сбогом на читателя" (1996, 2003), "Празнината меГу нас" (Охрид, 2005), "Има страшно" (2005; 2007, 2008), "50 години старозагорско куклено изкуство" (2008), "Прикоткване на смисъла" (2009) и "Меко слънце" (2010). Работи в Постоянния театър към Държавна психиатрична болница "Д-р Георги Кисьов" - Раднево, и като драматург в Драматичен театър "Гео Милев" - Стара Загора.
Ratings & Reviews
Friends & Following
Create a free account to discover what your friends think of this book!
Community Reviews
Displaying 1 - 14 of 14 reviews
June 20, 2026
Който е чел Мария Донева много добре познава магията, която тя създава върху страниците, който не е - време е да се потопи в нея!
Тази стихосбирка не се нуждае от дълги анализи. Толкова е интимна и думите в нея са крехки, но оставят дълбоки рани…
Мама
На мен ми липсва целият човек.
Във всичките и възрасти и фази.
И миговете галени и леки,
и онова, кпето все ме дразнеше.
Не казвам, че е ангел, тя не бе,
а че ми липсва сто пъти на ден.
Докосвам с поглед светлото небе,
усмихнато надвесено над мен.
Тази стихосбирка не се нуждае от дълги анализи. Толкова е интимна и думите в нея са крехки, но оставят дълбоки рани…
Мама
На мен ми липсва целият човек.
Във всичките и възрасти и фази.
И миговете галени и леки,
и онова, кпето все ме дразнеше.
Не казвам, че е ангел, тя не бе,
а че ми липсва сто пъти на ден.
Докосвам с поглед светлото небе,
усмихнато надвесено над мен.
July 18, 2026
От всички книги на Мария Донева най - си харесах "Искам да се обадя на майка по телефона". Някак си я усетих много моя си! В усещанията, в оплакванията, в примиренията и в осъзнаванията - това съм Аз!
Когато годините минават и ни носят промени, които, макар и закономерни, са объркващи и отнемащи, ние ги преживяваме, но реагираме по различен начин. И търсейки ъгълче, в което да се скрием със сълзите и тъгите си, искаме да изживеем младостта си с малки награди след компромисите с живота.
" Губя форма, дух, физика също."
" Толкова се трепя, трябва ми награда.
Искам да се радвам, докато съм млада!"
Тези редове, взети от различни стихове от книгата, са цялата реална картина на личната ми философия. Без значение през какво преминавам и с какво се примирявам, променя се ъгълът на възприемане на ситуацията и искам да се наградя, че съм излязла цяла от нея. Засега!
И подаръците, които си правя отразяват дадения момент.
" Има зло, но за мене да се смееш е смелост.
Да преглътнеш горчилката е въпрос на зрелост.
Сладостта ти е важна. Да си ведър и нежен.
Да си светъл,когато мракът е неизбежен."
Много зряла стихосбирка!
Оптимистична, доколкото позволява реалността.
Истинска, като образ в огледалото.
И оставяща жажда за следващото, кое Мария Донева ще ни накара да почувстваме! Или да си спомним.
Когато годините минават и ни носят промени, които, макар и закономерни, са объркващи и отнемащи, ние ги преживяваме, но реагираме по различен начин. И търсейки ъгълче, в което да се скрием със сълзите и тъгите си, искаме да изживеем младостта си с малки награди след компромисите с живота.
" Губя форма, дух, физика също."
" Толкова се трепя, трябва ми награда.
Искам да се радвам, докато съм млада!"
Тези редове, взети от различни стихове от книгата, са цялата реална картина на личната ми философия. Без значение през какво преминавам и с какво се примирявам, променя се ъгълът на възприемане на ситуацията и искам да се наградя, че съм излязла цяла от нея. Засега!
И подаръците, които си правя отразяват дадения момент.
" Има зло, но за мене да се смееш е смелост.
Да преглътнеш горчилката е въпрос на зрелост.
Сладостта ти е важна. Да си ведър и нежен.
Да си светъл,когато мракът е неизбежен."
Много зряла стихосбирка!
Оптимистична, доколкото позволява реалността.
Истинска, като образ в огледалото.
И оставяща жажда за следващото, кое Мария Донева ще ни накара да почувстваме! Или да си спомним.
June 16, 2026
Любима Мария 💔🫶
June 20, 2026
Това не са стихотворения, а усмивки през сълзи. Вълшебна Мария Донева. 💛
July 9, 2026
За Мария Донева и 5/5 звезди са малко🤍
August 14, 2026
стихосбирка за жени на средна възраст 🫠
June 17, 2026
Една по-различна Мария Донева – открита, уязвима и натъжена. История за родителите, които един по един си отиват, за носталгията и за любовта, която остава след тях.
„Искам да се обадя на майка си“ е книга за всеки, защото всички сме нечии деца, а тези чувства никога не са ни чужди.
„Искам да се обадя на майка си“ е книга за всеки, защото всички сме нечии деца, а тези чувства никога не са ни чужди.
June 20, 2026
„Искам да се обадя на майка по телефона“
Мария Донева
„Искам да защитя правото да си весел.
Обичта и тревогата за света са се смесили.“
Още някой като мен може да си помисли, че е съвсем нормално да се копират в отзив първите две стихотворения и може би последното. Но те са просто за научаване наизуст и то не като онова училищното учене насила. Тези трите в началото и в края са естествен венец на живота и смъртта. А по средата е толкова богато и прекрасно с всичкото му. Прав е и Йовков с мъката по света, но в света на Мария Донева и със сигурност на всички нас има голям потенциал за радост и красота, близост и обич, природа и спомени, домове и стремежи. Милост за душата и шанс за приемане на човешките слабости и несгоди. С хумор и рима - болката е победима.
А заслужаваща вниманието ни е дори скритата красота в един магарешки бодил. Или вече празната от хора стая със спомени. И разбира се най-вече топлотата в отношенията между хората. Разговорите с Безизходицата и Оптимизма. Отиващият си ден връща ли се? Като остаряваме други ли ставаме? Въпроси и отговори в красивата стихосбирка на Мария Донева. Има и още “теми”, но да не споменявам всичко, за мен бяха приятна изненада.
Така обичам и специалните думички на Мария Донева. Езиково неизкривени, смислово изпълнени, закачливи и възхитителни. “хем принцесва, хем змейства”, “ жегав, но мой”, “ Всяко хлъц и мрън, и грух”...
И какво като съм си сложила листчета за препрочитане тук-там - те всъщност са на всяка страница. Значи - всичко е за препрочитане и помнене.
“Моето момче е гневно,
плаче, после иска сладко.
Смешно, галено, враждебно,
счупено войниче. Татко.”
А кога ще кажа нещо за майка/та? Ще кажа, все пак и моята майка почина тази година. Но какво се оказа с “Искам да се обадя на майка по телефона”? Книга и за таткото. Че как иначе. И макар моят да си отиде преди 23 години, всичко с него оживя с такава сила, всичко беше толкова сходно, че получих двойно удовлетворение и почувствах благодарност. Дори изкарах снимки на татко от шкафа - да го гледам и да се питам колко съм го познавала, кое е по-непоносимо - да си отидеш първи или втори от двойката. Няма отговори и няма избор.
Майка.
И така - няма да копирам титулното стихотворение, вече съм го запомнила. Ще споделя най-характерното за мен и моята майка. Нашата майка. Без последната страница с тихите сълзи.
“Как така да нямам майка?
Тя си има име.
Тя си имаше приятелки
и цветя любими.
Чувство за достойнство, навици -
някой път досадни,
тя по принцип не допускаше
да останем гладни...”
И който не се е карал с майка си, да каже тук. Който не се е дразнил за нещо дребно, да го видя. Който няма вина за нещичко, блазе му. Моята малка “виничка” - отказвах да боядисвам косата на мама, нека иде на фризьор, не струва много... Но и други големи вини тегнат сигурно на почти всеки. А майките пък сигурно си измислят цял живот вина за какво ли не особено към децата си.
“Не казвам, че е ангел, тя не бе,
а че ми липсва сто пъти на ден.
Докосвам с поглед светлото небе,
усмихнато надвесено над мен.”
Минах през всяка останала вещ на родителите ми тази година. Като на филм разцъфтя животът им пред мен при чистенето - младост, зрелост, старост. Снимки като са били бебета дори. Запомнени и незапомнени събития и вещи. Аз малка, сега вече не. Но спокойно мога да кажа на майка и татко да са спокойни за мен. В книгата има още много и за умората, колебанията, женската красота, неувереността. И като напомнях на майка, че съм на над 50 години, а не на 14, можеше да ѝ прочета това стихотворение, ако го знаех преди.
“да се изплъзвам и да се разплитам,
да се вглъбявам, после да отлитам,
небето ми е вече до колене,
добре съм си. Не ме мислете мене.”
Ще ѝ го прочета сега по телефона...
Мария Донева
„Искам да защитя правото да си весел.
Обичта и тревогата за света са се смесили.“
Още някой като мен може да си помисли, че е съвсем нормално да се копират в отзив първите две стихотворения и може би последното. Но те са просто за научаване наизуст и то не като онова училищното учене насила. Тези трите в началото и в края са естествен венец на живота и смъртта. А по средата е толкова богато и прекрасно с всичкото му. Прав е и Йовков с мъката по света, но в света на Мария Донева и със сигурност на всички нас има голям потенциал за радост и красота, близост и обич, природа и спомени, домове и стремежи. Милост за душата и шанс за приемане на човешките слабости и несгоди. С хумор и рима - болката е победима.
А заслужаваща вниманието ни е дори скритата красота в един магарешки бодил. Или вече празната от хора стая със спомени. И разбира се най-вече топлотата в отношенията между хората. Разговорите с Безизходицата и Оптимизма. Отиващият си ден връща ли се? Като остаряваме други ли ставаме? Въпроси и отговори в красивата стихосбирка на Мария Донева. Има и още “теми”, но да не споменявам всичко, за мен бяха приятна изненада.
Така обичам и специалните думички на Мария Донева. Езиково неизкривени, смислово изпълнени, закачливи и възхитителни. “хем принцесва, хем змейства”, “ жегав, но мой”, “ Всяко хлъц и мрън, и грух”...
И какво като съм си сложила листчета за препрочитане тук-там - те всъщност са на всяка страница. Значи - всичко е за препрочитане и помнене.
“Моето момче е гневно,
плаче, после иска сладко.
Смешно, галено, враждебно,
счупено войниче. Татко.”
А кога ще кажа нещо за майка/та? Ще кажа, все пак и моята майка почина тази година. Но какво се оказа с “Искам да се обадя на майка по телефона”? Книга и за таткото. Че как иначе. И макар моят да си отиде преди 23 години, всичко с него оживя с такава сила, всичко беше толкова сходно, че получих двойно удовлетворение и почувствах благодарност. Дори изкарах снимки на татко от шкафа - да го гледам и да се питам колко съм го познавала, кое е по-непоносимо - да си отидеш първи или втори от двойката. Няма отговори и няма избор.
Майка.
И така - няма да копирам титулното стихотворение, вече съм го запомнила. Ще споделя най-характерното за мен и моята майка. Нашата майка. Без последната страница с тихите сълзи.
“Как така да нямам майка?
Тя си има име.
Тя си имаше приятелки
и цветя любими.
Чувство за достойнство, навици -
някой път досадни,
тя по принцип не допускаше
да останем гладни...”
И който не се е карал с майка си, да каже тук. Който не се е дразнил за нещо дребно, да го видя. Който няма вина за нещичко, блазе му. Моята малка “виничка” - отказвах да боядисвам косата на мама, нека иде на фризьор, не струва много... Но и други големи вини тегнат сигурно на почти всеки. А майките пък сигурно си измислят цял живот вина за какво ли не особено към децата си.
“Не казвам, че е ангел, тя не бе,
а че ми липсва сто пъти на ден.
Докосвам с поглед светлото небе,
усмихнато надвесено над мен.”
Минах през всяка останала вещ на родителите ми тази година. Като на филм разцъфтя животът им пред мен при чистенето - младост, зрелост, старост. Снимки като са били бебета дори. Запомнени и незапомнени събития и вещи. Аз малка, сега вече не. Но спокойно мога да кажа на майка и татко да са спокойни за мен. В книгата има още много и за умората, колебанията, женската красота, неувереността. И като напомнях на майка, че съм на над 50 години, а не на 14, можеше да ѝ прочета това стихотворение, ако го знаех преди.
“да се изплъзвам и да се разплитам,
да се вглъбявам, после да отлитам,
небето ми е вече до колене,
добре съм си. Не ме мислете мене.”
Ще ѝ го прочета сега по телефона...
September 10, 2026
Един смачкан човек
предпазливо се вдига,
не да прави геройства –
взима някаква книга.
Гледа я три минути.
После май я забравя.
После, без да се срути,
настрана я оставя.
Вижда, без да разбира.
Хапва нещо безвкусно.
Днес човекът събира
сили да се избръсне.
С малки стъпки пристъпва.
Пълни някакви туби.
Миналото поскъпва.
Бъдещето се губи.
Той цветята полива.
Как можа да забрави?
И виновно се свива.
И какво да направи?
Очилата къде са?
И жена му къде е?
За кого да се сресва?
И защо да живее…
…
Във гласа ти звънва
пак онази струна.
Много ли ще сбъркам,
ако те целуна?
И какво нататък?
Още колко има?
Мисълта за после
е непоносима.
Затова я махам
и без мисли вече
се прибирам в тебе
много отдалече.
предпазливо се вдига,
не да прави геройства –
взима някаква книга.
Гледа я три минути.
После май я забравя.
После, без да се срути,
настрана я оставя.
Вижда, без да разбира.
Хапва нещо безвкусно.
Днес човекът събира
сили да се избръсне.
С малки стъпки пристъпва.
Пълни някакви туби.
Миналото поскъпва.
Бъдещето се губи.
Той цветята полива.
Как можа да забрави?
И виновно се свива.
И какво да направи?
Очилата къде са?
И жена му къде е?
За кого да се сресва?
И защо да живее…
…
Във гласа ти звънва
пак онази струна.
Много ли ще сбъркам,
ако те целуна?
И какво нататък?
Още колко има?
Мисълта за после
е непоносима.
Затова я махам
и без мисли вече
се прибирам в тебе
много отдалече.
June 17, 2026
светла, дори в мъката и болката си, книга. само Мария Донева може да пише по такъв нежен начин за смъртта и вечната скръб от загубата на родител. стихове, които утешават. стихове, които тихо ни напомнят, че винаги ще бъдем нечии деца. стихове, които ни карат да позвъним на майките си по телефона и, ако сме късметлии, някой да проговори от другата страна на слушалката.
July 11, 2026
Съвършенство между две тънки, пъстри корици. Тъга, сълза, усмивка и протегната ръка...
August 9, 2026
Топлина, искреност, обич, самоирония, майсторство, тъга , всичко което харесвам в поезията го откривам в тези прекрасни стихове...
August 16, 2026
I wept all the time. Time hits like a truck. Beautifully written.
Displaying 1 - 14 of 14 reviews