Ани Илков е роден на 11 януари 1957 в с. Ружинци. Учи в родното си село и в английската гимназия във Видин.
Завършва „Българска филология“ в Софийския университет, където по-късно – след около година работа в металургичния комбинат в Кремиковци – става преподавател по възрожденска, а после и по българска литература от първата половина на 20 век.
Бил е гостуващ лектор във Великобритания (1997-1999) и Индия (2006-2007).
По произведения на Ани Илков, Георги Господинов и Калин Янакиев Театрална работилница „Сфумато“ (под режисурата на Иван Добчев и с Деян Донков в главната роля) прави през 2002 г. представлението „Роден във Ветил“.
За кратко е заместник главен редактор на в-к „Литературен форум“. Един от основателите на „Литературен вестник“.
От възникването на седмичника „Седем“ през 2004 г. до заминаването си за Индия е колумнист на изданието (страници 4-5, рубрика „Защо се случи“).
Оголеният сърдечен мускул, екстрактиран от тялото. Като лице на поетична книга, която си играе с любовното затопляне и изрязване на смисъла, показва туптящия натурализъм на света и живота и ги отказва. Буквалната корица на стихосбирката „Подготовка за напускане на сърцето“ от Ани Илков внушава противоречиви усещания, които благодарение на текстовете вътре се изострят и засилват. Книгата започва и завършва с едно и също стихотворение –„органичният вятър“ е първият поетичен текст на страниците ѝ, той е и прощалният „лиричен“ щрих на задната корица. „Органичният вятър“ е олицетворение на живота, затова и Ани Илков го е кръстил органичен вятър, животът като вятър, който безсмислено профучава и в един момент спира. В това стихотворение с оксиморонно заглавие са заложени лексеми, образи и състояния, които в трите цикъла на книгата ще се повтарят, ще се преобръщат и развиват: органичността като „природа на нещата“ с нейните телесни (често премълчавани) атрибути, свършването на света, (морето на) смъртта, вятъра, забременяването (и изобщо безсмисленото преповтаряне на физическото живеене). Антиутопичност, която се пренася и в първия цикъл, дал име и на книгата „подготовка за напускане на сърцето“. Много от стихотворенията във втория цикъл "любов към природата на нещата" са посветени на жената и на женското в природата: „любов към природата“, „жената“, „полудяването на майка ми“, „умираща майка“, „къртицата – орел“, „антропоморфният плъх“, но не мисля, че написано в тази книга от Ани Илков за женското и жената е добре да се приема като израз на отношението му към жената. Не трябва да му се вярва, аз лично приемам написаното в тези стихотворения по-скоро като психоаналитичен образ на жената отколкото жената като истинска жена. Прави ми впечатление, че в този поетичен цикъл лирическият герой като Homo Ludens не е така бесен и ненаситен (познат ни от предишните стихосбирки на Ани Илков), а вече гледа на играта като литературотворяща възможност от друг ъгъл, дистанцирано, дори иронично. Последният цикъл „8 (ученическа балада от 70-те години)“ е неочакван скок, не само в биографичното отминало време за автора си, но и като опровергаване на предишните цикли, на отдалечаването от постмодернизма. Тук ги има не само христоматийните имена от училищните програми за изучаване на литературата, придружени от типично Ани-Илковите коментари. За разкош е даден нов живот и на куплет от популярна песен на Дони и Нети. Разчленяването на персонажа/или на Озирис – има ли смисъл, или е поредният нонсенс, след като с него не се постига константност на елиминирането. В „епилог“ един мъжки глас твърди, че смъртта е само миг без значение, точка по координатата от „аз бях обичан“
през „и тоя ужас който ме обзе не ме напусна докато умрях“
до „и след това“
Дали наистина е така? И какво се намира отвъд, зад, извън тези думи в тази поезия отвъд поезията?
Стигна ли до поемата накрая забравям всички по-слаби стихотворения в книгата. Толкова пъти съм я чел и си остава така мистериозна. Мечтая си Ани Илков да пише още дълги поеми… Ето я цялата: