„Ако има нещо японско в мен, то е следното: когато почувствам, че емоцията е прекалено силна, се смразявам.”
Запознаване със спомените на Амели. И като всяка книга със спомени - връщане в миналото и за читателя.
С такива ключови периоди за Амели в Япония - ранно детство и ранна младост - няма как животът там да не е оставил траен отпечатък. Дори само за 10 дни се получи така и при мен: на тръгване си казах, че нямам желание да стъпя повече в тази земя, а вече една година не спирам да мисля за нея.
Така че това не е „ревю” за книгата (за която не мога да кажа, че ми допадна особено), а по-скоро мои аналогии и спомени.
За авторката усетих, че е типът неспокойни натури, които ме безпокоят леко. Дори с хумора си (колкото и да харесвам чувството за хумор по принцип); дори с нестандартността си (колкото и да харесвам щураците по принцип).
Не мога да сравня нейните години в Япония с моите 10 дни там. Но като видях анотацията за книгата, си спомних за заглавието на моите впечатления от пътуването ми – „Япония вече не е мит”. Общо взето и с „Щастливата носталгия” (както с „Изумление и трепет”) читателите по-скоро могат да разкъсат розовия воал, през който се гледа на страната отстрани.
Две неща са най-впечатляващи за мен в книгата на Нотомб (лично не можах да си ги потвърдя в Япония, защото много не общувах с местни хора, но след това във филмите видях точно това):
- смущението - или да не се чувстваш напълно отпуснат дори и с най-близките
„Да, Ринри има класа, гордея се с него. Но сега, когато го срещнах, срещнах отново и един елемент от онова, което беше нашето ежедневие заедно - смущението. Навремето смятах, че това странно чувство е присъщо на всяка по-дълга връзка. Но вече знам, че човек може да остане повече от една нощ с някого, без да изпитва такова неудобство.
Смущението не е непременно нещо лошо. Напротив - няма по-неприятен човек от безцеремонния, който никога от нищо не се притеснява. Смущението е странен недостатък на гравитационния център - присъщо е само на хора с плаващо ядро. Солидно центрираните същества не разбират за какво става дума. Смущението предполага хипертрофия на усещането за другия, откъдето идва учтивостта на притеснените хора, живеещи само като функция на останалите. Парадоксът на смущението е в това, че то превръща в проблем уважението към другите.
Може би във всички японски двойки съществува такова смущение. Не знам, аз познавам само Ринри. Но това са фактите - въпреки че смущението притежава известен чар, не съжалявам, че по-сетнешните ми любовни връзки бяха лишени от него."
- цял живот да си „стегнат" и чак на старини да може да се отпуснеш
„Както винаги, единствените, които се забавляват, са старците, по-точно стариците. Те ядат, пият и открито се подиграват на останалите. Сочат ме с пръст, хилейки се. Нахлупвам шапката си над очите, за да скрия, че не издържам повече, и се оставям да ме снимат, докато се разхождам под черешовите дървета. Виждам, че е красиво, но нямам сили да се зарадвам. Бабите се наслаждават на провала ми. Те изчисляват, че на моята възраст ми остават още трийсетина години да бъда учтива. После ще мога да щурея като тях."
(Също в японски филми забелязах как само бабите могат да си позволят да погалят дете пред хора; в един филм възкликнах като видях две жени в труден момент да се прегръщат за взаимно успокоение; на фона на това национално „недокосване" се запитах как тази специфично-сексуална нация прави „на четири очи” всичко онова, за което сме чели по книгите, вижда ми се огромен контрастът с „недокосването" пред хора.)
„Оставаме така безкрайно дълго. Плача, както плаках на пет години, когато ме изтръгнаха от ръцете ѝ. Толкова силно усещане рядко се изпитва. Склонявам глава към нейната и става нещо отвратително – заради плача от носа ми тече секрет право върху главата на тази толкова важна за мен жена. Ужасена от идеята, че тя може да забележи това, я галя с ръка, за да изчистя сополите. В Япония толкова интимен жест е нечувано просташки, но Нишио-сан го приема, защото ме обича.”
Най-интересно за мен от „майтапите” (колко е майтап, колко е потискащо - че 128 милиона живеят на такава малка площ):
- за размера на помещенията :
„Всеки от нас се озовава в толкова тесен килер, че трябва да избира кое да отвори – куфара си или вратата на тоалетната.”
(в нашия случай – вратата на тоалетната просто опираше в колената на ползващия)
- за възклицанията и благодарностите (няма „телесно”, но има изобилие от „звуково” общуване):
„Давам ѝ розовия храст, който е висок колкото нея. Тя го оставя на земята и маха опаковката с настоятелни благодарности, които добре познавам.”
„На моя домашен японски им обяснявам, че през 1970-а съм била в групата на глухарчетата. Те надават радостни викове.”
Като цяло с удоволствие посетих с Амели любимите си градове Кобе и Киото и си припомних нежеланието си да стъпя отново в Осака и желанието си да видя онзи специален мега-град с дух – Токио.
„Токио е най-вече ритъм, ритъмът на перфектно овладяната експлозия. Когато човек се връща тук след дълго отсъствие, първо трябва да прекара няколко секунди в безтегловност и след това да се приземи отново в темпото. Щом краката ти усетят вибрациите, си готов.”
На такова място обаче може да има и т.нар. празнота. Дано вместо „емоционална безизходица” по-често се проявява това „наследство” от Япония:
„Чувството за празнота трябва да се схваща буквално, няма нужда да се тълкува. Просто човек усеща вакуума с петте си сетива. Невероятно е. В Европа такова състояние се свързва с траур, мрак, безутешност, но в Япония съм просто несгодена, несветеща, нямаща нужда от утеха. Няма по-голямо извисяване от това.”