Бабка

by Angi Máté, Светла Кьосева (Translator), Веселин Праматаров (Illustrator)

Героинята на романа „Бабка” е сиротно момиченце, което расте при баба си лишено от любов. В центъра на описанието обаче не е поставена травмата от детството, видяно през очите на възрастния. Разказът, лишен от мелодраматизъм, ни представя света през погледа на детето, описан с неговия език с много чистота и наивност. Именно езикът на романа и светът, който се открива чрез него, са впечатляващото в книгата. Този „детски език” руши правилата, заиграва се с глаголните форми, произвежда неологизми. Времето и мястото на събитието не са конкретизирани, знаем само, че сме в Румъния на Чаушеску и по-точно в населената с унгарци Трансилвания.

Анги Мате е родена през 1971 г. във Вайдахуняд (Румъния). Първоначално работи като учителка в Колошвар, интелектуалната столица на Трансилвания, където публикува в местния унгарски печат, както и в детски и литературни издания в Унгария. През 2009 г. с награда са отличени нейните приказки за деца, написани в стила на Андерсен. През 2010 г. получава литературната награда за дебютна проза „Броди” за първия си роман „Бабка” (2009).

82 pages, Paperback

First published January 1, 2009

Reviews

[Кремена Михайлова · Rating 4 out of 5]

„Бабка седеше, но и седнала, пак беше изправена, не тя, а работенето в нея. Работата стоеше изправена в нея като войник и не ѝ даваше мира.“

Детският свят с много тъга, когато си само с баба (може да е чудно с баба, но да има и мама и татко); и все пак детската способност светът да се вижда шарен. Особено в света на Анги Мате всичко в очите на малкото момиченце е като гледано през балон: по-уголемено, по-интересно, изкривено дори, но не изопачено, а като превърнато в игра на картини и думи. Което е безопасно, за едно дете може да бъде и плашещо; което е страшно, може да бъде впечатляващо.

„И тогава бабка разшътка моя захлас, издърпа ме от прозорчето, като каза, че само това ѝ остава, да ѝ се напикая. Ала аз още дълго сънувах тези води.“

Анги е самотна и объркана, но и всичко онова, което може да бъде едно дете – любопитна, сравняваща, опитваща, палава.

„На тези фотографии – още оттогава – краката ми, аха, да си тръгнат, а в очите ми – инат.“
„Случва се да искам да кажа нещо, ама не знам кое е вярно…“

Гласът на детето може да звучи наивно, ако се приеме, че разказва вече като пораснало; но аз приех, че разказва на прага на училището – за годините си преди това и първите училищни дни: в синята къща на бабка, в селцето в Трансилвания, с чудновати съседи – лели, чичовци, продавачки, дядовци; с натуралната грубост на някои места и времена („Квотъйстрах, няма страшно, повтаряше бабка.“). С ежедневни преживяния, които за възрастните може да са нищо, но за детето всяко нещо е Нещо.

„Когато вдигнах поглед към нея, насъбрала тези прелести, тя бръкна красиво в кутията с лукчетата, ламаринената лопатка дълго рови по станиола, вече бяха в устата ми, ама не.“

И като гледаме заглавието и си мислим – на село с баба, този път трябва да си представим по-тъжна история. Защото бабка може да е скубеща, хокаща, сърдита („Пияна свиня – бабка удари по юргана и се обърна към стената“), но преди всичко – също тъжна. Защото нормалният ред е дъщеря ѝ Илике да отглежда детето, но Илике я няма… И да се сърдим ние на бабка, за нея истината е „…каквото и да говорят хората, но гледала го е като майка…“

Може и да се запитаме: роман ли е книга от 76 страници (с привидно отделни случки)? За мен е (съвременен роман) – защото ми дава цялост. Като обхванати няколко години, като главни герои и множество колоритни епизодични герои; като атмосфера и теми; разнообразие и немаловажно – език на авторката. Език, който ни прави близки с момичето не просто защото по навик можем да изпитваме симпатия към всяко дете.

[blueisthenewpink · Rating 5 out of 5]

Vártam nagyon, de tartottam is ettől a könyvtől: a felnőtteknek író Máté Angitól. A mesekönyveit nagyon szeretem, féltem tőle, hogy itt hiányozni fog az az egyedi, mátéangis hang(ulat). A harmadik mondatnál megnyugodtam, az első oldal alján már elszorult a szívem, és úgy is maradt a végéig. Lehetne kötözködni, hogy volt olyan mondat, amelyben megszaladtak a tájszavak, de nem akarok. Nagyon nyomasztó volt: tiszta, egyszerű gyerekhangon szólt arról, ami nekünk elfogadhatatlan, neki a természetes, az egyetlen ismert valóság. Jól megírt rettenet.

Érdekesek voltak a képek is, mindig a hátulját láttuk először, kicsit átrajzolva. Aztán fény felé tartottam a lapot, hogy lássam úgy is, csak azután lapoztam a fényképre. (Most azt gondolom, valami ilyesmi működhet a főszereplőnél is: valamit lát a körvonalakból, aztán kicsit többet lát, teljes egészében azonban csak visszatekintve, miután lapozott.)

[Yoana · Rating 4 out of 5]

While I read, I kept situating the book in the places of my own childhood, even though it was positively idyllic and the heroine's childhood was lonely and love-starved. In any case, I needed the dive back into childhood. The child's point of view is convincing but stark - it doesn't present a wonderful world filled with rainbows and bright colours, but a reality where everything is sparse - possessions, food, love. It's striking to see poverty and loneliness though a child's eye; and I was further impressed to find not a trace of sentimentality or dramaticism in it.

[Casper · Rating 3 out of 5]

Uit de nieuwe serie novelles van uitgeverij Wereldbibliotheek las ik ook Mamo, van de Hongaarse Angi Máté. Waar Martin Michael Driessens Een ware held één lange scène uitbeeldt bestaat Mamo juist uit een hele serie korte scènes. Een klein meisje groeit op bij haar oma, ergens in een dorpje in Transsylvanië. Oma heet Mamo en Mamo zorgt voor het meisje omdat haar ouders er niet meer zijn. Mamo is erg streng en vaak boos op het meisje, dat het liefst wegvlucht in haar fantasie. Daar drukt de armoede minder zwaar en vind het meisje een uitweg in haar eigen wereld. Hoewel ze veel dingen om haar heen niet begrijpt is er altijd haar verbeelding waarin alles wel logisch is en bekend.

Het zware en het slechte tot poëzie omsmeden is wat Máté doet en hierin deed ze me sterk denken aan Herta Müller. De verbeelding als wapen tegen de harde werkelijkheid. Je eigen verbeelding is tenslotte wel vrij, waar de dingen daarbuiten dat soms niet zijn... Lees hier de rest van mijn bespreking

[Timea Mátéfi · Rating 3 out of 5]

Szíven ütött, letaglózott ez a könyv. Pedig nagyon rég vártam, hogy olvashassam! Miközben karácsonyi angyalváros örömökben röpködtek mellettem a kislányaim, egy ilyen rettenetesen szomorú történettel a kezemben mind mélyebbre és távolabbra kerültem tőlük, egy sivár, durva, kopogós, szeretetlen, nyers gyermekkorba, ahol minden és mindenki azt sugallja, hogy csak megtűrtként van közöttük ez a kis vergődő lélek, mert senki nem akarta, senkinek nem kell, sőt, a jelenléte még szégyent is szűl másokban.
A képek körvonalai, visszája találgatásokra késztetett, és mindig utólag tisztult ki, amikor fordítottam. Talán ilyen az is, amikor visszatkintünk elmúlt történésekre: utólag tisztulnak ki a miértek, mikéntek, amikor felnövünk testileg, lelkileg, érzelmileg ahhoz, hogy eltávolodjunk a fájadalmaktól, sérelmektől, traumáktól, és kezünkbe vegyük a sorsunkat, viszonyulásunkat mindenhez és mindenkihez.

[Timea Albert · Rating 5 out of 5]

Imádtam a nyelvezetét - ahogy az ártatlan kislány szemeivel és szavaival írja le az őt körülvevő szegényes világot és ahogy a gyermeki fantázia a semmiből is tud építkezni. Ezt nem lehet más nyelvre lefordítani!

[Annamária Markovics · Rating 5 out of 5]

zseniális mondatok

[Marlies · Rating 3 out of 5]

Ik bewonder de schrijfstijl, maar tegelijk maakt die het me moeilijk echt mee te leven met het kleine meisje...