What do you think?
Rate this book
Любов към природата
Блестяха златните,
а пурпурните са подгизнали във кръв.
В средата:
планини, отрупани със смисъл -
високи сини планини.
Мълчаха златните,
а пурпурните пееха -
стремежът им отекваше в градините,
където цъфтяха и прецъфтяваха
с хиляди такива като тях...
а пурпурните са подгизнали във кръв.
В средата:
планини, отрупани със смисъл -
високи сини планини.
Мълчаха златните,
а пурпурните пееха -
стремежът им отекваше в градините,
където цъфтяха и прецъфтяваха
с хиляди такива като тях...
68 pages, Paperback
First published January 1, 1989
13 people want to read
About the author
Ани Илков
14 books8 followersАни Илков е роден на 11 януари 1957 в с. Ружинци. Учи в родното си село и в английската гимназия във Видин.
Завършва „Българска филология“ в Софийския университет, където по-късно – след около година работа в металургичния комбинат в Кремиковци – става преподавател по възрожденска, а после и по българска литература от първата половина на 20 век.
Бил е гостуващ лектор във Великобритания (1997-1999) и Индия (2006-2007).
По произведения на Ани Илков, Георги Господинов и Калин Янакиев Театрална работилница „Сфумато“ (под режисурата на Иван Добчев и с Деян Донков в главната роля) прави през 2002 г. представлението „Роден във Ветил“.
За кратко е заместник главен редактор на в-к „Литературен форум“. Един от основателите на „Литературен вестник“.
От възникването на седмичника „Седем“ през 2004 г. до заминаването си за Индия е колумнист на изданието (страници 4-5, рубрика „Защо се случи“).
Завършва „Българска филология“ в Софийския университет, където по-късно – след около година работа в металургичния комбинат в Кремиковци – става преподавател по възрожденска, а после и по българска литература от първата половина на 20 век.
Бил е гостуващ лектор във Великобритания (1997-1999) и Индия (2006-2007).
По произведения на Ани Илков, Георги Господинов и Калин Янакиев Театрална работилница „Сфумато“ (под режисурата на Иван Добчев и с Деян Донков в главната роля) прави през 2002 г. представлението „Роден във Ветил“.
За кратко е заместник главен редактор на в-к „Литературен форум“. Един от основателите на „Литературен вестник“.
От възникването на седмичника „Седем“ през 2004 г. до заминаването си за Индия е колумнист на изданието (страници 4-5, рубрика „Защо се случи“).
Ratings & Reviews
Friends & Following
Create a free account to discover what your friends think of this book!
Community Reviews
Displaying 1 - 4 of 4 reviews
February 22, 2016
"...и лицето ми остава недогонено..." Прочетена тук.
Великолепен български (изпитвам плътско удоволствие от произнасянето на неща като "...няма ме под клоните наведени, няма ме в салоните ви - денем е..." - "мене ме нема във целата схема", дето викаха Ъпсурт :)), забележително трезв за детайлите и едновременно пиян от любов ум. Четох я на глас и се чувствах все едно пея красиво някоя второстепенна партия във Вагнерова опера. Второстепенна не задруго, а защото е ведра и във възхвала на естеството, на фона на някакви традиционни Вагнерови апокалипсиси (sí, sí).
"...докато ти си тука, небето те затиска със синята си лупа..."
"Оплетох се в нощта - погалих всичко,
то толкоз ме обича, че от мъка
търкаля своите очички по земята
и по петите все ме следва, просто пъпли..."
"Не се плаши от любовта ми, тя те хваща
и те повежда за ръка с лице към страшното,
тя е платното, казвам, тя е стана,
на който ний тъчем, преди да станем..."
"Аз подскокнах да видя защо е
подскачал така преди мен скакалецът.
И попаднах на думи, които летят в небесата,
и изливат отгоре легени с вода и легенди.
По-високо дъждът е по-топъл,
затова имената там винаги стават на пaра."
"Аз - като млад - живеех до брадичката в тревите."
"А вие все живеете във тъжните си дни
и веселите хвърляте нахалост..."
"(Самотни са, защото са измислени;
но сигурно защото са самотни -
те са живи.)"
"А живите хора обират лозата и мачкат жените си,
докато стигнат до дъното и ги грабне потока."
"Защо си
така северозападно самотен -
като открит, но непонятен космос,
като въпрос,
като река под моста..."
"От тъмните портали на езика
изникват думи и значения -
дими от дати и деди..."
"Не вярвам думите да ни открият истината;
по-скоро истината ще открие свои думи,
в които няма да допусне
вмешателство на време и език!
Това ще бъдат свръхчовешки думи,
ухаещи на пръст и на любов..."
"...че след всичкото това
у нас остава само списък с имена..."
А това ще цитирам цялото, защото е просто чудесно. За моето куче:
И ВЪТРЕ И ВЪН И КУЧЕ
Щом откриеш дупка, ще се настаниш;
и когато твойто куче
дойде да те моли да излезеш,
ти го напъхай през очите си
навътре в теб
(но го вържи с връвчица за носа си,
за да не се изгуби из пустинята).
Там то от жажда ще изрови кладенец
или пък карстов извор ще открие.
И в твоята пустиня ще израснат
оризови поля и тучни бранища.
Но ако изворът е много силен,
ти ще удавиш себе си. И кучето.
Така ще се превърнеш ти на кладенец
и твоята балада ще се пее
от жадните моми, дошли да пият.
Великолепен български (изпитвам плътско удоволствие от произнасянето на неща като "...няма ме под клоните наведени, няма ме в салоните ви - денем е..." - "мене ме нема във целата схема", дето викаха Ъпсурт :)), забележително трезв за детайлите и едновременно пиян от любов ум. Четох я на глас и се чувствах все едно пея красиво някоя второстепенна партия във Вагнерова опера. Второстепенна не задруго, а защото е ведра и във възхвала на естеството, на фона на някакви традиционни Вагнерови апокалипсиси (sí, sí).
"...докато ти си тука, небето те затиска със синята си лупа..."
"Оплетох се в нощта - погалих всичко,
то толкоз ме обича, че от мъка
търкаля своите очички по земята
и по петите все ме следва, просто пъпли..."
"Не се плаши от любовта ми, тя те хваща
и те повежда за ръка с лице към страшното,
тя е платното, казвам, тя е стана,
на който ний тъчем, преди да станем..."
"Аз подскокнах да видя защо е
подскачал така преди мен скакалецът.
И попаднах на думи, които летят в небесата,
и изливат отгоре легени с вода и легенди.
По-високо дъждът е по-топъл,
затова имената там винаги стават на пaра."
"Аз - като млад - живеех до брадичката в тревите."
"А вие все живеете във тъжните си дни
и веселите хвърляте нахалост..."
"(Самотни са, защото са измислени;
но сигурно защото са самотни -
те са живи.)"
"А живите хора обират лозата и мачкат жените си,
докато стигнат до дъното и ги грабне потока."
"Защо си
така северозападно самотен -
като открит, но непонятен космос,
като въпрос,
като река под моста..."
"От тъмните портали на езика
изникват думи и значения -
дими от дати и деди..."
"Не вярвам думите да ни открият истината;
по-скоро истината ще открие свои думи,
в които няма да допусне
вмешателство на време и език!
Това ще бъдат свръхчовешки думи,
ухаещи на пръст и на любов..."
"...че след всичкото това
у нас остава само списък с имена..."
А това ще цитирам цялото, защото е просто чудесно. За моето куче:
И ВЪТРЕ И ВЪН И КУЧЕ
Щом откриеш дупка, ще се настаниш;
и когато твойто куче
дойде да те моли да излезеш,
ти го напъхай през очите си
навътре в теб
(но го вържи с връвчица за носа си,
за да не се изгуби из пустинята).
Там то от жажда ще изрови кладенец
или пък карстов извор ще открие.
И в твоята пустиня ще израснат
оризови поля и тучни бранища.
Но ако изворът е много силен,
ти ще удавиш себе си. И кучето.
Така ще се превърнеш ти на кладенец
и твоята балада ще се пее
от жадните моми, дошли да пият.
February 9, 2017
Въздухът тежи като видение,
неуютна, кратка зима - денем е;
синкав страх се ежи върху устните
на отчаяни жени - напуснати.
Мокра птица тихичко въздиша
върху клони с просълзени лишеи...
(...)
*
(...)
Припомних на нощта: иди зад къщата,
петелът там намига на луната,
липа и явор се целуват като луди
и старците въздишат под земята...
(...)
*
(...)
А времето върви и дъждовете падат,
и пролетта от лятото е с месец-два по-млада.
(...)
неуютна, кратка зима - денем е;
синкав страх се ежи върху устните
на отчаяни жени - напуснати.
Мокра птица тихичко въздиша
върху клони с просълзени лишеи...
(...)
*
(...)
Припомних на нощта: иди зад къщата,
петелът там намига на луната,
липа и явор се целуват като луди
и старците въздишат под земята...
(...)
*
(...)
А времето върви и дъждовете падат,
и пролетта от лятото е с месец-два по-млада.
(...)
October 9, 2021
След едно поредно четене на глас. Мисля, че една от най-силните дебютни стихосбирки през последните 30-на години.
March 14, 2016
Отделни фрагменти- да.
Цялостно- не.
***
из полето сред жабешкото скерцо
***
но още в тази библия на кръглото пространство
черниците изписват безсмъртните си страници,
и още някой мисли, че може да възкръсне
и търпеливо чака живота да му втръсне
***
А ние ще вървим нататък, без да падаме.
Нагоре, все по стълбата, върху дъжда,
връз лятото,
нагоре, все по гърбицата на чувството богато;
през пащърнак и див мак, (...)
нагоре, като камък, захвърлен в тия облаци...
***
погалих слънчовия златен двор,
погалих дългите ресници на звездите,
погалих чуждите очи, погалих своите
***
Оплетох се в нощта - погалих всичко (...)
***
Оглеждам се - съвсем друг и учуден,
все още нероден, а вече буден.
***
Днес слънцето огря душите ни
бял ден в реката е нагазил,
върба пречупва своя стан -
водица в пръстите й лази.
Вода е всичко!
***
пада мрак.
Нощта си ти,
ти клоните ми връзваш.
Наричаме любов това,
което като червей в нас се плъзва!
***
И те обичам - нямам избор.
Навежда се над тебе моят бор,
оглежда се във твоята вода
***
"Всичка цветя са дела на Ерос,
както и ето тия дървета.
Той кара да текат реките и да веят ветровете"
На А.
Мила моя, моля те, не бой се,
та любовта ни не е чувство, тя е свойство.
Кой кара нивите, градините да плачат
за плуга на дъжда и за мотиката на здрача?
Земята кой върти сред звездната плеяда.
та пролетта пред лятото да бъде вечно млада?
Не се страхувай ти, не се плаши,
телата ни с небесните тела са братя и сестри.
Нима не е космична тая свобода
различна да те срещам денем,
различна - през нощта?
А времето върви и дъждовете падат,
и пролетта от лятото е с месец-два по-млада.
Страхуваш ли се? Гледай - иде мрак,
ще бъда там в доспехите от сън
с подгънат крак,
а ти ще си като живака жива,
обвиваш ме - и ние сме щастливи!
Нощта минава, сякаш е балада,
а пролетта от лятото е с месец-два по-млада.
Не се плаши от любовта ми, тя те хваща
и те повежда за ръка с лице към страшното,
тя е платното, казвам, тя е стана,
на който мий тъчем, преди да станем...
Нощта отмина - ти си толкоз млада!
А лятото с отрязана глава лежи на прага.
***
Какъв бе тоя опит във зорите на живота?
В онази първа есен ли узнах:
смъртта ще ми даде да пиша стихове! -
и гроздовото зърно ще е точка,
а лозовия лист ще бъде щит на щастието,
кум на последната отсрочка...
Изгубен бях сред сочната трева
***
(Самотни са, защото са измислени;
но сигурно защото са самотни -
те са живи.)
***
Защото е тъжно, когато
видиш годината кръгла,
а живота - квадратен
***
Няма за нас нито обич, ни нежност,
няма надежда и круша в средата на двора,
навън се е проснала есен и есен, и есен,
бъбрека вече е свит, наболява коляното,
ръката, повдигната бавно, се свлича надолу,
няма надежда и слънце в средата на двора.
Ние разбрахме:
в начало калта, после римата.
В началото иде и свършва живота.
Той посяга да вземе и дрехите редом с душите,
смъква маските, пали съгласните звукове -
няма азбука вече, прекършен е нашия говор
като суха гора, над която пожарът избухва.
Как да излезем сега на площада,
щом нищо не трябва да има?
Как да питаме?
И как да си отговорим?
Свиват се гласните, спада дебита на гърлото
и водата потича отгоре надолу - студена,
лишена от мъдрост. Глухо стене капчук -
тъй иде и свършва живота.
***
Да сънуваме розови сънища,
докато ставаме каменни въглища!
***
(...)докато ти си тука, небето те затиска със синята си лупа
***
Замълчах
и внезапно съзрях над красивото тяло
как разперени облаци крият силуета на космоса.
Аз се вдигнах нагоре
и тръгнах отчаян нататък:
***
- По-високо!
До облака виждаш как плува лъкът на щуреца,
горе лира и флейта другаруват без бой:
- В небесата!...
***
Как нощта ни огъва.
усуква,
увива:
(...)
Как ни гази нощта,
как ни мачка нощта,
как ни тъпче!
(...)
и поникваш през тъмната нощ
ведно с цветята
***
А вие все живеете във тъжните си дни
и веселите хвърляте нахалост
***
И както в тъмна улица човек
внезапно се оказва друг, безимен -
с изтеглен профил, по-висок, по-лек
(изтръпваш, покрай теб докато мине!),
така и чувствата ни в тъмното са други
(...)
хипнотизира те окото на нощта,
докато тъпа болка те събуди...
***
една красива стъпка, като фрагмент от танц
***
Не бе ли там, на улицата тъмна,
където Непознатия върви;
не рече ли му: Вече се разсъмва,
ела си вкъщи, в мен се прибери!
Не му ли каза: Аз и ти сме знаци,
следи от стъпки, вятър - и мъгла;
животът и смъртта ни са близнаци -
и аз съм мрак, а ти си - светлина.
Животът ни - изгубена идея!
И трябв�� някой пак да я открие...
Да видим делото си!
Нека да узрее
това, което няма да сме ние!
***
Аз - като млад - живеех до брадичката в тревите.
***
Но тайната едва ли е в архивите,
във знанието чрез ума, в образованието;
навярно в ритъма на първите ни стъпки
и в гледките наоколо, в кръвта ни
се крие смисълът на древни откровения,
в нас - географията става ритуал
***
тъмните портали на езика
***
Това, което времето разкъсва -
пространството запазва и възражда!
Не вярвам думите да ни открият истината;
по-скоро истината ще открие свои думи,
в които няма да допусне
вмешателство на време и език!
Това ще бъдат свръхчовешки думи,
ухаещи на пръст и на любов...
(...и дрезгавият порив на морето,
митическият хълбок на Балкана!)...
Ще чуем тези думи чрез мълчание
сред символичните пейзажи на пространството,
във скръбните долини на кръвта...
И щом усетим вятъра в косите
(О, пението на вечерния въздух!)
***
Кое е страшното:
сънуваме предците си.
И те са ни сънували отдавна.
Затуй се срещаме понякога в съня
и там живеем заедно -
като добри познайници.
(...)
Настава време да се разделим,
но вече тъй едни и същи,
не знаем.
всички ли се будим
или всички спим?
***
Мъжът е карамфил,
жената - ваза.
Аз съм листенцето
върху ръба на вазата,
върху перваза.
***
Топли, живи цветя
с жажда чакат
за дъжд и поезия...
скакалец ще прескочи
от зелено към розово,
а надолу през жълтото
друг цвят се спуска:
става шарено,
става внезапно -
като змийска извивка
в тревата.
Миг преди да реша как се казвам,
пада дъжд и измива буквите.
Аз подскокнах да видя защо е
подскачал така преди мен скакалеца.
И попаднах на думи, които летят в небесата,
и изливат отгоре легени с вода и легенди.
По-високо дъждът е по-топъл,
затова имената там винаги стават на пaра.
***
Лъв с очи като божур
и божур със лъвска грива...
Бях застанал сред полето
и си мислех, че не може
да изтръгнеш вик от цвете
да нахраниш лъв с коприва.
Но великите неща
са случайни, незаконни:
цветето ръмжи с листа,
а лъвът ме гали с нокти.
Аз побягнах и записах -
може полски път да има
към това, което мислим,
че умът не го постига:
лъв с очи като божур
и божур със лъвска грива.
Цялостно- не.
***
из полето сред жабешкото скерцо
***
но още в тази библия на кръглото пространство
черниците изписват безсмъртните си страници,
и още някой мисли, че може да възкръсне
и търпеливо чака живота да му втръсне
***
А ние ще вървим нататък, без да падаме.
Нагоре, все по стълбата, върху дъжда,
връз лятото,
нагоре, все по гърбицата на чувството богато;
през пащърнак и див мак, (...)
нагоре, като камък, захвърлен в тия облаци...
***
погалих слънчовия златен двор,
погалих дългите ресници на звездите,
погалих чуждите очи, погалих своите
***
Оплетох се в нощта - погалих всичко (...)
***
Оглеждам се - съвсем друг и учуден,
все още нероден, а вече буден.
***
Днес слънцето огря душите ни
бял ден в реката е нагазил,
върба пречупва своя стан -
водица в пръстите й лази.
Вода е всичко!
***
пада мрак.
Нощта си ти,
ти клоните ми връзваш.
Наричаме любов това,
което като червей в нас се плъзва!
***
И те обичам - нямам избор.
Навежда се над тебе моят бор,
оглежда се във твоята вода
***
"Всичка цветя са дела на Ерос,
както и ето тия дървета.
Той кара да текат реките и да веят ветровете"
На А.
Мила моя, моля те, не бой се,
та любовта ни не е чувство, тя е свойство.
Кой кара нивите, градините да плачат
за плуга на дъжда и за мотиката на здрача?
Земята кой върти сред звездната плеяда.
та пролетта пред лятото да бъде вечно млада?
Не се страхувай ти, не се плаши,
телата ни с небесните тела са братя и сестри.
Нима не е космична тая свобода
различна да те срещам денем,
различна - през нощта?
А времето върви и дъждовете падат,
и пролетта от лятото е с месец-два по-млада.
Страхуваш ли се? Гледай - иде мрак,
ще бъда там в доспехите от сън
с подгънат крак,
а ти ще си като живака жива,
обвиваш ме - и ние сме щастливи!
Нощта минава, сякаш е балада,
а пролетта от лятото е с месец-два по-млада.
Не се плаши от любовта ми, тя те хваща
и те повежда за ръка с лице към страшното,
тя е платното, казвам, тя е стана,
на който мий тъчем, преди да станем...
Нощта отмина - ти си толкоз млада!
А лятото с отрязана глава лежи на прага.
***
Какъв бе тоя опит във зорите на живота?
В онази първа есен ли узнах:
смъртта ще ми даде да пиша стихове! -
и гроздовото зърно ще е точка,
а лозовия лист ще бъде щит на щастието,
кум на последната отсрочка...
Изгубен бях сред сочната трева
***
(Самотни са, защото са измислени;
но сигурно защото са самотни -
те са живи.)
***
Защото е тъжно, когато
видиш годината кръгла,
а живота - квадратен
***
Няма за нас нито обич, ни нежност,
няма надежда и круша в средата на двора,
навън се е проснала есен и есен, и есен,
бъбрека вече е свит, наболява коляното,
ръката, повдигната бавно, се свлича надолу,
няма надежда и слънце в средата на двора.
Ние разбрахме:
в начало калта, после римата.
В началото иде и свършва живота.
Той посяга да вземе и дрехите редом с душите,
смъква маските, пали съгласните звукове -
няма азбука вече, прекършен е нашия говор
като суха гора, над която пожарът избухва.
Как да излезем сега на площада,
щом нищо не трябва да има?
Как да питаме?
И как да си отговорим?
Свиват се гласните, спада дебита на гърлото
и водата потича отгоре надолу - студена,
лишена от мъдрост. Глухо стене капчук -
тъй иде и свършва живота.
***
Да сънуваме розови сънища,
докато ставаме каменни въглища!
***
(...)докато ти си тука, небето те затиска със синята си лупа
***
Замълчах
и внезапно съзрях над красивото тяло
как разперени облаци крият силуета на космоса.
Аз се вдигнах нагоре
и тръгнах отчаян нататък:
***
- По-високо!
До облака виждаш как плува лъкът на щуреца,
горе лира и флейта другаруват без бой:
- В небесата!...
***
Как нощта ни огъва.
усуква,
увива:
(...)
Как ни гази нощта,
как ни мачка нощта,
как ни тъпче!
(...)
и поникваш през тъмната нощ
ведно с цветята
***
А вие все живеете във тъжните си дни
и веселите хвърляте нахалост
***
И както в тъмна улица човек
внезапно се оказва друг, безимен -
с изтеглен профил, по-висок, по-лек
(изтръпваш, покрай теб докато мине!),
така и чувствата ни в тъмното са други
(...)
хипнотизира те окото на нощта,
докато тъпа болка те събуди...
***
една красива стъпка, като фрагмент от танц
***
Не бе ли там, на улицата тъмна,
където Непознатия върви;
не рече ли му: Вече се разсъмва,
ела си вкъщи, в мен се прибери!
Не му ли каза: Аз и ти сме знаци,
следи от стъпки, вятър - и мъгла;
животът и смъртта ни са близнаци -
и аз съм мрак, а ти си - светлина.
Животът ни - изгубена идея!
И трябв�� някой пак да я открие...
Да видим делото си!
Нека да узрее
това, което няма да сме ние!
***
Аз - като млад - живеех до брадичката в тревите.
***
Но тайната едва ли е в архивите,
във знанието чрез ума, в образованието;
навярно в ритъма на първите ни стъпки
и в гледките наоколо, в кръвта ни
се крие смисълът на древни откровения,
в нас - географията става ритуал
***
тъмните портали на езика
***
Това, което времето разкъсва -
пространството запазва и възражда!
Не вярвам думите да ни открият истината;
по-скоро истината ще открие свои думи,
в които няма да допусне
вмешателство на време и език!
Това ще бъдат свръхчовешки думи,
ухаещи на пръст и на любов...
(...и дрезгавият порив на морето,
митическият хълбок на Балкана!)...
Ще чуем тези думи чрез мълчание
сред символичните пейзажи на пространството,
във скръбните долини на кръвта...
И щом усетим вятъра в косите
(О, пението на вечерния въздух!)
***
Кое е страшното:
сънуваме предците си.
И те са ни сънували отдавна.
Затуй се срещаме понякога в съня
и там живеем заедно -
като добри познайници.
(...)
Настава време да се разделим,
но вече тъй едни и същи,
не знаем.
всички ли се будим
или всички спим?
***
Мъжът е карамфил,
жената - ваза.
Аз съм листенцето
върху ръба на вазата,
върху перваза.
***
Топли, живи цветя
с жажда чакат
за дъжд и поезия...
скакалец ще прескочи
от зелено към розово,
а надолу през жълтото
друг цвят се спуска:
става шарено,
става внезапно -
като змийска извивка
в тревата.
Миг преди да реша как се казвам,
пада дъжд и измива буквите.
Аз подскокнах да видя защо е
подскачал така преди мен скакалеца.
И попаднах на думи, които летят в небесата,
и изливат отгоре легени с вода и легенди.
По-високо дъждът е по-топъл,
затова имената там винаги стават на пaра.
***
Лъв с очи като божур
и божур със лъвска грива...
Бях застанал сред полето
и си мислех, че не може
да изтръгнеш вик от цвете
да нахраниш лъв с коприва.
Но великите неща
са случайни, незаконни:
цветето ръмжи с листа,
а лъвът ме гали с нокти.
Аз побягнах и записах -
може полски път да има
към това, което мислим,
че умът не го постига:
лъв с очи като божур
и божур със лъвска грива.
Displaying 1 - 4 of 4 reviews