От години са ми сложили етикета “писател-хуморист”. Винаги двете думи заедно, винаги с тиренце... Почти като Римски-Корсаков. Или като дама, приела и фамилията на мъжа си. Разказите в тази книга се получиха някак по-сериозни и по-тъжни от предварителните ми намерения. И ме обхвана страх за етикета: дали това “хуморист” няма да отпадне? Ами, ако отпадне и “писател”... и остане само (-) тирето?
Бе спокойна сутрин, свежа и леко хладна – есента още стъпваше на пръсти, плахо, та да не уплаши лятото. В този град лятото най-късно си отива – понякога се заседява до края на октомври. Погледнах морето- гладко и лъскаво, цвят на тъмен метал – хеви метал. На изток хоризонтът драскаше кибрит, всеки момент ще пламне изгревът и слънцето ще покаже махмурлийско око... И с това око добре се знаем от години - колко съм го срещал, не с текила, а с бутилка бира на Окото... Ех, много бира изтече оттогава... Повече бирена пяна, отколкото сега е морската пяна тук, на прибоя...
Сбирка от разкази в обичайния стил на Вешим. Ако харесвате другите му книги ще харесате и тази, ако не... Поглед върху миналото, настоящето и връзката между двете в България. Интересно, тъжно, забавно - откъснете се от ежедневието за час и няма да съжалявате :)
Не съвсем типично мрачен, меланхоличен и носталгичен сборник, който всъщност ми хареса доста. До степен да съжаля, че малко помня от онзи Созопол, който описва Вешим.
Пиша това ревю с надеждата да не ме линчува някой. Това е първият ми досег с писателя Михаил Вешим и вероятно не съм попаднала на точната му книга. „Текила на разсъмване“ е сборник с разкази за социализма и прехода. Те се водят от първо лице, някои вероятно са автобиографични. Споменава се журналистическата работа на Вешим във вестник „Стършел“, а по-късно и редакторската. Тъй като никъде не е посочено, че са лични истории, само предполагам автобиографични мотиви. Цялостното ми усещане за книгата е, че „разказът“ не е силният жанр на Вешим. 15-те истории носят усещането за „насилване“ на повествованието. Трудно е да се вкарат всички нюанси на соца и прехода в една книга, било то и чрез отделни истории, а писателят се е опитал да направи точно това. Вешим засяга теми като приватизацията, презастрояването, режима при комунизма, бунтарството, компромисите в живота, носталгията по миналото, разликата в поколенията, емигрантският въпрос и т.н. Проблемът е, че така разказите изглеждат неискрени, на места изкуствени и калпаво сглобени. В повествованието са намесени дори адвентистите, дъжда в Чернобил и фитнес уредите в парка. Както се казва с думи прости „пресолил е манджата“. Прекалено силното желание за всеобхватност е понижило качеството на книгата. Моят втори проблем с тези истории отново е свързан с предозиране, но този път – с ирония, сарказъм и чувство за хумор. Когато с тези съставки се прекали – ястието пак не става. Леко нагарча. Читателят може да се подразни и така да не вникне в посланието. Някои от смешките са банални. Знам, че целта е хумор и сатира, но пак – на места има изхвърляния. Третият ми проблем е разказът „Момичето от Бангладеш“. Начинът, по който Вешим пробва да пише от името на младеж е нелеп! Проблемът не е в поколенията или възрастта, а в способността да се въплъщаваш в някой по-млад от теб. Писатели като Грийн и дори Стефани Майър успяват, Вешим – не. Това е и проблемът ми с много съвременни български филми, които третират живота на младите хора. Езикът е изкуствен. Изрази като „бръмчахме по заведения“ не знам от кои тийнейджъри са се използвали – сега или при прехода, но силно се съмнявам. Да не говорим любимата ми нотка на поколението от 60-те как „младите“ за нищо не стават. Не съм изпълнена с негативизъм. Напротив, бях просто разочарована. Подходих с големи очаквания, може и оттам да идва проблема. Много ми харесаха два от разказите – „Урок по френски“ и „Родителска среща“. В тях имаше изисканост, хубави послания, прекрасен стил, като масло и бяха естествени, даже искрени. Стилът на Вешим е приятен, затова си мисля, че книгата, която ще ми хареса от него е някъде там и ме очаква. Въпреки това не мога да дам висока оценка за сборника, защото преобладават историите, които наистина ми бяха трудни за прочитане – „Спартак“, „Дилън“, „Въглищарят Мунк“ и както по-горе споменах – „Момичето от Бангладеш“. Като изключа разказите, които харесах и тези, които едвам понесох, другите оставиха усещането „горе-долу стават“. Разбирам писателят – горчилката е много, разочарованието също. Цял живот на компромиси, а накрая един преход към същото. Наистина тъгата преобладава, макар и скрита зад хумора. Не го оплювам, просто го разбирам. За съжаление тази негативна емоционалност е пуснала отровата си в разказите. Затова накрая тези истории звучат както съсипаното от строя поколение от 60-те, на което са отнели не само младостта, но и надеждите за промяна. Оставам отворена за нови срещи с Вешим и съм сигурна, че този път ще уцеля пътя.
Първата книга, която чета от Вешим. Смея да твърдя, че вътре няма слаб разказ. Впечатлена съм от начина, по който разказва и как до последната дума ми задържаше интереса. Възмездието - къде ясно, къде символично - беше от нещата, които много ми въздействаха.
Неподправени истории типично в стила на Михаил Вешим, в които автора на момента ни разкрива собствените си разсъждения, вместо да ги пресъдзава през герои.