What do you think?
Rate this book
С поглед в бъдещето
Съществуват целувки, които не могат да бъдат забравени. Съществуват жени, които те белязват завинаги.
Айви Уол
Една случайна среща, докато бях тийнейджърка, преобрази целия ми свят. Не научих името на момчето, което ме накара да изпитам трепет като никой друг, но споменът за него остана дълбоко в сърцето ми… И никога повече не почувствах подобно усещане.
Тринайсет години по-късно съм силна и независима жена. Но красивата ми усмивка и непоклатимата ми увереност крият дълбока рана. А самотата е мое убежище – докато една лъжа не преобърна живота ми и ме изправи очи в очи с него, човека от спомена, който пазех толкова грижливо.
Бриан Колинс
Ненавиждах родителите си и живота, който бяха предначертали за мен. Насилието, на което станах свидетел, ме беляза дълбоко, но имах Наша – бавачката, която вярваше в мен, и Майкъл – най-добрия ми приятел. Но притежавах и нещо друго – красив спомен за една необикновена целувка и момиче, което срещнах твърде рано.
Години по-късно това момиче се превърна в изкусителна жена. Нямах право да я искам – бях си обещал да остана сам и да отмъстя на създателите си. Но можех ли да устоя на сърцето си?
Възможно ли е една душа да принадлежи на друга?
Истина ли е, че сродните души се срещат, за да научат урока си, а после се разделят?
Айви Уол
Една случайна среща, докато бях тийнейджърка, преобрази целия ми свят. Не научих името на момчето, което ме накара да изпитам трепет като никой друг, но споменът за него остана дълбоко в сърцето ми… И никога повече не почувствах подобно усещане.
Тринайсет години по-късно съм силна и независима жена. Но красивата ми усмивка и непоклатимата ми увереност крият дълбока рана. А самотата е мое убежище – докато една лъжа не преобърна живота ми и ме изправи очи в очи с него, човека от спомена, който пазех толкова грижливо.
Бриан Колинс
Ненавиждах родителите си и живота, който бяха предначертали за мен. Насилието, на което станах свидетел, ме беляза дълбоко, но имах Наша – бавачката, която вярваше в мен, и Майкъл – най-добрия ми приятел. Но притежавах и нещо друго – красив спомен за една необикновена целувка и момиче, което срещнах твърде рано.
Години по-късно това момиче се превърна в изкусителна жена. Нямах право да я искам – бях си обещал да остана сам и да отмъстя на създателите си. Но можех ли да устоя на сърцето си?
Възможно ли е една душа да принадлежи на друга?
Истина ли е, че сродните души се срещат, за да научат урока си, а после се разделят?
444 pages, Paperback
Published January 1, 2026
Ratings & Reviews
Friends & Following
Create a free account to discover what your friends think of this book!
Community Reviews
Displaying 1 - 6 of 6 reviews
July 17, 2026
Не знам дали това, което ще напиша, може да се нарече ревю, или по-скоро е едно голямо изливане на емоции след прочита на тази книга. Понякога има истории, които не просто оценяваш с думи и звезди, а които оставят следа и те карат да говориш за тях. Ако дългите текстове не ви плашат, споделям с вас моите мисли и чувства, а вие сами преценете дали да си подарите тази книга.
Има книги, на които спокойно можеш да сложиш оценка. Да кажеш какво ти е харесало, какво не, да похвалиш едно, да критикуваш друго и да затвориш последната страница с усещането, че си приключил с историята. Има обаче и книги, при които това се оказва почти невъзможно. Не защото са съвършени, а защото са изградени от емоции. А с емоциите трудно се спори. Те не подлежат на доказване, не могат да бъдат оборени с аргументи. Те просто съществуват – породени, преживени и изстрадани. Или ги усещаш, или не.
Точно такава е за мен „С поглед в бъдещето“. И ако след тази книга човек остане напълно равнодушен, честно казано, не знам какво би могло да го разтърси.
Още когато затворих „Частица от миналото“, си казах, че Айви заслужава собствена история. Имаше нещо в този образ, което остана с мен. Нещо недоизказано, нещо, което чакаше своя ред. И Мария му го даде.
Айви и тук е същата жена, която помним – силна, свободолюбива, борбена, с характер, който трудно можеш да пречупиш. Само че този път авторката ни допуска и зад фасадата. Показва ни колко тежи бронята, която силните хора носят всеки ден. Защото през деня Айви е титан. Усмихва се, справя се, взема решения, върви напред. Вечер обаче се прибира, затваря вратата след себе си, сваля тази броня и остава сама с всички страхове, дефицити и съпротиви, които през деня така умело е успяла да скрие.
Признавам си, че в началото на моменти ми идваше да ѝ кажа: „Айде бе, Айви, стегни се малко.“ После обаче се усетих колко несправедлива е тази мисъл. Защото колко пъти и ние сме били силни за всички останали, а вечер просто не сме имали сили да бъдем силни и за себе си? Колко пъти сме си позволявали да се разпаднем едва когато вече никой не гледа? Именно тук книгата престава да бъде просто роман. Започва да прилича на живота. Защото независимо колко художествена измислица има в нея, между редовете прозира нещо, което почти всеки човек е мислил, чувствал или преживявал поне веднъж.
Историята на Бриан ми подейства по съвсем различен начин. Ако при Айви говорим за битката със самата себе си, при него говорим за битката с миналото. За онези белези, които детството оставя и които не изчезват просто защото си пораснал. Болезнените амбиции на родителите, домашното насилие, постоянният страх, че никога няма да бъдеш достатъчно добър – това са неща, които не приключват, когато навършиш осемнайсет. Те порастват заедно с теб. Променят начина, по който обичаш, начина, по който вярваш на хората, начина, по който гледаш на самия себе си.
И колкото и да си повтаряш, че това все пак е художествена литература, историята придобива съвсем различна тежест, когато сам познаваш хора, преминали през домашно насилие. А понякога, за съжаление, познаваш и хора, за които вече говориш в минало време именно заради него. Тогава книгата престава да бъде измислица. Започва да боли.
И точно затова толкова ми хареса, че Мария не представя любовта като някакво магическо решение, което с едно щракване изтрива всички травми. Напротив. Любовта тук е процес. Избор. Постоянство. Тя не отменя миналото, но дава сили човек най-накрая да не му позволи да определя бъдещето. Понякога това е най-голямата победа.
Много силно ми "удари" и противопоставянето между двете семейства. От едната страна е домът на Айви – място, в което има грижа, подкрепа и любов. Не идеален свят, а истинско семейство, в което човек знае, че има къде да се върне. От другата страна е домът на Бриан – място, в което страхът е заменил обичта, а болните амбиции са задушили детството. Контрастът между тези две среди е толкова ясно изграден, че на моменти имах усещането, че не чета роман, а наблюдавам живота на истински хора. Не страници. Не художествени похвати. Картини. Живот, който се разгръща пред очите ти и те кара да се замислиш колко огромно значение има средата, в която едно дете пораства. Колко различен човек можеш да станеш само защото някой е избрал да те обича… или не.
Искам да кажа няколко думи и за еротичните сцени, защото обикновено точно тях прескачам. Не защото имам нещо против подобни моменти, а защото в последните години те започнаха да си приличат до такава степен, че понякога имам чувството, че сменяш само имената на героите и цвета на чаршафите. Тук обаче прочетох всеки един ред.
И причината не е в самите сцени.
Причината е Мария.
Познавам я достатъчно, за да знам колко голяма крачка е направила като автор. Знам колко много тази тема я е притеснявала и колко далеч извън зоната си на комфорт е трябвало да излезе, за да я напише. Затова и искам искрено да я поздравя. Не защото е описала един полов акт по-натуралистично. Това го могат много автори. Поздравявам я, защото е успяла да направи тези сцени част от историята, а не самоцел. Те не стоят там, защото жанрът ги изисква. Стоят там, защото допълват връзката между героите. И за мен това е огромната разлика. Понякога най-голямото израстване на един автор не се крие в това какво е написал, а в смелостта изобщо да го напише.
И накрая...
Наша.
Честно казано, не знам дали съществуват достатъчно точни думи за този образ.
Рядко се случва да се привържа толкова силно към литературен герой. Наша не е просто персонаж. Тя е присъствие. Тя е човекът, който се появява точно когато си започнал да вярваш, че добротата е останала само по книгите. Не крещи. Не блести. Не търси внимание. Просто обича. Просто остава. Просто подава ръка, когато всички останали са се отказали.
Благодарение на нея едно психически осакатено дете успява да израсне като достоен мъж. Не защото тя е направила чудо, а защото никога не е спряла да вярва в него. И може би точно това е най-голямото чудо.
Не помня скоро да съм плакал толкова за литературен герой. Не защото авторката е търсила евтина емоция, а защото ми позволи да допусна Наша до сърцето си. А когато един герой стигне дотам, той вече престава да бъде измислен.
Мими, ако някога прочетеш това ревю, искам да знаеш само едно. Поздравявам те за Наша. Защото за мен това не е просто най-силният образ в книгата. Това е най-любимият ми литературен образ от всичко, което съм прочел през 2026 година. Ако точно сега някой ми даде едно-единствено желание, бих си пожелал всеки човек да срещне своята Наша. Дори само за един ден. Защото има хора, които променят живота ни не с големи думи, а просто с това, че са били до нас, когато най-много сме имали нужда.
И може би точно това ще запомня най-дълго от тази книга.
Не любовната история.
Не драмата.
Не обратите.
А напомнянето, че понякога един-единствен човек е достатъчен, за да повярваш отново в живота.
А ако една книга успее да направи точно това... тогава звездите вече нямат особено значение.
Има книги, на които спокойно можеш да сложиш оценка. Да кажеш какво ти е харесало, какво не, да похвалиш едно, да критикуваш друго и да затвориш последната страница с усещането, че си приключил с историята. Има обаче и книги, при които това се оказва почти невъзможно. Не защото са съвършени, а защото са изградени от емоции. А с емоциите трудно се спори. Те не подлежат на доказване, не могат да бъдат оборени с аргументи. Те просто съществуват – породени, преживени и изстрадани. Или ги усещаш, или не.
Точно такава е за мен „С поглед в бъдещето“. И ако след тази книга човек остане напълно равнодушен, честно казано, не знам какво би могло да го разтърси.
Още когато затворих „Частица от миналото“, си казах, че Айви заслужава собствена история. Имаше нещо в този образ, което остана с мен. Нещо недоизказано, нещо, което чакаше своя ред. И Мария му го даде.
Айви и тук е същата жена, която помним – силна, свободолюбива, борбена, с характер, който трудно можеш да пречупиш. Само че този път авторката ни допуска и зад фасадата. Показва ни колко тежи бронята, която силните хора носят всеки ден. Защото през деня Айви е титан. Усмихва се, справя се, взема решения, върви напред. Вечер обаче се прибира, затваря вратата след себе си, сваля тази броня и остава сама с всички страхове, дефицити и съпротиви, които през деня така умело е успяла да скрие.
Признавам си, че в началото на моменти ми идваше да ѝ кажа: „Айде бе, Айви, стегни се малко.“ После обаче се усетих колко несправедлива е тази мисъл. Защото колко пъти и ние сме били силни за всички останали, а вечер просто не сме имали сили да бъдем силни и за себе си? Колко пъти сме си позволявали да се разпаднем едва когато вече никой не гледа? Именно тук книгата престава да бъде просто роман. Започва да прилича на живота. Защото независимо колко художествена измислица има в нея, между редовете прозира нещо, което почти всеки човек е мислил, чувствал или преживявал поне веднъж.
Историята на Бриан ми подейства по съвсем различен начин. Ако при Айви говорим за битката със самата себе си, при него говорим за битката с миналото. За онези белези, които детството оставя и които не изчезват просто защото си пораснал. Болезнените амбиции на родителите, домашното насилие, постоянният страх, че никога няма да бъдеш достатъчно добър – това са неща, които не приключват, когато навършиш осемнайсет. Те порастват заедно с теб. Променят начина, по който обичаш, начина, по който вярваш на хората, начина, по който гледаш на самия себе си.
И колкото и да си повтаряш, че това все пак е художествена литература, историята придобива съвсем различна тежест, когато сам познаваш хора, преминали през домашно насилие. А понякога, за съжаление, познаваш и хора, за които вече говориш в минало време именно заради него. Тогава книгата престава да бъде измислица. Започва да боли.
И точно затова толкова ми хареса, че Мария не представя любовта като някакво магическо решение, което с едно щракване изтрива всички травми. Напротив. Любовта тук е процес. Избор. Постоянство. Тя не отменя миналото, но дава сили човек най-накрая да не му позволи да определя бъдещето. Понякога това е най-голямата победа.
Много силно ми "удари" и противопоставянето между двете семейства. От едната страна е домът на Айви – място, в което има грижа, подкрепа и любов. Не идеален свят, а истинско семейство, в което човек знае, че има къде да се върне. От другата страна е домът на Бриан – място, в което страхът е заменил обичта, а болните амбиции са задушили детството. Контрастът между тези две среди е толкова ясно изграден, че на моменти имах усещането, че не чета роман, а наблюдавам живота на истински хора. Не страници. Не художествени похвати. Картини. Живот, който се разгръща пред очите ти и те кара да се замислиш колко огромно значение има средата, в която едно дете пораства. Колко различен човек можеш да станеш само защото някой е избрал да те обича… или не.
Искам да кажа няколко думи и за еротичните сцени, защото обикновено точно тях прескачам. Не защото имам нещо против подобни моменти, а защото в последните години те започнаха да си приличат до такава степен, че понякога имам чувството, че сменяш само имената на героите и цвета на чаршафите. Тук обаче прочетох всеки един ред.
И причината не е в самите сцени.
Причината е Мария.
Познавам я достатъчно, за да знам колко голяма крачка е направила като автор. Знам колко много тази тема я е притеснявала и колко далеч извън зоната си на комфорт е трябвало да излезе, за да я напише. Затова и искам искрено да я поздравя. Не защото е описала един полов акт по-натуралистично. Това го могат много автори. Поздравявам я, защото е успяла да направи тези сцени част от историята, а не самоцел. Те не стоят там, защото жанрът ги изисква. Стоят там, защото допълват връзката между героите. И за мен това е огромната разлика. Понякога най-голямото израстване на един автор не се крие в това какво е написал, а в смелостта изобщо да го напише.
И накрая...
Наша.
Честно казано, не знам дали съществуват достатъчно точни думи за този образ.
Рядко се случва да се привържа толкова силно към литературен герой. Наша не е просто персонаж. Тя е присъствие. Тя е човекът, който се появява точно когато си започнал да вярваш, че добротата е останала само по книгите. Не крещи. Не блести. Не търси внимание. Просто обича. Просто остава. Просто подава ръка, когато всички останали са се отказали.
Благодарение на нея едно психически осакатено дете успява да израсне като достоен мъж. Не защото тя е направила чудо, а защото никога не е спряла да вярва в него. И може би точно това е най-голямото чудо.
Не помня скоро да съм плакал толкова за литературен герой. Не защото авторката е търсила евтина емоция, а защото ми позволи да допусна Наша до сърцето си. А когато един герой стигне дотам, той вече престава да бъде измислен.
Мими, ако някога прочетеш това ревю, искам да знаеш само едно. Поздравявам те за Наша. Защото за мен това не е просто най-силният образ в книгата. Това е най-любимият ми литературен образ от всичко, което съм прочел през 2026 година. Ако точно сега някой ми даде едно-единствено желание, бих си пожелал всеки човек да срещне своята Наша. Дори само за един ден. Защото има хора, които променят живота ни не с големи думи, а просто с това, че са били до нас, когато най-много сме имали нужда.
И може би точно това ще запомня най-дълго от тази книга.
Не любовната история.
Не драмата.
Не обратите.
А напомнянето, че понякога един-единствен човек е достатъчен, за да повярваш отново в живота.
А ако една книга успее да направи точно това... тогава звездите вече нямат особено значение.
August 3, 2026
Колко по-красиво могат да се пишат истории? Затваряйки последната станица от книгата, този въпрос не ми дава мира? Шедьовър облечен в думи, разказ за живота, съдбата, сърцето, душата , раждането и смъртта. Книгата разказва за любовта не като за магия, която променя съдбата, а като за сила, която променя самите нас. Хареса ми идеята, че именно хората избират посоката, а любовта просто им дава смелост да поемат по нея. Посланието, че щастието се крие в малките неща, също оставя топло усещане и напомня да забавим темпото и да ги забелязваме.
July 31, 2026
Ако можех да дам 1000⭐️ щях да го направя,защото тази книга го заслужава 🥹❤️⭐️
Има книги които прочиташ и оценяваш с дадена звезда и я връщаш на рафта за да хванеш следващата,но има и книги които затваряш последната страница, прегръщаш книгата близо до сърцето си и седиш така докато успееш да се събереш. Точно това се случи и с мен след като прочетох "С поглед в бъдещето".
Това е една невероятна,незабравима и запечатана завинаги в сърцето ми история.
История за Съдбата и Любовта
Истоята на двама млади срещнали се в крехката си тинейджърска възраст, но запечатана във времето и пространството. Година след година докато Съдбата не ги среща отново,а Любовта не ги е напускала през цялото време.
Тази книга страница след страница дълба в сърцето ти едно огромно и специално място в което да се запечата завинаги и когато погледнеш към небето вечер за да видиш зведите винаги да се сещаш за нея.
Има книги които прочиташ и оценяваш с дадена звезда и я връщаш на рафта за да хванеш следващата,но има и книги които затваряш последната страница, прегръщаш книгата близо до сърцето си и седиш така докато успееш да се събереш. Точно това се случи и с мен след като прочетох "С поглед в бъдещето".
Това е една невероятна,незабравима и запечатана завинаги в сърцето ми история.
История за Съдбата и Любовта
Истоята на двама млади срещнали се в крехката си тинейджърска възраст, но запечатана във времето и пространството. Година след година докато Съдбата не ги среща отново,а Любовта не ги е напускала през цялото време.
Тази книга страница след страница дълба в сърцето ти едно огромно и специално място в което да се запечата завинаги и когато погледнеш към небето вечер за да видиш зведите винаги да се сещаш за нея.
July 17, 2026
„С поглед в бъдещето“ от Мария Циколова
Да, на пръв поглед това е любовна история. Но всъщност в книгата има и друга любов – онази по-тиха, понякога дори незабелязвана, но изключително дълбока. Любовта на хората, които ни отглеждат, закрилят и оформят, докато растем. Любовта на човек, който не е длъжен да бъде до теб… но избира да бъде. Връзката на главния герой с неговата бавачка е точно такава - топла, истинска и толкова важна, че ти напомня колко голяма роля имат хората, които ни обграждат в детството и как те остават част от нас завинаги.
Историята започва като романтична, почти нежна любовна линия… но не се заблуждавайте. Мария има други планове за сърцето ви.
Обратите идват тихо, после изведнъж – и точно когато си мислите, че знаете накъде вървят нещата…
Глава 36.
Няма да кажа какво се случва там. Но ако четете - просто се пригответе. От този момент нататък аз буквално не спрях да плача до края на книгата. Плач от радост, от тъга, от вълнение… от всичко наведнъж. Тази част просто разтваря сърцето ти и те оставя да преживееш всяка емоция до край.
В книгата има и любовни сцени - с достатъчно страст, но написани толкова елегантно и чувствено, че нищо не стои грубо или излишно. Всичко е на мястото си, поднесено с финес и емоция.
Признавам си нещо - харесах и предишната книга на Мими, но там не успях толкова силно да се привържа към героите. Тук обаче… тя е надградила себе си. Много. Героите ми станаха болезнено близки.
А стилът ѝ… той си остава същият – нежен, почти поетичен, но едновременно с това пълен със страст и емоция. Точно този стил, който кара историите ѝ да се усещат толкова живи.
И когато си мислите, че всичко е приключило… идва бонус главата, която направо ви отвява главата.
Сега просто чакам следващата книга. Нетърпеливо.
А ако сте чели книгите на Мими – ще разпознаете гласа ѝ веднага. Тя не изневерява на стила си… но тук определено е показала още повече от него. ❤️
Да, на пръв поглед това е любовна история. Но всъщност в книгата има и друга любов – онази по-тиха, понякога дори незабелязвана, но изключително дълбока. Любовта на хората, които ни отглеждат, закрилят и оформят, докато растем. Любовта на човек, който не е длъжен да бъде до теб… но избира да бъде. Връзката на главния герой с неговата бавачка е точно такава - топла, истинска и толкова важна, че ти напомня колко голяма роля имат хората, които ни обграждат в детството и как те остават част от нас завинаги.
Историята започва като романтична, почти нежна любовна линия… но не се заблуждавайте. Мария има други планове за сърцето ви.
Обратите идват тихо, после изведнъж – и точно когато си мислите, че знаете накъде вървят нещата…
Глава 36.
Няма да кажа какво се случва там. Но ако четете - просто се пригответе. От този момент нататък аз буквално не спрях да плача до края на книгата. Плач от радост, от тъга, от вълнение… от всичко наведнъж. Тази част просто разтваря сърцето ти и те оставя да преживееш всяка емоция до край.
В книгата има и любовни сцени - с достатъчно страст, но написани толкова елегантно и чувствено, че нищо не стои грубо или излишно. Всичко е на мястото си, поднесено с финес и емоция.
Признавам си нещо - харесах и предишната книга на Мими, но там не успях толкова силно да се привържа към героите. Тук обаче… тя е надградила себе си. Много. Героите ми станаха болезнено близки.
А стилът ѝ… той си остава същият – нежен, почти поетичен, но едновременно с това пълен със страст и емоция. Точно този стил, който кара историите ѝ да се усещат толкова живи.
И когато си мислите, че всичко е приключило… идва бонус главата, която направо ви отвява главата.
Сега просто чакам следващата книга. Нетърпеливо.
А ако сте чели книгите на Мими – ще разпознаете гласа ѝ веднага. Тя не изневерява на стила си… но тук определено е показала още повече от него. ❤️
July 29, 2026
Впечатлена съм!!!❤️
Авторката има много голямо предимство - успява да те прекара през палитра от емоции само в рамките на 1 страница.
Влюбена съм в начина на писане! Толкова лек и същевремнно токова красив!
36-та глава ме шокира и трябваше да спра да чета за малко, за да свикна с plot twist-а. Не го очаквах изобщо!
В книгата има и сериозно теми, които няма да споделя, защото са спойлер.
Най- емоционалната част за мен беше бонус главата!
ОБОЖАВАМ Я! ✨
Авторката има много голямо предимство - успява да те прекара през палитра от емоции само в рамките на 1 страница.
Влюбена съм в начина на писане! Толкова лек и същевремнно токова красив!
36-та глава ме шокира и трябваше да спра да чета за малко, за да свикна с plot twist-а. Не го очаквах изобщо!
В книгата има и сериозно теми, които няма да споделя, защото са спойлер.
Най- емоционалната част за мен беше бонус главата!
ОБОЖАВАМ Я! ✨
October 24, 2026
ЛЮБИМАТА МИ КНИГА! Няма думи, с които да се опише тази история и начина, по който авторката я разказва. Историята е хубаво да се чете след първата книга - Частица от миналото, но може и самостоятелно. Тази книга е десет пъти по-завладяваща от предходната. Има драма, любов, обрати, болка и щастие. Краят е повече от удовлетворяващ, но самата книга е богата на всички видове емоции и има дълбок смисъл. Оставя те да се замислиш за много теми от живота, а не е обикновена, безсмислена и предсказуема романтична история.
Displaying 1 - 6 of 6 reviews