„Прозата на Йордан Славейков разказва за травмите, които правят човека едновременно чуплив и устойчив. Това е книга за устоите на семейството, която не само е безкрайно чужда на семейните саги, но и подкопава опита на съвместното живеене, като носи нова, алтернативна чувствителност. Защото човек живее не в семейството, а в кожата си“. Борис Минков
Йордан Славейков е роден през 1976 г. и е завършил театрална режисура в НАТФИЗ през 2006 г. в последния клас на професор Крикор Азарян. За дипломния си спектакъл "Оскар и розовата дама" получава номинация за "Икар" в категория "Дебют" през 2007 година. Спектакълът "Паякът", написан и режисиран в тандем с Димитър Касабов, е игран на световни театрални сцени в Москва и Санкт Петербург, откъдето се връща с няколко награди. Игран е и в Ню Йорк и получил ласкави рецензии в издания като New York Times и Vilage Voice.
Деведесетте бяха наситено, адско време на разпад в България, което дойде след друго адско време - на диктатура, доносническо заничане у ближния и триумф на посредствеността. Много ми се искаше някой най-сетне да разкаже нещо, в което тези два периода да имат реалния си вкус - на прегоряло, на смърт, на страх, на престъпление. Ясно е, че с тези материи се борави трудно и че на всеки му се иска за детството си да говори сантиментално, не иначе, затова и нещо досега не случвах на напълно удовлетворяваща книга за онези времена. Е, Йордан е направил геройство с този кратък, силен, вълнуващ роман, защото е успял да придаде такава скорост и литературност на грозните неща, които зачеква, че реалността при него не е деформирана до приемливост, но не е и приседлива до невъзможност. Не само това. Успял е да прокара и философска писта над реалното и реалистичното и да обобщи някои неща с елегантност и ненатрапчивост, без да поучава, без да се мъчи да е афористичен или окончателен.
Повествованието, разделено на три - тогава, сега и после, - се води от петима: братчето, сестрата, големият брат, майката и бащата. Когато попадне на този похват, човек обикновено очаква различни гласове, то това и му е основната употреба на похвата - да се покаже разказваческа виртуозност в смяната на регистъра, лексиката, синтаксиса, настроението, пола на говорещия. В „Последна стъпка“ всички звучат по един и същи начин. Разказват различни преживявания, редят общ пъзъл от различни елементи, но всичките са в един глас. Това в началото ми се струваше единствен недостатък на книгата, но в края вече бях убедена, че е едно от предимствата ѝ, при това голямо. Ако първото стъпало е на неопитните писатели, които не знаят как да диференцират, а второто е на опитните, които знаят и го демонстрират целенасочено, третото е на автора на тази книга, който показва, че може, но не желае да имитира, да разиграва и да се облича в чужди дрехи (вж. курсивирания първи цитат по-долу). Аз така го възприех. Разказвачът е той, изборът е негов, ефектът е - бистро съзнание, стегнало стройно кипналата емоция вътре. Много ми харесва така.
Чудесна книга, отлично изпълнение. (В него включвам и смущаващата, красива корица.)
„Винаги главният герой бях аз. Само сменях имената. Бях и второстепенните герои. И децата. И жените.“
„Исках да умра, за да не ме е страх повече.“
„Смъртта ни обича. Нейната обич е несподелена. Смъртта обича само живите.“
„Сънувах го в някакъв абсурден черно-бял сън. Бяхме с него на няколко места едновременно. В една баня. После на върха на една планина. Валеше дъжд. А не ни мокреше. После във влак. Търсехме свободни две места, за да седнем заедно. Не намерихме. В нито един вагон. Влакът беше пълен с хора. Всички бяха глухонеми. До един. Опитваха се да ни кажат нещо.“
„Исках да съм обичана и закриляна и когато съм здрава. Вероятно мъжете са лишени от това чувство. Когато жената до тях е здрава, физически здрава, те нямат нужда да са спасители или да играят ролята на спасители. Когато жената се разболее, те захвърлят дрехие си на скучни създания и обличат дрехите на спасители. И са чаровни. И са смели. Наужким. И си вярват, че е наистина. И не разбират, че жената не желае да бъде спасявана, когато е в опасност. Не само тогава. Жената желае мъжът до нея да е рицар, когато всичко, абсолютно всичко ѝ е наред. Да спасява жени, изпаднали в беда, може всеки. А да спаси жена, изпаднала в живота, може само един. И жената него чака. И обикновено не го дочаква.“
Безнадеждна история без лъч светлина в нея. Много добро и сурово писане. Накара ме да искам да дишам с пълни гърди, да се радвам на живота си и да спра да мрънкам.
Необходим ритник в Д-то в точен момент.
Книгата е страхотно озвучена в Сторител. Някъде около средата ме осени, че всъщност страшно силно ми напомня прозата на Здравка Евтимова.
Силен роман. Много специфичен, разпознаваем стил с кратки, насечени изречения. Кратките изречения носят една особена сила в себе си. Цената е монотонността на ритъма. Но за сметка на това едно от малкото дълги, ама наистина дълги изречения - ключово по значение, в края на една от последните глави, закънтява като камбана. Авторът успешно влиза в главите на различните членове на семейството - съвсем убедително, дори женската гледна точка (на двете жени). И ми хареса подходът историята да се проследи чрез разказите на различните участници в нея, като тези разкази се допълват и заедно сглобяват пъзела. Препоръчвам този роман, наистина е уникален.
Привидно спокойно писане – не примирено, а помирено със злото. В началото бях раздвоена дали въобще ми харесва монотонността на късите фрази и липсата на пряката реч, но движението в този роман идва от друго. Кратките изречения те задъхват. Разказ за едно иманентно присъщо на всички ни бродене, по най-мръсните ъгли на съзнанието, дето всички си ги имаме, но почти винаги крием. Затова харесах тази книга, защото не крие, не се срамува, не я е страх.
Книга, която боли. Думи, които кървят на страницата. А това е важно. Не обичам клишета в стил „Това, което не ни убива, ни прави по-силни“, но тук въпросът не е до сила, не е до оцеляване, а до екзистенцминимума, който често пропускаме – обговаряне на болката и безизходицата.
От такива книги има смисъл. За болката трябва да говорим. Да я споделяме. И понякога – да се помирим с нея.
"Последна стъпка" е от книгите, които ти засядат на гърлото от първите изречения и не те оставят да ги преглътнеш дори след като си затворил последната страница.
Тук историята на всеки от семейството е лична, разказана през тяхната камбанария, така че да повярваш на всяка дума. Ако не познавах автора, нямаше да мога да кажа дали е малкият брат или големият, сестрата, майката или бащата, защото той е всички тях адски убедително. И малко жестоко. И Славейков е такъв, жесток, безкомпромисен, истински. Той е навсякъде в този роман, може да те отврати, да те жегне, но не може да те остави безразличен.
Емоционална интелигентност. С тези две думи бих окачествила този роман. Защото остротата на езика, провокативността и смелостта за премълчаното са присъщи на много, но емоционалната интелигентност, която да подплъти всичко това, е голяма рядкост.
С години отлагам "Последна стъпка". Заради това, с което ще се срещна в страниците. Разказаха ми за нея и знаех, че ще ми напомни на близък човек, живял сгъстено болката и мрака, събрани в тази книга.
Но това е и литература, която трябва да бъде прочетена. Много силна книга - директна, безкомпромисна и ярка. Не мелодраматизира, не спестява. Бих казала и важна книга: описва много задълбочено и с деликатен психологизъм едно сложно и смутно време. Може да даде отговор на това как се формира и препредава травмата в семейството, как създаваме един омагьосан и порочен кръг и колко трудно се надскача. Назовава раните на едно объркано общество, но не за да упреква и да сочи с пръст, а с приемане и с разбиране. Откроява ги и просто знаеш какво не трябва да се случва. Няма лозунги.
В тази книга, въпреки страданието, низкото и огорчението, може да се долови и едно особено уважение. Към това, че сме слаби, че грешим, че носим много мрак. Че сме хора.
Светлина е едва доловима и това не е недостатък. В книга като тази е въпрос на това да си честен. Защото има такива животи и истории, колкото и да не ни харесва. И не бива да им слагаме панделка.
И нещо, което много ме очарова: точността и достоверността, с които са предадени емоциите на женските персонажи.
Не отричам таланта на автора да пише, така че да наранява с думите си. Безспорно великолепен език и богат изказ! Обаче толкова не беше моето в този момент и имаше сцени, които ме отвратиха. Имам книгата от кутията на Даян Шаер с пожелание да си я четем сутрин с кафето или чая. Не четете това сутрин, моля ви! И определено не, ако не сте готови да бъдете травмирани душевно. Иначе аз също помня мъката на 90-те. На онези смутни времена. Помня недоимъка, помня радостта от малкото, помня колко осакатяващо може да е това за душата. Помня колко ми се караха, че бях изгубила 2 лева. 2 лева! Сега ги хвърляме безредно, без дори да се замислим. Но тогава бяха много пари. А пари нямаше... Все недостигаха.
Начинът на писане много ми хареса. Кратки изречения. Няма пряка реч. Няма имена. Първо лице, единствено число. Доближава те до разказвача, а самата история те хваща за гърлото и не те пуска до края.
Трябва да призная, обаче, че ми дойде твърде драматично. Сякаш Славейков се е опитал да събере цялото страдание на човечеството в едно петчленно семейство. В целият роман нямаше една глътка надежда, нищо хубаво не се случи поне веднъж на героите, цялото повествование беше низ от мъчения. Нереалистично с цел да се подсили още повече идеята за безнадеждност и неизбежност. Но в крайна сметка няма такива истории, няма само болка и тъга, няма и само щастие и радост. Книгата щеше да ме докосне още повече ако имаше повече баланс, ако животът в целостта си беше представен по-реалистично, а не сензационно да се търси възможно най-голямата трагедия не за един, а за всеки член от семейството, и не веднъж, а хиляди пъти.
Книгата оставя много въпроси и възможности. Възможности за осъзнаване, за осмисляне и за развитие. Не съм попадала на такова повествование в съвременната българска литература, което да се занимава с проблемите на семейството и личността, през погледна на всеки един герой. Определно вълнуващо четиво, което препоръчвам.