What do you think?
Rate this book
Куфарът на брат ми: истории за пътя
Този сборник съдържа двайсет и две истории, обединени от темата за миграцията. Двайсет и два разказа от първо лице, които дават твърде различни, но допълващи се отговори на множество въпроси, сред които:
- Как се живее на място, където не си роден?
- Как откликва сърцето ти на езика, който говориш всекидневно?
- Какво е усещането родината на децата ти да е различна от твоята?
- Променя ли се смисълът на думата „емиграция“?
- Какво ти е струвало да тръгнеш и какво е щяло да ти струва да останеш?
Двайсет и два текста, свързани с дом, корени и чувство за принадлежност, със смяна на местата и живеене между езици и светове.
"КУФАР – затворено паралелепипедно пространство, в което поставяме неща за пренасяне. Важни неща, вещи от първа необходимост. Пренасяме гащи, чорапи, четка за зъби, няколко тениски, кецове, мечти, спомени, изгледи, възгледи, копнежи, надежди, намерения, чувства и мисли, настоящи притеснения, бъдещи пориви...
КУФАР, това е времето на едно пътуване и пътуване във времето. Мястото, на което бяхме преди миг и миг преди да го напуснем. КУФАР, това е целта, с която местим всичкия наш живот на няколко хиляди километра на запад или десетки години на изток.
КУФАР – пространството, което във времето на едно пътуване поглъща и превръща спомените в усмивки от стари снимки, мечтите в сълзи, тениските в прегръдки, кецовете в надежда за завръщане..." (Герасим Дишлиев, "Монолог с куфар")
- Как се живее на място, където не си роден?
- Как откликва сърцето ти на езика, който говориш всекидневно?
- Какво е усещането родината на децата ти да е различна от твоята?
- Променя ли се смисълът на думата „емиграция“?
- Какво ти е струвало да тръгнеш и какво е щяло да ти струва да останеш?
Двайсет и два текста, свързани с дом, корени и чувство за принадлежност, със смяна на местата и живеене между езици и светове.
"КУФАР – затворено паралелепипедно пространство, в което поставяме неща за пренасяне. Важни неща, вещи от първа необходимост. Пренасяме гащи, чорапи, четка за зъби, няколко тениски, кецове, мечти, спомени, изгледи, възгледи, копнежи, надежди, намерения, чувства и мисли, настоящи притеснения, бъдещи пориви...
КУФАР, това е времето на едно пътуване и пътуване във времето. Мястото, на което бяхме преди миг и миг преди да го напуснем. КУФАР, това е целта, с която местим всичкия наш живот на няколко хиляди километра на запад или десетки години на изток.
КУФАР – пространството, което във времето на едно пътуване поглъща и превръща спомените в усмивки от стари снимки, мечтите в сълзи, тениските в прегръдки, кецовете в надежда за завръщане..." (Герасим Дишлиев, "Монолог с куфар")
240 pages, Paperback
First published June 25, 2015
26 people are currently reading
593 people want to read
About the author
Невена Дишлиева-Кръстева
39 books307 followersNevena Dishlieva-Krysteva, literary translator.
Ratings & Reviews
Friends & Following
Create a free account to discover what your friends think of this book!
Community Reviews
Displaying 1 - 30 of 111 reviews
March 14, 2018
Някои книги лумват като дивашко огънче и прогарят дупки в душите, преминавайки през хората с над средностатистическа бързина. Това е такава книга.
Толкова мисли ми се блъскат в главата, че не знам откъде да започна. Разказът на Иво Иванов ме разплака; тези на Капка, Нева и Катето Петрова ме накараха да закопнея още повече и да закимам, припознала се в техни усещания за „родното“ и... „другото“ (не казвам „чуждото“, защото го няма това усещане към другите страни); покикотих се с Ан Фам, виетнамката, която „насред нищото, между Италия и Словения“ отговаря на нашенец на български; а Георги Господинов нежно натисна главата ми в езерце от манастирска съзерцателност и разля някаква неопределена нега по крайниците ми.
Била съм в „чужбина“ точно 6 пъти. Следващият предстои скоро. Всеки от тези пъти беше съпроводен от трескавостта да видиш, обемеш, изпиеш, проникнеш в колкото се може повече от тия далечни, приказни места, от културата им, от начина, по който там всичко е друго и се прави някакъв по-красив, по-човешки, по-близък до съществото ми начин (става дума за Европа, не е като да съм била на някое особено екзотично място. Просто за мен си беше сюрреалистично да съм там и не можех да спра да се кокоря). При някои от прибиранията си към България съм плакала, а при всички посткултурношоково осъзнавах, че това е било най-щастливото време от живота ми. И че искам пак. И не само това, а както казва Джоя – „в същия момент разбрах, че не ме вълнуват краткосрочните ваканции, чевръстото, стръвно нахлуване в определено място. Не, аз искам със седмици и месеци да пребивавам в нови градове“.
Не знам дали някога ще живея или дори само ще поживея в „чужбина“ (как звучи само, а Капка е намерила в Шотландия дом, „въпреки че нямах родова история тук, за мен това беше завръщане у дома“). Не зная дали ако живея, ще изпитвам постоянния порив на Иво към прибиране или като Нева ще ми се налага да не съм в България, „за да си докарам нормалност, а по възможност и щастие, прозрение и порастване“. Зная, че тук не се чувствам на място. Сепват ме, вцепеняват ме грубостта, безочието, безхаберието, и, прощавайте, глупостта и невиждането по-далеч от носа си на голяма част от хората. Парализира ме грозотата – човешката и на всичко наоколо. Да, осъзнавам и всичко, което си има България – история, непогубена от човешка ръка красива природа, останалите малко, но достойни и ценни Човеци. И лично за мен – онзи, заради когото не зная дали някога ще тръгна, дори да имам тази възможност – баща ми. А всъщност просто ми се ще ей това, „което в нормалните общества е обикновено живеене заедно, а за мен е подарък и чудо“ (Нева) и „всичко се получаваше толкова лесно. Случваше се с лекота и радост – ето това много трудно проби в балканското ми съзнание, изгладено в страната, в която се учиш главно да преодоляваш препятствия“ (Елена).
Първият разказ, който прочетох, беше този на Екатерина Петрова (който си беше доста грабващ teaser към книгата – ей тук ). Четох го няколко пъти. Въздишах. Почудих се как изобщо е възможно човек да има „визи и паспорти от Щатите, Куба, Мексико, Ирландия, Великобритания, Франция, Люксембург, Германия, Литва, Словения, Кипър, Израел, Кувейт, Дубай, Сейшелите, Тайланд, Бутан, Непал и къде ли още не“. Запознах се с Катето на едно ателие по превод преди няколко години, но тя едва ли е запомнила човек, който в продължение на 3 дни е бил достатъчно срамежлив, за да не ѝ обели и една дума. Аз обаче я запомних. С „леко самодоволното изражение на пътувал и пътуващ човек“. Излъчваше онова спокойствие на човек, който е видял доста неща, и има някакви скрити механизми на този свят, които са му по-понятни, отколкото на куп други хора.
След това преминах на историята на прелестната Нева, която пише вълшебно, така и превежда. Не зная защо, но я почувствах някак близка след прочетени няколко интервюта и коментари по повод на книги (някои от които никога не бях чувала дори). Допълнителното късче душевност, което беше поръсила по страниците на „Куфара“ затвърди това усещане. Много любим, топъл, нежен разказ – не мога да цитирам още от него, защото просто ще се наложи да го препиша. Нататък вече се впуснах като въодушевен Ориент експрес подред през останалите.
Нещо като заключение – тази необикновена книга ще ви се стори пълна с познати гласове, ако тръгвате или се връщате, заминавате, без да поглеждате назад, пребивавате другаде временно или ви се ще, „домоделствате“ навсякъде, където „небето е отгоре, а Земята – отдолу“ или пък изобщо някога някоя от тези мисли е провлачвала крака в съзнанието ви. Стегнете „Куфара“ и си попътувайте. Казват, че нищо не обогатявало светогледа като това. И знаете ли, мисля, че са прави.
Толкова мисли ми се блъскат в главата, че не знам откъде да започна. Разказът на Иво Иванов ме разплака; тези на Капка, Нева и Катето Петрова ме накараха да закопнея още повече и да закимам, припознала се в техни усещания за „родното“ и... „другото“ (не казвам „чуждото“, защото го няма това усещане към другите страни); покикотих се с Ан Фам, виетнамката, която „насред нищото, между Италия и Словения“ отговаря на нашенец на български; а Георги Господинов нежно натисна главата ми в езерце от манастирска съзерцателност и разля някаква неопределена нега по крайниците ми.
Била съм в „чужбина“ точно 6 пъти. Следващият предстои скоро. Всеки от тези пъти беше съпроводен от трескавостта да видиш, обемеш, изпиеш, проникнеш в колкото се може повече от тия далечни, приказни места, от културата им, от начина, по който там всичко е друго и се прави някакъв по-красив, по-човешки, по-близък до съществото ми начин (става дума за Европа, не е като да съм била на някое особено екзотично място. Просто за мен си беше сюрреалистично да съм там и не можех да спра да се кокоря). При някои от прибиранията си към България съм плакала, а при всички посткултурношоково осъзнавах, че това е било най-щастливото време от живота ми. И че искам пак. И не само това, а както казва Джоя – „в същия момент разбрах, че не ме вълнуват краткосрочните ваканции, чевръстото, стръвно нахлуване в определено място. Не, аз искам със седмици и месеци да пребивавам в нови градове“.
Не знам дали някога ще живея или дори само ще поживея в „чужбина“ (как звучи само, а Капка е намерила в Шотландия дом, „въпреки че нямах родова история тук, за мен това беше завръщане у дома“). Не зная дали ако живея, ще изпитвам постоянния порив на Иво към прибиране или като Нева ще ми се налага да не съм в България, „за да си докарам нормалност, а по възможност и щастие, прозрение и порастване“. Зная, че тук не се чувствам на място. Сепват ме, вцепеняват ме грубостта, безочието, безхаберието, и, прощавайте, глупостта и невиждането по-далеч от носа си на голяма част от хората. Парализира ме грозотата – човешката и на всичко наоколо. Да, осъзнавам и всичко, което си има България – история, непогубена от човешка ръка красива природа, останалите малко, но достойни и ценни Човеци. И лично за мен – онзи, заради когото не зная дали някога ще тръгна, дори да имам тази възможност – баща ми. А всъщност просто ми се ще ей това, „което в нормалните общества е обикновено живеене заедно, а за мен е подарък и чудо“ (Нева) и „всичко се получаваше толкова лесно. Случваше се с лекота и радост – ето това много трудно проби в балканското ми съзнание, изгладено в страната, в която се учиш главно да преодоляваш препятствия“ (Елена).
Първият разказ, който прочетох, беше този на Екатерина Петрова (който си беше доста грабващ teaser към книгата – ей тук ). Четох го няколко пъти. Въздишах. Почудих се как изобщо е възможно човек да има „визи и паспорти от Щатите, Куба, Мексико, Ирландия, Великобритания, Франция, Люксембург, Германия, Литва, Словения, Кипър, Израел, Кувейт, Дубай, Сейшелите, Тайланд, Бутан, Непал и къде ли още не“. Запознах се с Катето на едно ателие по превод преди няколко години, но тя едва ли е запомнила човек, който в продължение на 3 дни е бил достатъчно срамежлив, за да не ѝ обели и една дума. Аз обаче я запомних. С „леко самодоволното изражение на пътувал и пътуващ човек“. Излъчваше онова спокойствие на човек, който е видял доста неща, и има някакви скрити механизми на този свят, които са му по-понятни, отколкото на куп други хора.
След това преминах на историята на прелестната Нева, която пише вълшебно, така и превежда. Не зная защо, но я почувствах някак близка след прочетени няколко интервюта и коментари по повод на книги (някои от които никога не бях чувала дори). Допълнителното късче душевност, което беше поръсила по страниците на „Куфара“ затвърди това усещане. Много любим, топъл, нежен разказ – не мога да цитирам още от него, защото просто ще се наложи да го препиша. Нататък вече се впуснах като въодушевен Ориент експрес подред през останалите.
Нещо като заключение – тази необикновена книга ще ви се стори пълна с познати гласове, ако тръгвате или се връщате, заминавате, без да поглеждате назад, пребивавате другаде временно или ви се ще, „домоделствате“ навсякъде, където „небето е отгоре, а Земята – отдолу“ или пък изобщо някога някоя от тези мисли е провлачвала крака в съзнанието ви. Стегнете „Куфара“ и си попътувайте. Казват, че нищо не обогатявало светогледа като това. И знаете ли, мисля, че са прави.
July 14, 2015
Без да съм живяла никога в чужбина, тази книга ми е скъпа, защото е събрала радостите, тъгите и мечтите на скъпи и важни за мен хора. Защото я четох в уютния мрак на дома си, а още посвещението ме накара да заплача - сълзи с вкус на захар и курабийки-полумесеци, с мирис на лимонтузу и особен жълт цвят.
В тази книга е вложена безумно много любов и безумно много сърце. Слава богу, то не е скала, която да намалява с всяко отронено камъче, даже напротив - мисля, че се увеличава. Този куфар е безценен, защото събира историите, от които после ще пораснат семейни легенди. А семейните легенди имат навика да излизат извън семейството и да пътуват, да обикалят света и да се завръщат при теб като апокрифни истории и литература - като например за брата, който поема от Свиленград към Париж, за да учи пантонима. За щедростта на езика и това да си "наше момиче". За това, че животът продължава, дори ти да емигрираш. За толкова много неща и всъщност за едно - за ПЪТуването към и вътре в себе си. Пътуване, лишено от лустрото на фейсбук чеквания и остроумни хаштагове. Пътуване, за което не е нужда да направиш дори и една крачка, но понякога разстоянията помагат.
В тази книга е вложена безумно много любов и безумно много сърце. Слава богу, то не е скала, която да намалява с всяко отронено камъче, даже напротив - мисля, че се увеличава. Този куфар е безценен, защото събира историите, от които после ще пораснат семейни легенди. А семейните легенди имат навика да излизат извън семейството и да пътуват, да обикалят света и да се завръщат при теб като апокрифни истории и литература - като например за брата, който поема от Свиленград към Париж, за да учи пантонима. За щедростта на езика и това да си "наше момиче". За това, че животът продължава, дори ти да емигрираш. За толкова много неща и всъщност за едно - за ПЪТуването към и вътре в себе си. Пътуване, лишено от лустрото на фейсбук чеквания и остроумни хаштагове. Пътуване, за което не е нужда да направиш дори и една крачка, но понякога разстоянията помагат.
February 20, 2016
„…изгнаници, емигранти, имигранти и вътрешни имигранти, топографски меланхолици и екстатици.” (Капка Касабова)
Или книга за петте посоки на света – Изток. Запад. Север. Юг. Аз.
Пътешествие изминах и аз в тези посоки. И като при всяко действително пътуване началото ми се струваше много далечно, когато вече бях накрая. Започнах пак от началото да преглеждам историите, защото бях позабравила първите харесани. Държах в мен да остане трайно отличителното за всеки автор, не да ми се смесват образите и разказите им. Разбира се има смесване – заради общата тема няма начин да не са преживени сходни събития и емоции. Свързващо е и типичното човешко качество – най-общо и малко грубичко да го нарека „недоволство“ (наравно с „любопитство“). То ни кара да търсим, да се местим. И после да си броим плюсовете и минусите. Спечеленото и загубеното. Ще си препрочитам и двата полюса.
„…в мен се отвориха такива емоционални бездни, каквито не съм и подозирала, че са възможни.“ (Милена Варзоновцева)
„Моята миграция е с малка буква и е сбор от заминавания, пристигания и раздели с множество празни вечери, усилен труд и заглушени болежки между тях.“ (Албена Тодорова)
Разбира се душата ми се радва на спечеленото. От най-универсалното „Пътуването разширява кръгозора.“, през общуването без бариери „Навсякъде срещам приятели и хора, с които се чувствам дълбоко свързана отвъд всякакви национална и религиозна принадлежност.“, до обнадеждаващото обобщение „Мънички са ми съкровищата, но повече от щедро компенсират загубите.“
От друга страна една от ценните страни на сборника е различният стил и подход на всеки автор. Различни форми и дължини. Различни начини и срокове на „справяне“ с чужбината. С преобладаващи общи „финали“ – приемане на положението (независимо дали е „тук или там“) и осъзнаване на ролята на езика като много основен фактор за „аз“ усещането.
„Българският (както и гражданството ми) си остана, макар и променлива и нееднозначна, константа.“ (Екатерина Петрова)
„Езикът, на който се чувствам у дома, за да се изразя в дълбочина.“ (Елена Панайотова)
„Родината на езика.“ (Димитър Камбуров)
Не знам дали е случайно – най-близки ми бяха преводачите (особено чиито преводи познавам). Без секунда отвличане на вниманието четох Нева Мичева, Джоя Гуерцони и Милена Варзоновцева. Истории със сходно чувство за авантюризъм и умирение. Удивена бях как може да се превежда по влакове, автобуси, квартири и непознати места (аз съм си залепена за бюрото и не успявам да се концентрирам на друго място); как могат да се приемат всякакви битови условия и да се почувстват свои (аз „оревах“ света като попаднах в скапан хотел в Осака за някакви си 10 дни); как се общува с непознати хора и се създават среди на ново място (аз дори на „опитоменото“ си място избягвам контакти). Взех и (поне) по едно „мое“ от техните истории.
„Обичам да ми е светло и топло, също да ми е тихо и уверено.“ (Нева Мичева)
„Харесвам дрехите, но ме мързи да ходя да ги купувам, затова имам малко. Обичам книгите, но трябва да спра да ги купувам, защото станаха твърде много.“ (Джоя Гуерцони)
„Печеля нови думи, думи, измислени от автора, които съм принудена и аз да измислям, сложни думи, поетични думи, дразнещи думи.“ (Джоя Гуерцони)
„Интересуват ме онези неща, които ме радват тук и правят тази радост да надделява над всички други приоритети в живота.“ (Милена Варзоновцева)
Начало на собствен сборник с разкази може да е историята на Владислав Христов. Любимият ми тип горчив хумор. „Северно сияние“ (Вера Траянова) ми хареса заради вплитането на сън (може да стане и филм) в историята и заради „Семейството ми има дълга традиция в доброволната миграция по любов.“
Кадифеният литературен език на Георги Господинов се усеща и тук, дори в писането тип дневник.
„Човек не е създаден да яде сам.“
„Манастирите произвеждат тишина. Тяхната безмълвна мелница работи на пълни обороти. Тих неделен сняг пада над камбанарията. Нищо по-тихо не съм чувал.“
Началото (Катерина Стойкова-Клемър – 35 лични истини „Че…“ ) и краят (Герасим Дишлиев – топло, топло, топло) са напълно подходящо подбрани за съответните си места. Нещо уж отделно, но еднакво ценно, е въведението на Невена Дишлиева-Кръстева. Чрез него започнах началото с очаквания за цялата книга: искреност, вълнение, уникалност. На края можех да кажа: „Да, така беше.“
От „непознатите“ за мен чужденци любимка ми стана Ан Фам – но в момента на изписването на думата „чужденци“ се запитвам в нейния случай може ли да се употреби („Вече съм наше момиче“). Отново националността ми звучеше като абстрактно понятие: какво е да си виетнамец, без да си живял във Виет Нам след първите си 5 години (нещо като мен – родена в Сливен и никога не съм живяла там; но в рамките на една и съща страна, дори континент, е съвсем друго). Освен самата история и възгледите на Ан Фам за „номадството“, много ми допадна езикът ѝ – като изказ, като глас. Чух го като свежо чуруликане.
„Хората не забравят съвсем, че не съм местна, но значението на този факт дотолкова се смалява, че на моменти се съмняват в собствените си очи.“
„Запознавам се с най-различни хора, на които не търся и не слагам етикети. Не държа да знам откъде са, освен ако сами не разкажат – тогава наострям уши и попивам с любопитство всяка дума.“
„Прегръщам всички празници – виетнамски, български или други – които ми носят радост, а не тягостно задължение да спазвам дословно каноните.“
Изненадана и впечатлена бях от местата и посоките на Рана Дасгупта — „родéн-живял-завърнал“. Не зная дали не греша, но ми се струва, че някои корени влияят на самоопределянето повече, отколкото други (за руските мисля така). Независимо колко си бил в Индия, неотменимо е присъствието ѝ дори в неродените и неживеещите там.
„И до днес живея там – тук.“
Едгар Вилянуева ме впечатли с размах, езици, професии, талант, вдъхновение. Изобщо всички автори в сборника (не всеки мога да спомена, но с всеки искам да прекарам още време) са смелчаци. По каквато и причина да се заминава (дори от страх). И колкото и самотна да се оказва тази външна множественост.
„Двигателят ми в началото беше стремежът към по-добър живот. Но по-добър ли е животът в самота, с недобре платена работа, на 7000 километра от семейството и старите ми приятели?“
„Имиграцията е Жулиета на балкона, която ни кани горе, но ако са ни восъчни крилете на любовта, Икаровото падане си е за наша сметка.“ (Димитър Камбуров)
„Непознатите“ за мен българи: Елена Панайотова – историята се развива като фуния, краят е по мой вкус. Сходно усещане имах и с Екатерина Петрова, нещо като бунт + уталожване на бунта. Заглавията винаги са специални, в случая съответно „Уроци по непривързване“ и „Първият паспорт“.
Често си мисля как България не може да разчита на мен за съхраняване на паметта и традициите, ако бях някъде (то май и сега тук не може да се разчита…). Но чрез Елена се успокоих, че традициите и рецептите не са всичко, не са непременно дома. „Нямам необходимост да споделям себе си чрез културата, от която идвам.“
За всеки се надявах да не се получи състоянието „двойни изгнаници“. Защото имам такива познати и е меко казано жалко.
„Като се отдадем на носталгията си, се превръщаме в двойни изгнаници, един път от миналото и втори път от настоящето.“ (Капка Касабова)
„Цели трийсет и две години не съумях да се примиря с живота си в изгнание […] Изгнаник или не, да живееш в миналото носи единствено страдание. Независимо от всичко, е важно да се отдадем на настоящия момент и да го ознаменуваме.“ (Бабак Салари)
„И така, непрекъснато се разкъсвах – колко време да остана на едното място и колко на другото.“ („А пълното освобождаване е в радостта да приема културата на това място като част от самата мен.“) (Елена Панайотова)
Може чрез книгата и за мен да настъпи успокоение – все гледаща с около 1/8 от себе си някъде навън. Заради неопитаното и (не)доброволно отказаното (Прага, Кипър, Малта, Аржентина, ЮАР, Лондон). Но може ли една книга да ме откаже от тези несериозни мечтания? Поне тези дни – да. Точно днес, колкото и да ми се струват привлекателни тези редички – Кувейт, Минесота, Берлин, Куба, Северна Ирландия, Ню Йорк, Лондон, – нека си останат само туристически/краткосрочни пътешествия засега.
Зашеметена бях от броя на страните, посещавани/обитавани само от един човек. В следните откъси се отказвам от имената в скобите, за да не разкривам прекалено много. Както в художествена литература, при тези лични истории читателят също се пита – какво ще стане накрая (за радост тук няма точно „край“).
„И сега се оказвам живееща между Кения, Индия, Холандия и България.“
„За близо месец обиколих с влак Мадрид, Толедо, Париж, Виена, Милано, Барселона.“
„Последвалите го десетина паспорта са пълни с невъобразими през 1985 година визи и печати от щатите, Куба, Мексико, Ирландия, Великобритания, Франция, Люксембург, Германия, Литва, Словения, Кипър, Израел, Кувейт, Дубай, Сейшелите, Тайланд, Бутан, Непал и къде ли още не.“
Без идея за конкретни получатели смело взех повече бройки от „Куфарът на брат ми“. Сборникът не е само за живеещи в чужбина. Наравно е и за тези, които са си мислели да заминат и не са се решили, както и за тези, които никога не са имали такива идеи. За многобройните семейства, които по различен начин са засегнати от емиграцията.
За всички незаминали остава чуденката иззад ъгъла — „какво би било, ако бях опитал/а“. Точно колкото и за завърналите се. Важното е всеки да има своите „Врати, скрили пътища на обратно.“ (Албена Тодорова) или разказаното от Брус Чатуин (чрез Капка Касабова) за „…вярването на аборигените, че човек може да чувства едно място като свой дом, единствено ако във всеки един момент има поне четири пътя, по които да го напусне.“
Още по време на четенето си спомних за друга книга на издателство ICU – “Бялата ни спалня“. Ако тя караше читателя да премисли досегашния си живот още от детството, „Куфарът на брат ми“ също пише пътуващите историите на всеки читател. Различното или сходното заминаване/незаминаване. Но това е само част от веригата. Освен че си помислих за моите да/не, сигурно вече с по-голямо внимание ще се отнасям към историята на всеки заминал/върнал се познат или непознат.
В крайна сметка дано повече се получава така:
„Случване с леснота и радост – ето това много трудно проби в балканското ми съзнан��е, изградено в страна, в която се учиш главно да преодоляваш препятствия.“
„Отне ми доста време да осъзная, че важните неща в живота не са свързани с мястото.
„И да осъзнаеш, че смисълът е в споделянето.“
Или книга за петте посоки на света – Изток. Запад. Север. Юг. Аз.
Пътешествие изминах и аз в тези посоки. И като при всяко действително пътуване началото ми се струваше много далечно, когато вече бях накрая. Започнах пак от началото да преглеждам историите, защото бях позабравила първите харесани. Държах в мен да остане трайно отличителното за всеки автор, не да ми се смесват образите и разказите им. Разбира се има смесване – заради общата тема няма начин да не са преживени сходни събития и емоции. Свързващо е и типичното човешко качество – най-общо и малко грубичко да го нарека „недоволство“ (наравно с „любопитство“). То ни кара да търсим, да се местим. И после да си броим плюсовете и минусите. Спечеленото и загубеното. Ще си препрочитам и двата полюса.
„…в мен се отвориха такива емоционални бездни, каквито не съм и подозирала, че са възможни.“ (Милена Варзоновцева)
„Моята миграция е с малка буква и е сбор от заминавания, пристигания и раздели с множество празни вечери, усилен труд и заглушени болежки между тях.“ (Албена Тодорова)
Разбира се душата ми се радва на спечеленото. От най-универсалното „Пътуването разширява кръгозора.“, през общуването без бариери „Навсякъде срещам приятели и хора, с които се чувствам дълбоко свързана отвъд всякакви национална и религиозна принадлежност.“, до обнадеждаващото обобщение „Мънички са ми съкровищата, но повече от щедро компенсират загубите.“
От друга страна една от ценните страни на сборника е различният стил и подход на всеки автор. Различни форми и дължини. Различни начини и срокове на „справяне“ с чужбината. С преобладаващи общи „финали“ – приемане на положението (независимо дали е „тук или там“) и осъзнаване на ролята на езика като много основен фактор за „аз“ усещането.
„Българският (както и гражданството ми) си остана, макар и променлива и нееднозначна, константа.“ (Екатерина Петрова)
„Езикът, на който се чувствам у дома, за да се изразя в дълбочина.“ (Елена Панайотова)
„Родината на езика.“ (Димитър Камбуров)
Не знам дали е случайно – най-близки ми бяха преводачите (особено чиито преводи познавам). Без секунда отвличане на вниманието четох Нева Мичева, Джоя Гуерцони и Милена Варзоновцева. Истории със сходно чувство за авантюризъм и умирение. Удивена бях как може да се превежда по влакове, автобуси, квартири и непознати места (аз съм си залепена за бюрото и не успявам да се концентрирам на друго място); как могат да се приемат всякакви битови условия и да се почувстват свои (аз „оревах“ света като попаднах в скапан хотел в Осака за някакви си 10 дни); как се общува с непознати хора и се създават среди на ново място (аз дори на „опитоменото“ си място избягвам контакти). Взех и (поне) по едно „мое“ от техните истории.
„Обичам да ми е светло и топло, също да ми е тихо и уверено.“ (Нева Мичева)
„Харесвам дрехите, но ме мързи да ходя да ги купувам, затова имам малко. Обичам книгите, но трябва да спра да ги купувам, защото станаха твърде много.“ (Джоя Гуерцони)
„Печеля нови думи, думи, измислени от автора, които съм принудена и аз да измислям, сложни думи, поетични думи, дразнещи думи.“ (Джоя Гуерцони)
„Интересуват ме онези неща, които ме радват тук и правят тази радост да надделява над всички други приоритети в живота.“ (Милена Варзоновцева)
Начало на собствен сборник с разкази може да е историята на Владислав Христов. Любимият ми тип горчив хумор. „Северно сияние“ (Вера Траянова) ми хареса заради вплитането на сън (може да стане и филм) в историята и заради „Семейството ми има дълга традиция в доброволната миграция по любов.“
Кадифеният литературен език на Георги Господинов се усеща и тук, дори в писането тип дневник.
„Човек не е създаден да яде сам.“
„Манастирите произвеждат тишина. Тяхната безмълвна мелница работи на пълни обороти. Тих неделен сняг пада над камбанарията. Нищо по-тихо не съм чувал.“
Началото (Катерина Стойкова-Клемър – 35 лични истини „Че…“ ) и краят (Герасим Дишлиев – топло, топло, топло) са напълно подходящо подбрани за съответните си места. Нещо уж отделно, но еднакво ценно, е въведението на Невена Дишлиева-Кръстева. Чрез него започнах началото с очаквания за цялата книга: искреност, вълнение, уникалност. На края можех да кажа: „Да, така беше.“
От „непознатите“ за мен чужденци любимка ми стана Ан Фам – но в момента на изписването на думата „чужденци“ се запитвам в нейния случай може ли да се употреби („Вече съм наше момиче“). Отново националността ми звучеше като абстрактно понятие: какво е да си виетнамец, без да си живял във Виет Нам след първите си 5 години (нещо като мен – родена в Сливен и никога не съм живяла там; но в рамките на една и съща страна, дори континент, е съвсем друго). Освен самата история и възгледите на Ан Фам за „номадството“, много ми допадна езикът ѝ – като изказ, като глас. Чух го като свежо чуруликане.
„Хората не забравят съвсем, че не съм местна, но значението на този факт дотолкова се смалява, че на моменти се съмняват в собствените си очи.“
„Запознавам се с най-различни хора, на които не търся и не слагам етикети. Не държа да знам откъде са, освен ако сами не разкажат – тогава наострям уши и попивам с любопитство всяка дума.“
„Прегръщам всички празници – виетнамски, български или други – които ми носят радост, а не тягостно задължение да спазвам дословно каноните.“
Изненадана и впечатлена бях от местата и посоките на Рана Дасгупта — „родéн-живял-завърнал“. Не зная дали не греша, но ми се струва, че някои корени влияят на самоопределянето повече, отколкото други (за руските мисля така). Независимо колко си бил в Индия, неотменимо е присъствието ѝ дори в неродените и неживеещите там.
„И до днес живея там – тук.“
Едгар Вилянуева ме впечатли с размах, езици, професии, талант, вдъхновение. Изобщо всички автори в сборника (не всеки мога да спомена, но с всеки искам да прекарам още време) са смелчаци. По каквато и причина да се заминава (дори от страх). И колкото и самотна да се оказва тази външна множественост.
„Двигателят ми в началото беше стремежът към по-добър живот. Но по-добър ли е животът в самота, с недобре платена работа, на 7000 километра от семейството и старите ми приятели?“
„Имиграцията е Жулиета на балкона, която ни кани горе, но ако са ни восъчни крилете на любовта, Икаровото падане си е за наша сметка.“ (Димитър Камбуров)
„Непознатите“ за мен българи: Елена Панайотова – историята се развива като фуния, краят е по мой вкус. Сходно усещане имах и с Екатерина Петрова, нещо като бунт + уталожване на бунта. Заглавията винаги са специални, в случая съответно „Уроци по непривързване“ и „Първият паспорт“.
Често си мисля как България не може да разчита на мен за съхраняване на паметта и традициите, ако бях някъде (то май и сега тук не може да се разчита…). Но чрез Елена се успокоих, че традициите и рецептите не са всичко, не са непременно дома. „Нямам необходимост да споделям себе си чрез културата, от която идвам.“
За всеки се надявах да не се получи състоянието „двойни изгнаници“. Защото имам такива познати и е меко казано жалко.
„Като се отдадем на носталгията си, се превръщаме в двойни изгнаници, един път от миналото и втори път от настоящето.“ (Капка Касабова)
„Цели трийсет и две години не съумях да се примиря с живота си в изгнание […] Изгнаник или не, да живееш в миналото носи единствено страдание. Независимо от всичко, е важно да се отдадем на настоящия момент и да го ознаменуваме.“ (Бабак Салари)
„И така, непрекъснато се разкъсвах – колко време да остана на едното място и колко на другото.“ („А пълното освобождаване е в радостта да приема културата на това място като част от самата мен.“) (Елена Панайотова)
Може чрез книгата и за мен да настъпи успокоение – все гледаща с около 1/8 от себе си някъде навън. Заради неопитаното и (не)доброволно отказаното (Прага, Кипър, Малта, Аржентина, ЮАР, Лондон). Но може ли една книга да ме откаже от тези несериозни мечтания? Поне тези дни – да. Точно днес, колкото и да ми се струват привлекателни тези редички – Кувейт, Минесота, Берлин, Куба, Северна Ирландия, Ню Йорк, Лондон, – нека си останат само туристически/краткосрочни пътешествия засега.
Зашеметена бях от броя на страните, посещавани/обитавани само от един човек. В следните откъси се отказвам от имената в скобите, за да не разкривам прекалено много. Както в художествена литература, при тези лични истории читателят също се пита – какво ще стане накрая (за радост тук няма точно „край“).
„И сега се оказвам живееща между Кения, Индия, Холандия и България.“
„За близо месец обиколих с влак Мадрид, Толедо, Париж, Виена, Милано, Барселона.“
„Последвалите го десетина паспорта са пълни с невъобразими през 1985 година визи и печати от щатите, Куба, Мексико, Ирландия, Великобритания, Франция, Люксембург, Германия, Литва, Словения, Кипър, Израел, Кувейт, Дубай, Сейшелите, Тайланд, Бутан, Непал и къде ли още не.“
Без идея за конкретни получатели смело взех повече бройки от „Куфарът на брат ми“. Сборникът не е само за живеещи в чужбина. Наравно е и за тези, които са си мислели да заминат и не са се решили, както и за тези, които никога не са имали такива идеи. За многобройните семейства, които по различен начин са засегнати от емиграцията.
За всички незаминали остава чуденката иззад ъгъла — „какво би било, ако бях опитал/а“. Точно колкото и за завърналите се. Важното е всеки да има своите „Врати, скрили пътища на обратно.“ (Албена Тодорова) или разказаното от Брус Чатуин (чрез Капка Касабова) за „…вярването на аборигените, че човек може да чувства едно място като свой дом, единствено ако във всеки един момент има поне четири пътя, по които да го напусне.“
Още по време на четенето си спомних за друга книга на издателство ICU – “Бялата ни спалня“. Ако тя караше читателя да премисли досегашния си живот още от детството, „Куфарът на брат ми“ също пише пътуващите историите на всеки читател. Различното или сходното заминаване/незаминаване. Но това е само част от веригата. Освен че си помислих за моите да/не, сигурно вече с по-голямо внимание ще се отнасям към историята на всеки заминал/върнал се познат или непознат.
В крайна сметка дано повече се получава така:
„Случване с леснота и радост – ето това много трудно проби в балканското ми съзнан��е, изградено в страна, в която се учиш главно да преодоляваш препятствия.“
„Отне ми доста време да осъзная, че важните неща в живота не са свързани с мястото.
„И да осъзнаеш, че смисълът е в споделянето.“
May 20, 2015
Много вълнуваща, много богата, страшно лична и добре подредена, така че да се получи смислена обща картина.
Надявам се Невена да направи поредица от такива книги, защото за страна като България заминаването и оставането (и всичко, свързано с тези две еднакво драстични решения) волно или неволно, пряко или косвено се превърнаха във водеща тема на повечето хора. В повратна точка.
Надявам се Невена да направи поредица от такива книги, защото за страна като България заминаването и оставането (и всичко, свързано с тези две еднакво драстични решения) волно или неволно, пряко или косвено се превърнаха във водеща тема на повечето хора. В повратна точка.
February 5, 2016
"Куфарът на брат ми" е сборник с разкази, чието прочитане отлагах от доста дълго време. И се оказа, че правилно съм чакала подходящия момент. Изгълтах го за около следобед и половина и дойде като препечена филийка с масло за изстрадалите ми от литературна пяна сетива - на пръв поглед нещо обикновено и ненатрапчиво, но вкусно, мило и познато.
Няма да анализирам всеки от разказите, само ще споделя че творението на Димитър Камбуров безотказно ме върна на лекциите по Теория на литературата и ми припомни как някои преподаватели могат да убият и най-интересния предмет с тежка префърцуненост и езикови конструкции взети направо от едновремешната критика като любимия ми триумвират "майка-любима-родина", който Камбуров умира да подлага на деконструкция, мислейки си, че това все още е оригинално.
С това изключение сборникът предлага най-разнообразни гледни точки към това какво е да си космополит, да живееш постоянно без късче от душата си или да се наслждаваш на възможността да говориш с целия свят още в детската градина.
Давам си сметка, че високата ми оценка се дължи и на правилния момент на прочита - самата аз от няколко месеца съм стъпила с по един крак в два града и все още се чудя точно в коя локация да ги събера. Но все пак най-хубавото на оценките и преживяванията е, че са дълбоко субективни.
Няма да анализирам всеки от разказите, само ще споделя че творението на Димитър Камбуров безотказно ме върна на лекциите по Теория на литературата и ми припомни как някои преподаватели могат да убият и най-интересния предмет с тежка префърцуненост и езикови конструкции взети направо от едновремешната критика като любимия ми триумвират "майка-любима-родина", който Камбуров умира да подлага на деконструкция, мислейки си, че това все още е оригинално.
С това изключение сборникът предлага най-разнообразни гледни точки към това какво е да си космополит, да живееш постоянно без късче от душата си или да се наслждаваш на възможността да говориш с целия свят още в детската градина.
Давам си сметка, че високата ми оценка се дължи и на правилния момент на прочита - самата аз от няколко месеца съм стъпила с по един крак в два града и все още се чудя точно в коя локация да ги събера. Но все пак най-хубавото на оценките и преживяванията е, че са дълбоко субективни.
July 6, 2015
Едни странници разказват…: http://knigolandia.info/book-review/k...
Човекът по природа е номад – това еднозначно сочат научните изследвания, мозъкът ни, цялото ни същество е пригодено към саваните на Африка, към свободата и възможността да поемем в миг в нова посока. Цивилизационният процес върви обратно на тази природна предопределеност и затова си носим последствията. И всички знаем, че се чувстваме като “отвързани”, като излезем вън от града и замааме гащи по чукарите. У нас го има тоя повик към пътуване, всички сме едни малки наутилуси (помните Верн: “mobilis in mobili”). Но ако си представяте бродниците като ошмулени от ветровете странници, отгърнете тая книга – ще видите, че да пътуваш има милион начина и възможности.
ICU - publishing, translation, scouting
http://knigolandia.info/book-review/k...
Човекът по природа е номад – това еднозначно сочат научните изследвания, мозъкът ни, цялото ни същество е пригодено към саваните на Африка, към свободата и възможността да поемем в миг в нова посока. Цивилизационният процес върви обратно на тази природна предопределеност и затова си носим последствията. И всички знаем, че се чувстваме като “отвързани”, като излезем вън от града и замааме гащи по чукарите. У нас го има тоя повик към пътуване, всички сме едни малки наутилуси (помните Верн: “mobilis in mobili”). Но ако си представяте бродниците като ошмулени от ветровете странници, отгърнете тая книга – ще видите, че да пътуваш има милион начина и възможности.
ICU - publishing, translation, scouting
http://knigolandia.info/book-review/k...
April 6, 2016
Темата за емиграцията вече засяга съвсем пряко много повече хора, отколкото в близкото минало. Част от моето семейство и може би повече от половината ми приятели живеят извън България.
Невена Дишлиева-Кръстева е компилирала вижданията по темата на много интересни личности в своя сборник. За мен беше любопитно не само да прочета книгата, но и да разгледам техните лични блогове успоредно с четенето.
Богатство от гледни точки, преживявания и стилове, които си заслужават. Лично мен най-силно ме впечатли историята, разказана от Георги Господинов за пребиваването му в един швейцарски манастир и усещанията му, свързани с това време. Но и останалите автори са интересни!
Препоръчвам с удоволствие.
Невена Дишлиева-Кръстева е компилирала вижданията по темата на много интересни личности в своя сборник. За мен беше любопитно не само да прочета книгата, но и да разгледам техните лични блогове успоредно с четенето.
Богатство от гледни точки, преживявания и стилове, които си заслужават. Лично мен най-силно ме впечатли историята, разказана от Георги Господинов за пребиваването му в един швейцарски манастир и усещанията му, свързани с това време. Но и останалите автори са интересни!
Препоръчвам с удоволствие.
July 11, 2015
Така се получава, че прочетох тази книга, докато големият ми син е на 2000 километра от дома си. През последната година той успява да стъпи по-навътре от мен в неизследвани територии и да бъде на места, за които аз само мечтая. Но дори не успявам да се притесня от факта, че не можем да се чуваме постоянно, защото Грузия е в неизгодна от мобилнокомуникационна гледна точка зона, а уайфай имат само в конферентната зала на хотела си. Важното е,че след това аз ще имам нови разкази, нови снимки ( добре съм го възпитала, носи ми къщи с гигабайти :) ), нови вкусове и нови споделени истории, защото, както казва Герасим Дишлиев, един от авторите в книгата, "споделеното в куфар не стои".
Да кажа,че тази книга ми хареса, ще бъде меко. Тя ми отвори очите, обърна главата в няколко посоки и ме заведе на места, за които мечтая. Имаше разкази, които ме стискаха за гърлото; имаше такива, от които веждите ми се повдигаха; бяха ми интересни историите на хората, които работят с и сред много езици, отношението им към световете, в които тези езици ги допускат, отношението им към света през различните призми.Удоволствие е да сравнявам собствената си концепция за пътуващия човек с тази на хора, за които светът е дом, или езикът е дом, или споменът е дом...
Страхотно удоволствие. Страхотна работа.
Да кажа,че тази книга ми хареса, ще бъде меко. Тя ми отвори очите, обърна главата в няколко посоки и ме заведе на места, за които мечтая. Имаше разкази, които ме стискаха за гърлото; имаше такива, от които веждите ми се повдигаха; бяха ми интересни историите на хората, които работят с и сред много езици, отношението им към световете, в които тези езици ги допускат, отношението им към света през различните призми.Удоволствие е да сравнявам собствената си концепция за пътуващия човек с тази на хора, за които светът е дом, или езикът е дом, или споменът е дом...
Страхотно удоволствие. Страхотна работа.
July 16, 2015
Ох, тези истории... Онази смелост да заминеш, да започнеш наново, да се приспособиш и примириш, да решиш да останеш, или пък да се завърнеш. Вълнуващо е да се пътува. Домът е нещо лично, но и мобилно.
Не съм имала възможност да разбера какво е да живееш някъде навън. Какво е дом, какво е сигурност, кои са истинските ти приятели, кои са незабравимите ти спътници... Много емоции и размисли ме връхлитат, не съм в състояние да напиша нещо свързано по темата. Затова ще цитирам една любима част от нея:
„Където и да отидеш, рано или късно потичаш в зелено-синьо. Но цветът никога не е най-важното нещо. Важно е да се загърнеш с любов. Да идваш с любов и да бъдеш посрещан с любов. Ако не я намериш тук, ако не си се научил все още да обичаш, за да бъдеш обичан, продължавай напред. Пътят ще те научи. Пътят е неизбежност.“
Не съм имала възможност да разбера какво е да живееш някъде навън. Какво е дом, какво е сигурност, кои са истинските ти приятели, кои са незабравимите ти спътници... Много емоции и размисли ме връхлитат, не съм в състояние да напиша нещо свързано по темата. Затова ще цитирам една любима част от нея:
„Където и да отидеш, рано или късно потичаш в зелено-синьо. Но цветът никога не е най-важното нещо. Важно е да се загърнеш с любов. Да идваш с любов и да бъдеш посрещан с любов. Ако не я намериш тук, ако не си се научил все още да обичаш, за да бъдеш обичан, продължавай напред. Пътят ще те научи. Пътят е неизбежност.“
August 12, 2015
Купих тази книга, защото сестра ми поиска да и я донеса от България. Докато бях в книжарницата я отворих да видя дали и мен ще ме грабне. Първото което много ми хареса беше дизайнът. От корицата до автобиографията на всеки от разказвачите, всичко е пипнато с много идея. След това ми хареса концепцията, това не сасълзливи истории за емиграцията, а разказчета за понятието "дом". Признавам тази тема ми е близка, защото и аз съм "космополитен човек". И като такъв аз познавам проблема "принадлежност-дом-приятели-родина" и свързаните личностни проблеми с тях.
Всеки един от авторите обяснява понятията емиграция и имиграция за себе си, неочаквайки читателя да заеме позиция. Допадна ми и откровеността в тях и тяхната несложност и непритенциозност. И най-важното е, че те провокират мисленето по темата по един съвсем неволен начин!
Всеки един от авторите обяснява понятията емиграция и имиграция за себе си, неочаквайки читателя да заеме позиция. Допадна ми и откровеността в тях и тяхната несложност и непритенциозност. И най-важното е, че те провокират мисленето по темата по един съвсем неволен начин!
June 27, 2015
Шарена и много лична.
Безкраен диапазон от нюанси и емоции...
Много е широко ветрилото на историите, в сборника са събрани и умело подредени различни "погледи". Някои ми бяха близки, други - далечни, но във всеки разказ си намирах нови "щрихи" към тази важна и за мен тема. Заради далечните неуспешни опити за отпътуване, многото приятели с други паспорти и двата скъпи куфара, които понякога са вкъщи, а по-често не ...
И чуден формат, като за ръчен багаж:)
Безкраен диапазон от нюанси и емоции...
Много е широко ветрилото на историите, в сборника са събрани и умело подредени различни "погледи". Някои ми бяха близки, други - далечни, но във всеки разказ си намирах нови "щрихи" към тази важна и за мен тема. Заради далечните неуспешни опити за отпътуване, многото приятели с други паспорти и двата скъпи куфара, които понякога са вкъщи, а по-често не ...
И чуден формат, като за ръчен багаж:)
February 1, 2022
22 истории, посветени на миграцията, засягащи теми като дом, принаделженост, семейство. 22 истории, които преживях емоционално. Силно за мен се откроиха тези на Иво Иванов, Нева Мичева, Елка Панайотова, Бабак Салари, Ан Фам, Рана Дасгупта.
Страхотен подбор на Невена Дишлиева-Кръстева!
“И сега, в края на тази лудо прелетяла година, си повтарям кол��о сме мънички, колко зависими, колко сме нищо. Но в същото време си мисля с надежда, че малките радости, приятелите, знаците те карат да се чувстваш близък и близко до всяко кътче на света. Дават ти сили да продължаваш. И да осъзнаеш, че смисълът е в споделянето. Това е истинският път. А споделено в куфар не стои…”
Страхотен подбор на Невена Дишлиева-Кръстева!
“И сега, в края на тази лудо прелетяла година, си повтарям кол��о сме мънички, колко зависими, колко сме нищо. Но в същото време си мисля с надежда, че малките радости, приятелите, знаците те карат да се чувстваш близък и близко до всяко кътче на света. Дават ти сили да продължаваш. И да осъзнаеш, че смисълът е в споделянето. Това е истинският път. А споделено в куфар не стои…”
July 11, 2015
„Парадоксално, но тръгваме на път още преди да сме започнали да се отдалечаваме.”
Тази книга ме намери още преди да съм я потърсила. Затворих последната страница приятно уморена, като след дълго пътуване, препълнена с гледки и впечатления. Някои от историите ми бяха много интересни, но чужди, други веднага усетих свои (на някое друго мое „аз”, забравено или все още ненамерено) - историите на Нева Мичева, Джоя Гуерцони, Ан Фам, Вера Траянова, Владислав Христов, Едгар Вилянуева, Герасим Дишлиев.
В този куфар открих хора-вселени, без пол-възраст-националност, просто сърцати жители на Земята.
В някои отзиви прочетох, че книгата е терапия. Наистина е терапия, но не само за пътуващи, а и за другите хора по пътя – посрещачи, изпращачи, лутащи се, изгубени, спрели. Може да подейства като шамар за изтръгване от топографски ступор (по-тежка степен на топографската меланхолия от историята на Капка Касабова), или като ръжен за разръчкване на жарава от поугаснали мечти.
Не очаквах, че двайсет и две истории на двайсет и двама души могат да звучат така добре заедно, като едно дълго сложно съставно изречение, започнато от Невена и завършено от Герасим. (Моята сестричка, онази част от мен, останала там, вкъщи.)
Тази книга ме намери още преди да съм я потърсила. Затворих последната страница приятно уморена, като след дълго пътуване, препълнена с гледки и впечатления. Някои от историите ми бяха много интересни, но чужди, други веднага усетих свои (на някое друго мое „аз”, забравено или все още ненамерено) - историите на Нева Мичева, Джоя Гуерцони, Ан Фам, Вера Траянова, Владислав Христов, Едгар Вилянуева, Герасим Дишлиев.
В този куфар открих хора-вселени, без пол-възраст-националност, просто сърцати жители на Земята.
В някои отзиви прочетох, че книгата е терапия. Наистина е терапия, но не само за пътуващи, а и за другите хора по пътя – посрещачи, изпращачи, лутащи се, изгубени, спрели. Може да подейства като шамар за изтръгване от топографски ступор (по-тежка степен на топографската меланхолия от историята на Капка Касабова), или като ръжен за разръчкване на жарава от поугаснали мечти.
Не очаквах, че двайсет и две истории на двайсет и двама души могат да звучат така добре заедно, като едно дълго сложно съставно изречение, започнато от Невена и завършено от Герасим. (Моята сестричка, онази част от мен, останала там, вкъщи.)
July 11, 2015
Изключително личи, когато една книга е направена с много любов, старание и някак естествено й се получава онази магия, която те повлича да поглъщаш думите и историите като нови светове. Да “спреш” времето и да бъдеш изцяло погълнат от текста, а после да пречупиш собствените си мисли през всичко изказано директно, загатнато дискретно или просто усетено между редовете.
“Куфарът на брат ми” на малкото бутиково издателство „ICU“ е точно такава книга. Много лична, много емоционална, много силна и важна, както за прекрасната Невена Дишлиева-Кръстева, която я замисля и създава, така и за всички разказвачи, позволили на читателя да влезе в едни от най-личните им душевни пространства – свързани с дома, семейството, приятелите, пътя, емиграцията и неизбежното търсене на баланса между географските ширини и емоционалните дълбочини на живота.
Затова и “Куфарът на брат ми” се чете на един дъх. Не е изключено обаче да се преглъща със солени сълзи и събудени мисли за онези твои случени или неслучени емиграции и пътища, за онези твои останали или заминали надалеч близки, които не спират да ти липсват, вдъхновяват, учат.
Всяка една от историите в книгата много естествено наслагва един след друг пластове и смисли, значения зад кодовите думи “дом”, “път”, “емиграция”. Текстовете повеждат читателя през различни житейски и семейни истории, превратности на случайността или съзнателно направени избори, за да формират усещането за света днес като сърце, оплетено в пътища – изпъстрени с хора, емоции, култури и държави. А оттук на читателя остава неизбежната възможност да оплете и собственото си сърце в търсене на своите представи и утопии за живота, докато неволно събира в куфара още истории, още по-лични и близки.
В този смисъл “Куфарът на брат ми” е някак и начин за лекуване, надживяване и трансформиране на травмата от онази вътрешна емиграция, която оставя след себе си липси, без право на замяна и завръщане. И още възможност за надграждане на всички стереотипи и представи, с които сме заобиколени в държава и свят пълни с “емигранти”. [продължава]
Цялото ревю е в "Аз чета"
“Куфарът на брат ми” на малкото бутиково издателство „ICU“ е точно такава книга. Много лична, много емоционална, много силна и важна, както за прекрасната Невена Дишлиева-Кръстева, която я замисля и създава, така и за всички разказвачи, позволили на читателя да влезе в едни от най-личните им душевни пространства – свързани с дома, семейството, приятелите, пътя, емиграцията и неизбежното търсене на баланса между географските ширини и емоционалните дълбочини на живота.
Затова и “Куфарът на брат ми” се чете на един дъх. Не е изключено обаче да се преглъща със солени сълзи и събудени мисли за онези твои случени или неслучени емиграции и пътища, за онези твои останали или заминали надалеч близки, които не спират да ти липсват, вдъхновяват, учат.
Всяка една от историите в книгата много естествено наслагва един след друг пластове и смисли, значения зад кодовите думи “дом”, “път”, “емиграция”. Текстовете повеждат читателя през различни житейски и семейни истории, превратности на случайността или съзнателно направени избори, за да формират усещането за света днес като сърце, оплетено в пътища – изпъстрени с хора, емоции, култури и държави. А оттук на читателя остава неизбежната възможност да оплете и собственото си сърце в търсене на своите представи и утопии за живота, докато неволно събира в куфара още истории, още по-лични и близки.
В този смисъл “Куфарът на брат ми” е някак и начин за лекуване, надживяване и трансформиране на травмата от онази вътрешна емиграция, която оставя след себе си липси, без право на замяна и завръщане. И още възможност за надграждане на всички стереотипи и представи, с които сме заобиколени в държава и свят пълни с “емигранти”. [продължава]
Цялото ревю е в "Аз чета"
June 15, 2015
„Куфарът на брат ми” – едно ласкаво-домашно заглавие, което обаче те кани на път. Или пък на гости на чаша чай.
Двайсет и двете истории до една са топли и съкровени, без мигче фалш. Те говорят за много важни неща – хем хубави, хем болезнени, и всичките – истински.
Представям си как авторите им са сложили дрехите си в един общ куфар, с който пътуват заедно по света. Да, точно така – в „Куфарът на брат ми” има много заедност и общ път, който всички споделяме.
За мен е радост да пътувам заедно с тях и след това да се върнем всички у дома.
Ива Колева, която обича тази книга
Или накратко: обичател
Двайсет и двете истории до една са топли и съкровени, без мигче фалш. Те говорят за много важни неща – хем хубави, хем болезнени, и всичките – истински.
Представям си как авторите им са сложили дрехите си в един общ куфар, с който пътуват заедно по света. Да, точно така – в „Куфарът на брат ми” има много заедност и общ път, който всички споделяме.
За мен е радост да пътувам заедно с тях и след това да се върнем всички у дома.
Ива Колева, която обича тази книга
Или накратко: обичател
April 18, 2016
Хубави истории, повечето, де. Вдъхновяващи. Е, имаше и безумици, но хората и ситуациите им са толкова различни...
Веднъж една приятелка ми каза, че след толкова живеене на толкова места, вкъщи може да е навсякъде, където ти е чисто и топло. Ама на мен май ми трябва повече.
Един от разказите тук ме задълба в мисли. И- или е- миграцията (ми). Тръгнах с куфар за една година. Всяка следваща се връщах с все повече. Куфари. И вещи, които ме застопоряваха. Които исках да ме установят.
Не съм номад по природа. Обожавам куфари и летища, но като турист. И обичам да се прибирам. Къде, това е друг въпрос. Still, there's no place like home.
Преди близо десет години тръгнах, за да избягам от една невъзможна любов. Останах, защото си повярвах че една друга (не-любов, гледана от днешната ми перспектива) може да има значение. После исках да се върна 'навън' поради бг невъзможност и някак от по навик.
Живях си в корсата и в пет торби, разположени в най-обичащите ме 12 квадрани метра, наети от един човек, който спаси сърцето ми. И...
Ами емигрирах, за да не успея да стана местна. Имигрантството не ми се получи, защото сигурно не го бях целяла. Никога преди не си бях представяла живота ми да бъде извън бг.
Сигурно и затова години наред много упорито се боря с ината си да не проговоря свободно поне един от местните езици тук; защото не искам и защото това някак ме запазва в моята expat среда.
Късмет е, че живея в град, в който местните са малцинство. Иначе сигурно нямаше да оцелея. Нямам грижа да си комуникирам и да работя с хора от всякъде си, но сърцето ми си остава бг.
Сигурно съм твърде ограничена за реалиите (реалностите?) на 21ви век, но когато имам драма, звъня на бг другарите си. А те винаги имат решение за всичко - как да уредим да поправят ВЕДНАГА шкафовете, които едва не разбиха, падайки, умната глава на едно приятелче, което режеше пролетно априлска (шопска) салата; как да убедим хазаина ми (местен) да спази договора ни за наем; как да ме накарат да забравя, като ме заведат в кварталния гръцки бар; да ми намерят майстор, който да ми оправи ключалката на разбитото мазе (понеже хазайката и застрахователите отказаха да го иредят); да ми вържат усмихнати мартеници; да съберат строшеното ми сърце; да... Да... Всичко. И разбира се как да се позабавляваме.
Оставам в локалното бг community, без да целя да се ограничавам в него, но въпреки това, търсейки го.
Разбира се, че опитвах да изляза. Не, не да избягам, а да споделя драмите и щастливостите си извън бг кръга/ квадрата/ whatever. Ей така, за да видя какво е. Студено беше. Пак казвам, нямам проблем с това да съм извън, окей ми е, комфортно ми е, но любимо не ми е.
А животът е твърде кратък, за да го обременяваме с не-любими моменти. И твърде дълъг, за да го изживяваме в такива.
Много пъти опитвах да интернационализирам любовта си. И никога не успях да я усетя като любов.
Харесва ми брюкселският ми живот, оцветен от разнонационалните ми колеги и от българските ми приятели, обожавам туристическите си пътувания и безценните мигове, прекарани по време на бг ваканциите ми...
Понякога си вярвам, че всичко това ме прави щастлив човек...
Имам много вкъщи-та.
И нямам любимо сред тях.
Имам не-любимо - колата ми преди пет години.
Имам и идеално: Вкъщи е там, където любим човек ме прегръща така, че едва мога да дишам от прегръщане. Щастливото задушаване.
В добрия смисъл.
За утре не знам, но днес това го имам поне на три (физически обусловени) места. И мисля, че ми е щастливо. Въпрос на гледна точка, нали, рекло кучето и... Те така.
Веднъж една приятелка ми каза, че след толкова живеене на толкова места, вкъщи може да е навсякъде, където ти е чисто и топло. Ама на мен май ми трябва повече.
Един от разказите тук ме задълба в мисли. И- или е- миграцията (ми). Тръгнах с куфар за една година. Всяка следваща се връщах с все повече. Куфари. И вещи, които ме застопоряваха. Които исках да ме установят.
Не съм номад по природа. Обожавам куфари и летища, но като турист. И обичам да се прибирам. Къде, това е друг въпрос. Still, there's no place like home.
Преди близо десет години тръгнах, за да избягам от една невъзможна любов. Останах, защото си повярвах че една друга (не-любов, гледана от днешната ми перспектива) може да има значение. После исках да се върна 'навън' поради бг невъзможност и някак от по навик.
Живях си в корсата и в пет торби, разположени в най-обичащите ме 12 квадрани метра, наети от един човек, който спаси сърцето ми. И...
Ами емигрирах, за да не успея да стана местна. Имигрантството не ми се получи, защото сигурно не го бях целяла. Никога преди не си бях представяла живота ми да бъде извън бг.
Сигурно и затова години наред много упорито се боря с ината си да не проговоря свободно поне един от местните езици тук; защото не искам и защото това някак ме запазва в моята expat среда.
Късмет е, че живея в град, в който местните са малцинство. Иначе сигурно нямаше да оцелея. Нямам грижа да си комуникирам и да работя с хора от всякъде си, но сърцето ми си остава бг.
Сигурно съм твърде ограничена за реалиите (реалностите?) на 21ви век, но когато имам драма, звъня на бг другарите си. А те винаги имат решение за всичко - как да уредим да поправят ВЕДНАГА шкафовете, които едва не разбиха, падайки, умната глава на едно приятелче, което режеше пролетно априлска (шопска) салата; как да убедим хазаина ми (местен) да спази договора ни за наем; как да ме накарат да забравя, като ме заведат в кварталния гръцки бар; да ми намерят майстор, който да ми оправи ключалката на разбитото мазе (понеже хазайката и застрахователите отказаха да го иредят); да ми вържат усмихнати мартеници; да съберат строшеното ми сърце; да... Да... Всичко. И разбира се как да се позабавляваме.
Оставам в локалното бг community, без да целя да се ограничавам в него, но въпреки това, търсейки го.
Разбира се, че опитвах да изляза. Не, не да избягам, а да споделя драмите и щастливостите си извън бг кръга/ квадрата/ whatever. Ей така, за да видя какво е. Студено беше. Пак казвам, нямам проблем с това да съм извън, окей ми е, комфортно ми е, но любимо не ми е.
А животът е твърде кратък, за да го обременяваме с не-любими моменти. И твърде дълъг, за да го изживяваме в такива.
Много пъти опитвах да интернационализирам любовта си. И никога не успях да я усетя като любов.
Харесва ми брюкселският ми живот, оцветен от разнонационалните ми колеги и от българските ми приятели, обожавам туристическите си пътувания и безценните мигове, прекарани по време на бг ваканциите ми...
Понякога си вярвам, че всичко това ме прави щастлив човек...
Имам много вкъщи-та.
И нямам любимо сред тях.
Имам не-любимо - колата ми преди пет години.
Имам и идеално: Вкъщи е там, където любим човек ме прегръща така, че едва мога да дишам от прегръщане. Щастливото задушаване.
В добрия смисъл.
За утре не знам, но днес това го имам поне на три (физически обусловени) места. И мисля, че ми е щастливо. Въпрос на гледна точка, нали, рекло кучето и... Те така.
September 5, 2015
Парадоксално, но тръгваме на път още преди да сме започнали да се отдалечаваме.
Още от първите няколко реда причислих тази книга към "специалните книги", тези, които са на един рафт, наречен нощно шкафче. До последната си буква, книгата не измени на първоначалното ми решение. Тези 22 истории ще бъдат четени многократно.
Не знам защо, но много от тези така лични истор��и все едно бяха съпреживени от самата мен, излизала съм в чужбина, но винаги съм била с ясното усещане, че ще се връщам. Освен, че попътувах доста емоционално - с усмивка, със сълзи... чрез някои разкази, се оказа, че попътувах и из самата себе си, естествено с куфар. Непрекъснато пред очите ми бяха любими за мен лица, които отдавна са извън пределите на страната, многократно съпоставях една или друга история с техните и буцата в гърлото ставаше все по-голяма и по-голяма.
В скоро време тази книга-куфар ще полети в различни посоки на света - "смисълът е в споделянето. Това е истинският път. А споделено в куфар не стои..."
Благодаря за тази книга!
Още от първите няколко реда причислих тази книга към "специалните книги", тези, които са на един рафт, наречен нощно шкафче. До последната си буква, книгата не измени на първоначалното ми решение. Тези 22 истории ще бъдат четени многократно.
Не знам защо, но много от тези така лични истор��и все едно бяха съпреживени от самата мен, излизала съм в чужбина, но винаги съм била с ясното усещане, че ще се връщам. Освен, че попътувах доста емоционално - с усмивка, със сълзи... чрез някои разкази, се оказа, че попътувах и из самата себе си, естествено с куфар. Непрекъснато пред очите ми бяха любими за мен лица, които отдавна са извън пределите на страната, многократно съпоставях една или друга история с техните и буцата в гърлото ставаше все по-голяма и по-голяма.
В скоро време тази книга-куфар ще полети в различни посоки на света - "смисълът е в споделянето. Това е истинският път. А споделено в куфар не стои..."
Благодаря за тази книга!
July 14, 2015
Все за път говоря. Все скитническа треска ми е на езика. А когато бях на осемнайсет и, като при повечето деца от моето поколение, за пръв път пред мен застана изборът дали да замина или да остана, не тръгнах. Понякога се учудвам дори, че тайничко не прехвърлям по-често наум как биха изглеждали дните ми, ако в края на август 2011г. се бях качила на самолета за Шотландия. Но то е невъзможно за измисляне. И е жестока мисъл спрямо всичко вече изживяно тук – да го видя как се разпада на прах, никога неродено в тази си форма.
Не съм съжалявала. Тогава не бях готова. Дадох си възможността първо да видя, вече извън границите на ученичеството, що значи опитомяване на София и другите мои градове Тук (мои в смисъл не на притежание, а на места, на които съм отдадена, както би казал Димитър), да видя що значи собствен дом и навигиране из взаимоотношения на собствен език. За да мога да кажа, както го прави Елена: „Сега вече наистина мога да тръгна, защото не бягам, не отричам, не недоволствам – просто прегръщам всичко, което съм, и потеглям.“
Елена и Димитър срещам заедно с Капка, Иво, Явор, Герасим, Нева, Владислав, Албена, Димитър, Ан, Джоя и още, и още сред страниците на „Куфара на брат ми“. Обръщам се на малки имена към всички тях, защото на път е така – времето и пространството се огъват по други закони и разпознаването (сближаването!) се случва бързо, твърде бързо. Всеки споделя своята история (по любящата покана и под редакцията на Невена). Това е книга за емиграцията във всеки неин смисъл (чувам Иво например и определението му за вътрешната емиграция: „тенденцията да се затваряме, да правим свои малки държави, където и да се намираме, и да пускаме вътре само хората, на които сме издали визи“). Книга-разговор за бягствата и намиранията, за различните причини в гърдите ти нещо да зове към гари и летища, за вечната разкъсаност между Тук и Там, за изборите и за пропуснатото, за носталгията или пък за липсата на носталгия, за предефинирането на думите дом и родина. Не с всеки глас мога да се съглася и не всеки е сметнал за нужно да се оголи докрай в този така интимен диалог. Но смелост има. Много. Получило се е едно насрещане на личното и на пътя, от което е уютно да съм част.
Докато за Нева България „беше и си остава зоната на моя дискомфорт, от който се налага да излизам, за да си докарам нормалност, а по възможност и щастие, прозрение, порастване. Обичам да ми е светло и топло, също да ми е тихо и уверено. Оттам нататък всяко място, в което се чувствам така, е мое“, то Милена се буди всяка сутрин „с мисълта, че искам да си ходя в България. А всяка вечер идваше успокоението – ето на, тук съм, аз съм си, някъде съм, но то светът си е вътре в мен, аз си го правя и пътя, и оставането.“ За Георги единствената истинска родина остава детството, а за Джоя – „не съществува окончателният дом, окончателната родина. Дългите пътешествия са по-прости от тоталното откъсване от корена.“
Срещам любовта си към руините при Капка – и тя успява да ми обясни най-сетне кое така ме влече към тях: „Руините са диалог между една незавършена реалност и въображението на наблюдателя“ според идеалистичното описание на Кенет Кларк. (…) Нищо чудно, че имаме нужда от тях. Нищо чудно, че ми липсват, когато не са наоколо. В руините има откровеност. (...) Обитаваните от духове места са единствените, в които хората могат да живеят.“
Албена вкарва в разговора Майкъл Ланди, лудият англичанин, който преди десетина година унищожава цялото си имущество – от бебешките си снимки през мебелите до дрехите и паспорта си. И всички, които някога сме усещали желанието да тръгнем без багаж, да отлюспим от себе си материалните знаци на съществуването си, разпознаваме в тези си бягства част от „копнежа на Ланди по непритежаването (…).“ Този почти зловещ копнеж – и плашещо прекрасен.
Говорим и за езика, разбира се. Веднъж, чуждият – като единственото пространство, в което двама души от различни държави могат да се срещнат и заобичат: „На колкото и различно ниво да знаят един чужд език двама души, той винаги ще е по-общ от чийто и да е роден“ (Димитър). После, родният език – (и пак Димитър): „За щастие, в Китай, САЩ и Ирландия човек открива, че в България е имало и други родини, освен онази за износ. И че тя става за обитаване и от разстояние. Родината на езика.“
Обговаряме си тъгите. „Човек, където и да отиде, си носи самотата, дори и тази, неосъзнатата, черната, която бълбука под повърхността на младежкия оптимизъм“, казва Зоя.
Отдаваме почит на провалите си. „Може би красотата, редът и благоденствието са достатъчни, за да създадем дом за нашето его, но не са достатъчни, за да създадем дом за нашето въображение. Защото за да бъде завършена нашата индивидуална и колективна реалност, трябва да си имаме приказка и с неуспеха, което е равносилно на разговор с надеждата“, споделя Капка.
Обединяваме се по обич - „Важно е да се загърнеш с любов. Да идваш с любов и да бъдеш посрещан с любов. Ако не я намериш тук, ако не си се научил все още да обичаш, за да бъдеш обичан, продължавай напред. Пътят ще те научи. Пътят е неизбежност.“ (Зоя)
* * *
След последната страница на книгата в съзнанието ми идва влакът за Антверп; средата на декември миналата година е. Пътуваме с близък приятел и на 3000 км от вкъщи, някъде сред достигащите до нас късчета разговори на френски и фламандски, най-сетне успявам да формулирам пред него собствената си скитническа треска. Не си представям постоянно заминаване, (така както не можах да го сторя и на осемнайсет). Но у себе си нося една любов към приласкаването на тъги и разминавания, която може да си намери убежище само в път, само във вечното раздвояване между дом и далечност. Пожелаваме си да ни се случи, да имаме късмета Пътят да е благосклонен към нас, да ни позволи все да заминаваме и да се връщаме – за кратко, за дълго, за колкото. Още сме твърде млади, за да осъзнаваме всичките отговорности зад това ни желание. („Заминаването се случва многократно, като раздяла с родител, първо на дъното на душата, после в главите, преминава в убежденията, в паспортите, на гарата, на летището, и после по малко с всяко прибиране, все по-рядко, с размиването на разликата между „връщам се“ и „прибирам се“, ще каже Албена в „Куфара“)
Това, което знам, е, че в сладко-горчивото пространство на превъртащите се километри се случват чудеса и се намираме с хора, с които четенето на мисли и краденето на думи е най-естественото нещо на света. Хора, с които сме израснали в различни среди, сред различни езици, на различни тротоари. Но с които ни гони една и съща треска. Една и съща недостатъчност. И с които еднакво добре знаем, че „човек може да почувства едно място като свой дом, единствено ако във всеки един момент има поне четири пътя, по които да го напусне“. Обичам това. Изживявам го при всяко пресичане на граници. Всеки вид граници – физически, но и мои лични.
Емиграцията можела да има много значения – оказва се, че понякога е просто среща. Което ме отвежда към думите на Герасим: „И сега, в края на тази лудо прелетяла година, си повтарям колко сме мънички, колко зависими, колко сме нищо. Но в същото време си мисля с надежда, че малките радости, приятели, знаците те карат да се чувстваш близък и близко до всяко кътче на света. Дават ти сили да продължаваш. И да осъзнаеш, че смисълът е в споделянето. Това е истинският път. А споделеното в куфар не стои…“
Това е.
(http://our-walls-and-bridges.blogspot... )
Не съм съжалявала. Тогава не бях готова. Дадох си възможността първо да видя, вече извън границите на ученичеството, що значи опитомяване на София и другите мои градове Тук (мои в смисъл не на притежание, а на места, на които съм отдадена, както би казал Димитър), да видя що значи собствен дом и навигиране из взаимоотношения на собствен език. За да мога да кажа, както го прави Елена: „Сега вече наистина мога да тръгна, защото не бягам, не отричам, не недоволствам – просто прегръщам всичко, което съм, и потеглям.“
Елена и Димитър срещам заедно с Капка, Иво, Явор, Герасим, Нева, Владислав, Албена, Димитър, Ан, Джоя и още, и още сред страниците на „Куфара на брат ми“. Обръщам се на малки имена към всички тях, защото на път е така – времето и пространството се огъват по други закони и разпознаването (сближаването!) се случва бързо, твърде бързо. Всеки споделя своята история (по любящата покана и под редакцията на Невена). Това е книга за емиграцията във всеки неин смисъл (чувам Иво например и определението му за вътрешната емиграция: „тенденцията да се затваряме, да правим свои малки държави, където и да се намираме, и да пускаме вътре само хората, на които сме издали визи“). Книга-разговор за бягствата и намиранията, за различните причини в гърдите ти нещо да зове към гари и летища, за вечната разкъсаност между Тук и Там, за изборите и за пропуснатото, за носталгията или пък за липсата на носталгия, за предефинирането на думите дом и родина. Не с всеки глас мога да се съглася и не всеки е сметнал за нужно да се оголи докрай в този така интимен диалог. Но смелост има. Много. Получило се е едно насрещане на личното и на пътя, от което е уютно да съм част.
Докато за Нева България „беше и си остава зоната на моя дискомфорт, от който се налага да излизам, за да си докарам нормалност, а по възможност и щастие, прозрение, порастване. Обичам да ми е светло и топло, също да ми е тихо и уверено. Оттам нататък всяко място, в което се чувствам така, е мое“, то Милена се буди всяка сутрин „с мисълта, че искам да си ходя в България. А всяка вечер идваше успокоението – ето на, тук съм, аз съм си, някъде съм, но то светът си е вътре в мен, аз си го правя и пътя, и оставането.“ За Георги единствената истинска родина остава детството, а за Джоя – „не съществува окончателният дом, окончателната родина. Дългите пътешествия са по-прости от тоталното откъсване от корена.“
Срещам любовта си към руините при Капка – и тя успява да ми обясни най-сетне кое така ме влече към тях: „Руините са диалог между една незавършена реалност и въображението на наблюдателя“ според идеалистичното описание на Кенет Кларк. (…) Нищо чудно, че имаме нужда от тях. Нищо чудно, че ми липсват, когато не са наоколо. В руините има откровеност. (...) Обитаваните от духове места са единствените, в които хората могат да живеят.“
Албена вкарва в разговора Майкъл Ланди, лудият англичанин, който преди десетина година унищожава цялото си имущество – от бебешките си снимки през мебелите до дрехите и паспорта си. И всички, които някога сме усещали желанието да тръгнем без багаж, да отлюспим от себе си материалните знаци на съществуването си, разпознаваме в тези си бягства част от „копнежа на Ланди по непритежаването (…).“ Този почти зловещ копнеж – и плашещо прекрасен.
Говорим и за езика, разбира се. Веднъж, чуждият – като единственото пространство, в което двама души от различни държави могат да се срещнат и заобичат: „На колкото и различно ниво да знаят един чужд език двама души, той винаги ще е по-общ от чийто и да е роден“ (Димитър). После, родният език – (и пак Димитър): „За щастие, в Китай, САЩ и Ирландия човек открива, че в България е имало и други родини, освен онази за износ. И че тя става за обитаване и от разстояние. Родината на езика.“
Обговаряме си тъгите. „Човек, където и да отиде, си носи самотата, дори и тази, неосъзнатата, черната, която бълбука под повърхността на младежкия оптимизъм“, казва Зоя.
Отдаваме почит на провалите си. „Може би красотата, редът и благоденствието са достатъчни, за да създадем дом за нашето его, но не са достатъчни, за да създадем дом за нашето въображение. Защото за да бъде завършена нашата индивидуална и колективна реалност, трябва да си имаме приказка и с неуспеха, което е равносилно на разговор с надеждата“, споделя Капка.
Обединяваме се по обич - „Важно е да се загърнеш с любов. Да идваш с любов и да бъдеш посрещан с любов. Ако не я намериш тук, ако не си се научил все още да обичаш, за да бъдеш обичан, продължавай напред. Пътят ще те научи. Пътят е неизбежност.“ (Зоя)
* * *
След последната страница на книгата в съзнанието ми идва влакът за Антверп; средата на декември миналата година е. Пътуваме с близък приятел и на 3000 км от вкъщи, някъде сред достигащите до нас късчета разговори на френски и фламандски, най-сетне успявам да формулирам пред него собствената си скитническа треска. Не си представям постоянно заминаване, (така както не можах да го сторя и на осемнайсет). Но у себе си нося една любов към приласкаването на тъги и разминавания, която може да си намери убежище само в път, само във вечното раздвояване между дом и далечност. Пожелаваме си да ни се случи, да имаме късмета Пътят да е благосклонен към нас, да ни позволи все да заминаваме и да се връщаме – за кратко, за дълго, за колкото. Още сме твърде млади, за да осъзнаваме всичките отговорности зад това ни желание. („Заминаването се случва многократно, като раздяла с родител, първо на дъното на душата, после в главите, преминава в убежденията, в паспортите, на гарата, на летището, и после по малко с всяко прибиране, все по-рядко, с размиването на разликата между „връщам се“ и „прибирам се“, ще каже Албена в „Куфара“)
Това, което знам, е, че в сладко-горчивото пространство на превъртащите се километри се случват чудеса и се намираме с хора, с които четенето на мисли и краденето на думи е най-естественото нещо на света. Хора, с които сме израснали в различни среди, сред различни езици, на различни тротоари. Но с които ни гони една и съща треска. Една и съща недостатъчност. И с които еднакво добре знаем, че „човек може да почувства едно място като свой дом, единствено ако във всеки един момент има поне четири пътя, по които да го напусне“. Обичам това. Изживявам го при всяко пресичане на граници. Всеки вид граници – физически, но и мои лични.
Емиграцията можела да има много значения – оказва се, че понякога е просто среща. Което ме отвежда към думите на Герасим: „И сега, в края на тази лудо прелетяла година, си повтарям колко сме мънички, колко зависими, колко сме нищо. Но в същото време си мисля с надежда, че малките радости, приятели, знаците те карат да се чувстваш близък и близко до всяко кътче на света. Дават ти сили да продължаваш. И да осъзнаеш, че смисълът е в споделянето. Това е истинският път. А споделеното в куфар не стои…“
Това е.
(http://our-walls-and-bridges.blogspot... )
September 16, 2015
"Хората си мислят, че ако заминат да живеят на друго място, ще бъдат щастливи, а после се оказва, че където и да отидеш, навсякъде взимаш със себе си… себе си."
Нийл Геймън
На прага на най-голямата промяна в живота ми – моята собствена емиграция, едва ли има по-подходящо четиво от сборника с разкази „Куфарът на брат ми“ (изд. „ICU“). Посегнах към него със смесени чувства, защото вярвах, че ще ми хареса, но и бях някак уб��дена, че има опасност да ме разплаче. Днес, когато повече от всякога се старая да запазя българското в себе си, преди да замина да живея в друга страна (ходя на театър, водя сина си по музеи, дори сложих отсега мартеници сред багажа), „Куфарът на брат ми“ няма как да не ми е мил, драг и ценен.
Невена Дишлиева-Кръстева е вдъхновителят на този прекрасен сборник и аз съм й благодарна за това нейно начинание. Вярвам, че има още доста читатели, които също тепърва ще оценяват историите, събрани в „Куфарът на брат ми“, защото това не е обикновен сборник. Това е книжен куфар, претъпкан догоре с толкова много мисли, емоции и живот, че дъх не ти остава, докато четеш. Куфар, носещ аромата и магията на стотици стъпки, градове, хора – онази магия, която не е въпрос на принадлежност, а на голямо сърце…
В „Куфарът на брат ми“ са събрани спомени и чувства на мъже и жени, избрали по една или друга причина да отпътуват и да заживеят някъде другаде, или пък да останат там, където са родени. Един избор, който на пръв поглед изглежда обратим, но невинаги е такъв. Едно решение, което често е еднакво трудно, но понякога не подлежи на съмнение, че е правилното.
В сборника има общо 22 истории – истински, пропити с много откровеност, тъга и радост. Думите, които ме докоснаха и впечатлиха сред редовете, безспорно бяха тези, написани от Иво Иванов и Георги Господинов, както и историята на Владислав Христов за „Златното звънче“. Всъщност всяка една творба в този сборник е красива сама по себе си.
Това, което най-много ме изуми, бе как всички истории едновременно си приличат и се различават. Всички те съдържат в себе си една дума, умело стаена под булото на миграцията. Тази дума е свобода. Свободата да избираш къде да живееш, къде да твориш, къде да създаваш спомени, къде да възпитаваш децата си. Свободата да наричаш себе си емигрант, имигрант или просто човек, търсещ своето щастие някъде по света.
Още от ревюто- тук: http://azcheta.com/kufarut-na-brat-mi...
Нийл Геймън
На прага на най-голямата промяна в живота ми – моята собствена емиграция, едва ли има по-подходящо четиво от сборника с разкази „Куфарът на брат ми“ (изд. „ICU“). Посегнах към него със смесени чувства, защото вярвах, че ще ми хареса, но и бях някак уб��дена, че има опасност да ме разплаче. Днес, когато повече от всякога се старая да запазя българското в себе си, преди да замина да живея в друга страна (ходя на театър, водя сина си по музеи, дори сложих отсега мартеници сред багажа), „Куфарът на брат ми“ няма как да не ми е мил, драг и ценен.
Невена Дишлиева-Кръстева е вдъхновителят на този прекрасен сборник и аз съм й благодарна за това нейно начинание. Вярвам, че има още доста читатели, които също тепърва ще оценяват историите, събрани в „Куфарът на брат ми“, защото това не е обикновен сборник. Това е книжен куфар, претъпкан догоре с толкова много мисли, емоции и живот, че дъх не ти остава, докато четеш. Куфар, носещ аромата и магията на стотици стъпки, градове, хора – онази магия, която не е въпрос на принадлежност, а на голямо сърце…
В „Куфарът на брат ми“ са събрани спомени и чувства на мъже и жени, избрали по една или друга причина да отпътуват и да заживеят някъде другаде, или пък да останат там, където са родени. Един избор, който на пръв поглед изглежда обратим, но невинаги е такъв. Едно решение, което често е еднакво трудно, но понякога не подлежи на съмнение, че е правилното.
В сборника има общо 22 истории – истински, пропити с много откровеност, тъга и радост. Думите, които ме докоснаха и впечатлиха сред редовете, безспорно бяха тези, написани от Иво Иванов и Георги Господинов, както и историята на Владислав Христов за „Златното звънче“. Всъщност всяка една творба в този сборник е красива сама по себе си.
Това, което най-много ме изуми, бе как всички истории едновременно си приличат и се различават. Всички те съдържат в себе си една дума, умело стаена под булото на миграцията. Тази дума е свобода. Свободата да избираш къде да живееш, къде да твориш, къде да създаваш спомени, къде да възпитаваш децата си. Свободата да наричаш себе си емигрант, имигрант или просто човек, търсещ своето щастие някъде по света.
Още от ревюто- тук: http://azcheta.com/kufarut-na-brat-mi...
July 19, 2015
Една оригинална идея, пресътворена в прекрасна книга в любимия ми умален формат. Започва силно, завладяващо с предговора на Невена Дишлиева - Кръстева, с декларативната изповед на Катерина Стойкова- Клемър и историите на Иво Иванов, Нева Мичева и Капка Касабова – твърде лични, припознати и преживени в някакви частици от време като дежа вю. С тях отпътувах по големия свят, слушах и съпреживявах чужди пътувания, а после се завърнах отново у дома, развълнувана след споделеното накрая от Милена Варзоновцева и Герасим Дишлиев. И това бе едно различно пътуване, кратко като пътешествие до жадувана дестинация и безкрайно като емпатията. В него човекът бе гражданин на света, емигрант и имигрант едновременно, с една или няколко родини – майки и мащехи, намерил споделеност, но не и гостоприемство в чуждия език. За него най-важни бяха две понятия: МЯСТОТО и ОБЩНОСТТА.
„Емигрантите са белязани от загубата. Имигрантите – от изпитанията по вписването.“
Разбрах, че когато пътуваш задълго, трябва да изоставиш вещите, да забравиш усещането за собственост, да тръгнеш с лекия багаж на Туве и да се научиш да споделяш, защото споделеното в куфар не стои, то е златното ключе към твоята ОБЩНОСТ.
„Изкуството да губиш е лесноусвоимо,
макар да е непоносимо“
ОБЩНОСТ е някаква вътрешна география от уют и познатост, която ти е нужна, за да превърнеш МЯСТОТО в дом, да намериш съпричастност в чуждия език, да го опитомиш като средство за споделяне. И когато разтвориш куфара си в някоя стая, тя да се превърне в дом.
Дом е МЯСТОТО, в което изпитваш топографски екстаз: „усещането, че си в центъра на най-съкровеното ядро на своя дух“ (К.Касабова). За някои това е там, където знаят как се произнася името ти. Там, където чуваш тъжната музика на руините и намираш изгубени частици, потребни на духа ти. Защото обитаваните от духове места са единствените, в които хората могат да живеят. За други мястото няма географски координати, носиш го със себе си като паспорт и усещаш симптомите на бездомността като привилегия, че може да превърнеш всяко място на света в свое. Тогава знаеш, че посоката, която си избрал е за единаци, но е добре дошъл този, който пожелае да те придружи. В това пътуване опознах Осталгията като балканско състояние, в което си изгубил своя дом и не можеш да намериш друг. Тогава се опитваш да превърнеш горчивото изгнаничество в добра възможност, а себе си - в космополитен човек. Понякога успяваш, друг път – не.
Родината все по-често се оказва държава в държавата, която може да бъде на всяко място и е населена единствено с хора, на които сме издали лично визи. Или просто място, което е най-близко до изгубения рай на детството с неговата самодостатъчност (Г.Г.) Там, където "правя, каквото искам.“ (Нева Мичева)
Home is where the heart is.
Особено ми въздействаха гледната точка и превода в историята на Капка Касабова. Начинът, по който Кремена Михайлова преживява всеки текст, се излива в мелодията му, описва и завършва дълбочината на емоцията, търси точния полутон на всяка дума. Знам, че ми се иска да чета още текстове в неин превод. И като заговорихме за това, тази книга е събрала историите и на други преводачи. Преводачът е любимо мое, необикновено създание, чийто дом е извън МЯСТОТО, ВРЕМЕТО и ОБЩНОСТТА. Там, където намира истински покой, за да започне да жонглира с думите, да ги измисля и тества, слушайки ги в тишината, да търси точното им място в пъзела на твореца.
“Дом е там, където нощем в тъмното не се блъскаш в ъглите, където разпознаваш по стъпките кой върви в коридора, където децата ходят боси.“ Ето там е неговият дом – в съвършения превод. В ЕЗИКА.
Накрая се сещам за нетърпеливото „Разправяй!“ на Казандзакис в романа “Алексис Зорбас“, в който дядо му опознава света чрез разказите на всеки чуждоземец, пристигнал в селото. Ето така светът дойде и при мен, пропътувах го с чуждите пътища, вдишах го с пълни гърди и го усетих със сетивата и мисълта си чрез историите на моите разказвачи. Благодаря, че ги разказахте толкова лично.
Също и в http://knizhka-s-mishka.eu/index.php/...
„Емигрантите са белязани от загубата. Имигрантите – от изпитанията по вписването.“
Разбрах, че когато пътуваш задълго, трябва да изоставиш вещите, да забравиш усещането за собственост, да тръгнеш с лекия багаж на Туве и да се научиш да споделяш, защото споделеното в куфар не стои, то е златното ключе към твоята ОБЩНОСТ.
„Изкуството да губиш е лесноусвоимо,
макар да е непоносимо“
ОБЩНОСТ е някаква вътрешна география от уют и познатост, която ти е нужна, за да превърнеш МЯСТОТО в дом, да намериш съпричастност в чуждия език, да го опитомиш като средство за споделяне. И когато разтвориш куфара си в някоя стая, тя да се превърне в дом.
Дом е МЯСТОТО, в което изпитваш топографски екстаз: „усещането, че си в центъра на най-съкровеното ядро на своя дух“ (К.Касабова). За някои това е там, където знаят как се произнася името ти. Там, където чуваш тъжната музика на руините и намираш изгубени частици, потребни на духа ти. Защото обитаваните от духове места са единствените, в които хората могат да живеят. За други мястото няма географски координати, носиш го със себе си като паспорт и усещаш симптомите на бездомността като привилегия, че може да превърнеш всяко място на света в свое. Тогава знаеш, че посоката, която си избрал е за единаци, но е добре дошъл този, който пожелае да те придружи. В това пътуване опознах Осталгията като балканско състояние, в което си изгубил своя дом и не можеш да намериш друг. Тогава се опитваш да превърнеш горчивото изгнаничество в добра възможност, а себе си - в космополитен човек. Понякога успяваш, друг път – не.
Родината все по-често се оказва държава в държавата, която може да бъде на всяко място и е населена единствено с хора, на които сме издали лично визи. Или просто място, което е най-близко до изгубения рай на детството с неговата самодостатъчност (Г.Г.) Там, където "правя, каквото искам.“ (Нева Мичева)
Home is where the heart is.
Особено ми въздействаха гледната точка и превода в историята на Капка Касабова. Начинът, по който Кремена Михайлова преживява всеки текст, се излива в мелодията му, описва и завършва дълбочината на емоцията, търси точния полутон на всяка дума. Знам, че ми се иска да чета още текстове в неин превод. И като заговорихме за това, тази книга е събрала историите и на други преводачи. Преводачът е любимо мое, необикновено създание, чийто дом е извън МЯСТОТО, ВРЕМЕТО и ОБЩНОСТТА. Там, където намира истински покой, за да започне да жонглира с думите, да ги измисля и тества, слушайки ги в тишината, да търси точното им място в пъзела на твореца.
“Дом е там, където нощем в тъмното не се блъскаш в ъглите, където разпознаваш по стъпките кой върви в коридора, където децата ходят боси.“ Ето там е неговият дом – в съвършения превод. В ЕЗИКА.
Накрая се сещам за нетърпеливото „Разправяй!“ на Казандзакис в романа “Алексис Зорбас“, в който дядо му опознава света чрез разказите на всеки чуждоземец, пристигнал в селото. Ето така светът дойде и при мен, пропътувах го с чуждите пътища, вдишах го с пълни гърди и го усетих със сетивата и мисълта си чрез историите на моите разказвачи. Благодаря, че ги разказахте толкова лично.
Също и в http://knizhka-s-mishka.eu/index.php/...
October 9, 2015
Ако това беше блог, бих се влюбил в него. Бих обсъждал с авторите различните истории, бих спорил с тях, бих плакал, защото мъката семейството ти да е пръснато на три континента ми е добре позната.
Ако това беше списание, вероятно бих леко резервиран да го препоръчвам на приятели, защото очаквах да има участие на различен тип хора - и реализирали се, и болни от носталгия.
Като книга това е ужасТно. По-голямата част от нещата са писани от непрофесионалисти, от хора, които не знаят как да структурират един художествен текст и на техен фон Георги Господинов изпъква силно.
Не знам как е правена подборката на тази книга, освен може би - дай да включим добрите клиенти, но е прекалено едностранчив погледа към събитията. Най-общо участниците са два типа - първите са Скитиника евреин - ненамиращи убежище в себе си и затова обикалящи целия свят в опит да го намерят. Другите са неиздържали - абе ходих, поживях, не се реализирах като хората, а ме уби носталгията и се прибрах.
Половината ми приятели са някъде навън. Някои от тях, вероятно, никога няма да ги видя на живо. Всеки ден слушам как плачат преди да тръгнат за работа, защото дърво се пренася само докато е младо, после само крее.
И редовно говоря с дъщеря си, която отиде в Париж на 14 и въпреки, че гордо размята българския си паспорт се замисля като говори за "нашата страна".
П.С. Разбирам защо АйСеЮ бяха ужасени от е-варианта на книгата - така ще го прочетат и хора, които не са от приятелския кръг и ще се разбере истинската му стойност.
П.П.С. Като изчетох книгата си затвърдих увереността, че правилно не емигрирах 90-та.
Ако това беше списание, вероятно бих леко резервиран да го препоръчвам на приятели, защото очаквах да има участие на различен тип хора - и реализирали се, и болни от носталгия.
Като книга това е ужасТно. По-голямата част от нещата са писани от непрофесионалисти, от хора, които не знаят как да структурират един художествен текст и на техен фон Георги Господинов изпъква силно.
Не знам как е правена подборката на тази книга, освен може би - дай да включим добрите клиенти, но е прекалено едностранчив погледа към събитията. Най-общо участниците са два типа - първите са Скитиника евреин - ненамиращи убежище в себе си и затова обикалящи целия свят в опит да го намерят. Другите са неиздържали - абе ходих, поживях, не се реализирах като хората, а ме уби носталгията и се прибрах.
Половината ми приятели са някъде навън. Някои от тях, вероятно, никога няма да ги видя на живо. Всеки ден слушам как плачат преди да тръгнат за работа, защото дърво се пренася само докато е младо, после само крее.
И редовно говоря с дъщеря си, която отиде в Париж на 14 и въпреки, че гордо размята българския си паспорт се замисля като говори за "нашата страна".
П.С. Разбирам защо АйСеЮ бяха ужасени от е-варианта на книгата - така ще го прочетат и хора, които не са от приятелския кръг и ще се разбере истинската му стойност.
П.П.С. Като изчетох книгата си затвърдих увереността, че правилно не емигрирах 90-та.
October 12, 2015
Почти всички текстове от "Куфарът на брат ми" ми харесаха, но от челния сблъсък с този на Нева Мичева още имам цицина на главата и ме присвива радостно сърцето. Не знам дали скоро ще препрочета останалите, но заради нейния смятам да нося книгата известно време с мен и да го чета на всичките си приятели.
Все едно дали сменяте няколко държави годишно, пътув��те с часове от хола до кухнята, защото не обичате промените или планирате да напуснете България за дълго, непременно поровете в "Куфара", там има нещо и за вас. И текстът на Нева!
Все едно дали сменяте няколко държави годишно, пътув��те с часове от хола до кухнята, защото не обичате промените или планирате да напуснете България за дълго, непременно поровете в "Куфара", там има нещо и за вас. И текстът на Нева!
May 9, 2016
Сборникът с разкази „Куфарът на брат ми“ (издателство ICU, 2015) ме срещна в София, попътува с мен в метрото, след това в автобуса, във влака за Варна, а сега ни предстои и съвместно пътешествие до Италия. Преди да кажа повече за книгата, ще споделя една лична история.
Мигрирането не е преживяване по рецепта с известни странични ефекти, то е толкова индивидуално, колкото се различаваме хората един от друг. Може да е както силни криле, които да извисяват, така и юмрук, стиснал здраво сърцето. А най-често е и двете.
Първото си самостоятелно пътуване в чужбина предприех на осем и половина. Щях да прекарам двадесет дни в южната ни съседка по юношеска програма, чието име не помня, целяща развиване на отношенията между България и Гърция. Тръгнах от Варна с голяма група деца, не познавах нито едно от тях, а и бяха с няколко години по-големи от мен. Бях екипирана с лентов фотоапарат (и допълнителна лента към него, която да сменя, когато първата свърши), удобни дрехи и много ентусиазъм. През цялото време, докато пътувахме, гледах през прозореца и попивах всичко, опитах се да се сприятеля с останалите деца, дори внимавах в сутрешните часове по гръцки език и бях научила едно-две неща. По това време нямаше мобилни телефони, а дори и да е имало – аз нямах. Единствената комуникация с родителите ми се осъществяваше по телефона в пансиона, в който бяхме настанени. Повечето пъти вестта, че ме търсят, пристигаше, докато си бях в стаята. Радост. Бягам до телефона, вдигам слушалката, а там гласът на майка ми и на баща ми. Толкова далеч от мен. Толкова близки и едновременно недостижими. И въпреки новите приятели, непознатата, вълнуваща страна, самостоятелността и щастието да опитвам толкова много нови неща, сълзите напираха, изпълваха очите ми и мокреха бузите ми.
Странно е, но всяко следващо пътуване малко или много приличаше на това първото. Престъпвайки прага на познатото, едновременно ме изпълват вълнение и тъга, че съм оставила нещо важно зад себе си. Тъга, която в по-късен етап се превърна в болка, че не мога да бъда на две места едновременно, че винаги ще трябва да избирам.
За осемнадесетия рожден ден родителите ми ми подариха куфар. Това може би е подаръкът от тях, на който съм се зарадвала най-малко. Бях напускала дома няколко пъти за по 20-30 дни, но не ми бе необходим мой куфар. Всичко се променяше. Не ме разбирайте погрешно, куфарът си беше (и все още е) страхотен – голям, в коралов цвят, здрав, с няколко разделения, заключващ се, с колелца, всички екстри. Проблемът беше, че тогава виждах нещата така – от една страна, синята ми стая с гледка към морето, спокойствието на двора ни, ароматът на домашно отгледани домати, гласът на майка ми, който ме вика за вечеря, тихите залези, прекарани с кучето ни – Хаос. А от другата страна беше куфарът и една голяма въпросителна. Оттогава този куфар е бил къде ли не с мен – за половин година изпълняваше едновременно ролята на нощно шкафче и сейф и всеки път, когато си помисля, че съм го натоварила прекалено много и този път ще му се случи нещо по летищата, той ме е опровергавал и е достигал жив и здрав до мен.
Разказах ви всичко това, защото „Куфарът на брат ми“ някак ме принуди да го направя. Сборникът предизвика верижна реакция на споделяне. Малко след напечатването му заваляха снимки от целия свят на хора, държащи „Куфара“ в ръцете си като малко съкровище, сърце-център и пътища водещи навсякъде, но винаги стигащи отново до сърцето. До любовта.
„Любовта е странна птица. Вглеждаме се в призраците ѝ, търсим истинската ѝ тръпка из прашните пътища, а когато я намерим, дивото спира да зове, сгъваме платната и започваме любовно да садим дървета, любовно да заравяме корени.“ Зоя Маринчева, „Куфарът на брат ми“
11755779_10207445847329394_8232583848547714397_nОще от първата си страница този сборник ме разплака, а след това ме и разсмя. Емиграцията е такава – „приятно-страшна“ (през деня посещаваш Метеора и учиш гръцки, през нощта плачеш по телефона). Историите са лични, изживени, премислени, почувствани. Различни една от друга, но в същото време и обединени около въпросите, които в днешно време толкова често си задаваме. Какво е домът? Къде се „връщаш“ и къде се „прибираш“? Нева Мичева пише: „Дом е там, където нощем в тъмното не се блъскаш в ъглите, където разпознаваш по стъпките кой върви в коридора, където децата ходят боси. Ето затова България не чувствам като дом. Българският език – винаги; апартаментът на нашите – абсолютно; българската държава – никога.“
Трябва да призная, че по някакъв начин обикнах тази книга и знам, че в бъдеще често ще се връщам към нея. Няма да кажа кои разкази са ми въздействали или харесали най-много, защото „Куфарът на брат ми“ е едно пътуване, цялостно преживяване, и като при повечето пътувания накрая е трудно да разграничиш единия ден от другия. Всичко се слива и запомняш само усещането. В сборника ще намерите текстове от Катерина Стойкова-Клемър, Иво Иванов, Нева Мичева, Джоя Гуерцони, Димитър Кенаров, Капка Касабова, Бабак Салари, Елена Панайотова, Пиер Мейлак, Албена Тодорова, Явор Гърдев, Ан Фам, Георги Господинов, Вера Траянова, Владислав Христов, Рана Дасгупта, Екатерина Петрова, Зоя Маринчева, Едгар Вилянуева, Димитър Камбуров, Милена Варзоновцева, Герасим Дишлиев. Известни и не чак толкова познати имена се обединяват, за да допълнят представата, че преди да бъдеш писател, преводач, фотограф или доцент по „Теория на литературата“, си човек, гражданин на света, на родината и на себе си.
Купете си тази книга, това преживяване. Вземете я с вас на път, пишете между редовете ѝ спомени и размисли, напъхайте между страниците ѝ картички от приятели от други държави. Позволете ѝ да достигне до вас, да ви отведе в Париж, Канада, Порто, Тексас, София, у дома. А след това споделете, защото това е истинското богатство на куфара, че можеш да го разтвориш и в него да откриеш поне малка част от преживяното.
Искам искрено да благодаря от свое име и от името на всички, на които ще подаря сборника, на Невена Дишлиева-Кръстева, защото книгите, правени с любов, имат невероятна сила. Надявам се, че сборникът ще има продължение и ще бъде наличен и на английски език.
„Миграцията започва с неспокойна октомврийска утрин, когато въздухът мирише предателски на кафе, цигарен дим, неизсъхнал вълнен шал и на другаде. Животът е кратък, градовете са легион. Заминаването се случва многократно, като раздяла с родител, първо на дъното на душата, после в главите, преминава в убежденията, в паспортите, на гарата, на летището, и после по малко с всяко прибиране, все по-рядко, с размиването на разликата между „връщам се“ и „прибирам се.“ – Албена Тодорова, „Куфарът на брат ми“
публикувано в http://podmosta.bg/pateshestvieto-na-...
Мигрирането не е преживяване по рецепта с известни странични ефекти, то е толкова индивидуално, колкото се различаваме хората един от друг. Може да е както силни криле, които да извисяват, така и юмрук, стиснал здраво сърцето. А най-често е и двете.
Първото си самостоятелно пътуване в чужбина предприех на осем и половина. Щях да прекарам двадесет дни в южната ни съседка по юношеска програма, чието име не помня, целяща развиване на отношенията между България и Гърция. Тръгнах от Варна с голяма група деца, не познавах нито едно от тях, а и бяха с няколко години по-големи от мен. Бях екипирана с лентов фотоапарат (и допълнителна лента към него, която да сменя, когато първата свърши), удобни дрехи и много ентусиазъм. През цялото време, докато пътувахме, гледах през прозореца и попивах всичко, опитах се да се сприятеля с останалите деца, дори внимавах в сутрешните часове по гръцки език и бях научила едно-две неща. По това време нямаше мобилни телефони, а дори и да е имало – аз нямах. Единствената комуникация с родителите ми се осъществяваше по телефона в пансиона, в който бяхме настанени. Повечето пъти вестта, че ме търсят, пристигаше, докато си бях в стаята. Радост. Бягам до телефона, вдигам слушалката, а там гласът на майка ми и на баща ми. Толкова далеч от мен. Толкова близки и едновременно недостижими. И въпреки новите приятели, непознатата, вълнуваща страна, самостоятелността и щастието да опитвам толкова много нови неща, сълзите напираха, изпълваха очите ми и мокреха бузите ми.
Странно е, но всяко следващо пътуване малко или много приличаше на това първото. Престъпвайки прага на познатото, едновременно ме изпълват вълнение и тъга, че съм оставила нещо важно зад себе си. Тъга, която в по-късен етап се превърна в болка, че не мога да бъда на две места едновременно, че винаги ще трябва да избирам.
За осемнадесетия рожден ден родителите ми ми подариха куфар. Това може би е подаръкът от тях, на който съм се зарадвала най-малко. Бях напускала дома няколко пъти за по 20-30 дни, но не ми бе необходим мой куфар. Всичко се променяше. Не ме разбирайте погрешно, куфарът си беше (и все още е) страхотен – голям, в коралов цвят, здрав, с няколко разделения, заключващ се, с колелца, всички екстри. Проблемът беше, че тогава виждах нещата така – от една страна, синята ми стая с гледка към морето, спокойствието на двора ни, ароматът на домашно отгледани домати, гласът на майка ми, който ме вика за вечеря, тихите залези, прекарани с кучето ни – Хаос. А от другата страна беше куфарът и една голяма въпросителна. Оттогава този куфар е бил къде ли не с мен – за половин година изпълняваше едновременно ролята на нощно шкафче и сейф и всеки път, когато си помисля, че съм го натоварила прекалено много и този път ще му се случи нещо по летищата, той ме е опровергавал и е достигал жив и здрав до мен.
Разказах ви всичко това, защото „Куфарът на брат ми“ някак ме принуди да го направя. Сборникът предизвика верижна реакция на споделяне. Малко след напечатването му заваляха снимки от целия свят на хора, държащи „Куфара“ в ръцете си като малко съкровище, сърце-център и пътища водещи навсякъде, но винаги стигащи отново до сърцето. До любовта.
„Любовта е странна птица. Вглеждаме се в призраците ѝ, търсим истинската ѝ тръпка из прашните пътища, а когато я намерим, дивото спира да зове, сгъваме платната и започваме любовно да садим дървета, любовно да заравяме корени.“ Зоя Маринчева, „Куфарът на брат ми“
11755779_10207445847329394_8232583848547714397_nОще от първата си страница този сборник ме разплака, а след това ме и разсмя. Емиграцията е такава – „приятно-страшна“ (през деня посещаваш Метеора и учиш гръцки, през нощта плачеш по телефона). Историите са лични, изживени, премислени, почувствани. Различни една от друга, но в същото време и обединени около въпросите, които в днешно време толкова често си задаваме. Какво е домът? Къде се „връщаш“ и къде се „прибираш“? Нева Мичева пише: „Дом е там, където нощем в тъмното не се блъскаш в ъглите, където разпознаваш по стъпките кой върви в коридора, където децата ходят боси. Ето затова България не чувствам като дом. Българският език – винаги; апартаментът на нашите – абсолютно; българската държава – никога.“
Трябва да призная, че по някакъв начин обикнах тази книга и знам, че в бъдеще често ще се връщам към нея. Няма да кажа кои разкази са ми въздействали или харесали най-много, защото „Куфарът на брат ми“ е едно пътуване, цялостно преживяване, и като при повечето пътувания накрая е трудно да разграничиш единия ден от другия. Всичко се слива и запомняш само усещането. В сборника ще намерите текстове от Катерина Стойкова-Клемър, Иво Иванов, Нева Мичева, Джоя Гуерцони, Димитър Кенаров, Капка Касабова, Бабак Салари, Елена Панайотова, Пиер Мейлак, Албена Тодорова, Явор Гърдев, Ан Фам, Георги Господинов, Вера Траянова, Владислав Христов, Рана Дасгупта, Екатерина Петрова, Зоя Маринчева, Едгар Вилянуева, Димитър Камбуров, Милена Варзоновцева, Герасим Дишлиев. Известни и не чак толкова познати имена се обединяват, за да допълнят представата, че преди да бъдеш писател, преводач, фотограф или доцент по „Теория на литературата“, си човек, гражданин на света, на родината и на себе си.
Купете си тази книга, това преживяване. Вземете я с вас на път, пишете между редовете ѝ спомени и размисли, напъхайте между страниците ѝ картички от приятели от други държави. Позволете ѝ да достигне до вас, да ви отведе в Париж, Канада, Порто, Тексас, София, у дома. А след това споделете, защото това е истинското богатство на куфара, че можеш да го разтвориш и в него да откриеш поне малка част от преживяното.
Искам искрено да благодаря от свое име и от името на всички, на които ще подаря сборника, на Невена Дишлиева-Кръстева, защото книгите, правени с любов, имат невероятна сила. Надявам се, че сборникът ще има продължение и ще бъде наличен и на английски език.
„Миграцията започва с неспокойна октомврийска утрин, когато въздухът мирише предателски на кафе, цигарен дим, неизсъхнал вълнен шал и на другаде. Животът е кратък, градовете са легион. Заминаването се случва многократно, като раздяла с родител, първо на дъното на душата, после в главите, преминава в убежденията, в паспортите, на гарата, на летището, и после по малко с всяко прибиране, все по-рядко, с размиването на разликата между „връщам се“ и „прибирам се.“ – Албена Тодорова, „Куфарът на брат ми“
публикувано в http://podmosta.bg/pateshestvieto-na-...
July 7, 2015
Сядам да пиша този коментар от няколко дни. Наистина сядам и се подготвям и чайник с чай даже си правя. След това ме връхлитат чуства, които скоро си давам сметка, че няма как да въплатя в думи... поне не в тези, с които разполагам. „Куфарът на брат ми”... книга с разкази, които успяха да ме докоснат на много нива. Разкази на хора, които са успели да стигнат до едно прекрасно място на осъзнаване, там откъдето всъщност можеш да споделяш собствената си уязвимост. Обичам да слушам хора, които споделят от сърцето си. В тези разкази е точно така. Има всичко. Моят собствен живот се стече като едно голямо пътуване из света и в тези разкази намерих частици и от моята истина. През цялото време си мислех за една друга невероятна книга, която за мен е много свързана- книгата на Daniel Kehlmann “Measuring the World”… идеята, че едни хора имат вътрешната нужда да опознаят света чрез това да обикалят и виждат и докосват, а други го опознават по съзерцателен, вътрешен начин, без да напускат дома си.Така и разказвачите в книгата чустват и виждат нещата по различен начин. Общото обаче е опознаването на света... и най-вече на себе си. Едни намират себе си чрез „сблъсъка” с новото, различното... чрез болката от това да си далеч от всичко познато, други го правят по свои вътрешни пътеки там където са. Едни остават някъде по света, други като Одисей се завръщат там, откъдето са тръгнали, трети не могат да спрат да търсят „страх ме е от пристигания. Нямам проблем със заминаването и с пътя, но ме е страх да пристигам.” /Албена Тодорова/. И всеки път е прекрасен и всеки избор заслужава уважение и разбиране. Особено ми хареса разк��зът на Капка Касабова. Хареса ми идеята за топографската меланхолия и за топографския екстаз. Абсолютно знам какво има предвид под това да си на прекрасно и много уредено място и да го разбираш чрез ума си, но нищо да не чустваш, да не можеш да се свържеш... и вътрешната пустота идваща от това. И най- важното послание според мен- какъвто и избор да правим външният свят трябва да отразява вътрешният ни свят /Капка Касабова/, за да бъдем в хармония със себе си и да усещаме радостта от това да си жив. Обичам също така книги, които ме свързват с други книги. Тази е точно такава- свърза ме с Витолд Гомбрович и неговите „Аржентински дневници“, които Капка Касабова нарича „задължително четиво за всички нас: изгнаници, емигранти, имигранти и вътрешни имигранти, топографски меланхолици и екстатици.” Аз бих описала „Куфарът на брат ми” със същите думи.
Препоръчвам от сърце „Куфарът на брат ми” . Със сигурност ще ви усмихне, разплаче, ще докосне сърцето ви по най- прекрасен начин. Има дори терапевтичен ефект!
Препоръчвам от сърце „Куфарът на брат ми” . Със сигурност ще ви усмихне, разплаче, ще докосне сърцето ви по най- прекрасен начин. Има дори терапевтичен ефект!
September 23, 2017
Моето първо самостоятелно и далечно пътуване беше до Германия. Помня еуфорията, която изпитвах от още непознатите места, които ме очакваха и всичко това ме караше да се чувствам подготвена, на място, пъхната идеално в куфара.
Прекарах близо два месеца там, в които наистина вдишвах културата, езика, народопсихологията, традиции и всички онези малки неща, които в ежедневието си остават в незабелязани. Наблюдавах, попивах и пиех нетипични количества кафе, защото там го правят по-слабо.
Помня един късен август. Беше рожденият ден на майката на приятеля ми. Всякакви хора от селото (да, те си живеят на село - красиво географско положение, дълги поля, коне, почти българско) дойдоха, за да празнуват с нас. Не познавах никого, но всеки дойде при мен, поздрави ме, зададе ми въпроси на развален английски, а аз отговарях с беден немски. До края на вечерта се чувствах част от една компания, в която бях изгубена в превода. След третата бира дискомфортът не изчезна и отворих да чета българска поезия от телефона си. Дамян Дамянов беше първият ми избор, помня как се зачетох в "Приказка" и как ми улекна за момент. Забравих, че около мен говорят на друг език, спрях да приемам и предавам, просто бях за момент у дома.
За последните 3 години пътувах достатъчно пъти до това място, за да започна да го определям за географска точка с име "Дом". Тя няма да замени родното място, защото никога в България няма да видя толкова чисти улици, толкова усмихнати и добродушни хора, колкото там. Ние сме си българи и в ума ни други душевни стойности ни изграждат.
Признавам си, че и до днес изпитвам страх да пътувам, да се изгубя и да не се намеря на място голямо като Берлин, Амстердам или Франкфурт. Да забравя, че съм българка - езика, бабините курабии, как майка ми вари лятото на лютеница (по Г.Господинов) или сръчните ръце на баща ми, които винаги вярват в доброто (и действително е по-добър от мен). Загубиш ли си мястото в този свят, загубваш и себе си. Всеки има нужда от една котва, която винаги ще е там да те дръпне обратно, когато види, че отплаваш на далеч.
България е картографското положение на присъствието.
Прекарах близо два месеца там, в които наистина вдишвах културата, езика, народопсихологията, традиции и всички онези малки неща, които в ежедневието си остават в незабелязани. Наблюдавах, попивах и пиех нетипични количества кафе, защото там го правят по-слабо.
Помня един късен август. Беше рожденият ден на майката на приятеля ми. Всякакви хора от селото (да, те си живеят на село - красиво географско положение, дълги поля, коне, почти българско) дойдоха, за да празнуват с нас. Не познавах никого, но всеки дойде при мен, поздрави ме, зададе ми въпроси на развален английски, а аз отговарях с беден немски. До края на вечерта се чувствах част от една компания, в която бях изгубена в превода. След третата бира дискомфортът не изчезна и отворих да чета българска поезия от телефона си. Дамян Дамянов беше първият ми избор, помня как се зачетох в "Приказка" и как ми улекна за момент. Забравих, че около мен говорят на друг език, спрях да приемам и предавам, просто бях за момент у дома.
За последните 3 години пътувах достатъчно пъти до това място, за да започна да го определям за географска точка с име "Дом". Тя няма да замени родното място, защото никога в България няма да видя толкова чисти улици, толкова усмихнати и добродушни хора, колкото там. Ние сме си българи и в ума ни други душевни стойности ни изграждат.
Признавам си, че и до днес изпитвам страх да пътувам, да се изгубя и да не се намеря на място голямо като Берлин, Амстердам или Франкфурт. Да забравя, че съм българка - езика, бабините курабии, как майка ми вари лятото на лютеница (по Г.Господинов) или сръчните ръце на баща ми, които винаги вярват в доброто (и действително е по-добър от мен). Загубиш ли си мястото в този свят, загубваш и себе си. Всеки има нужда от една котва, която винаги ще е там да те дръпне обратно, когато види, че отплаваш на далеч.
България е картографското положение на присъствието.
August 17, 2015
Попътувах с огромно удоволствие чрез думите в този сборник.
Разказите ме накараха да си припомня едно време от детството ми, в което любимата ни игра със сестра ми бе да завъртаме големия глобус и със затворени очи да поставяме пръстчета върху далечни места – знайни и незнайни кътчета, чрез които бяхме на различно място всяка минута.
В гимназията един от най-честите ми сънища беше този как си събирам багажа и тръгвам нанякъде. Накъде точно никога не разбирах, но и нямаше значение. И до днес – често пътувам сама насън, само с един куфар – изглежа с лек багаж и без много мисли.
Може би този неспирен копнеж по опознаването на света беше и израз на моите птици в стиховете, които оставих. Да летиш, да пътуваш и винаги да се чувстваш у дома.
За първи път излязох „навън” на 22. Но истинското пътуване започна много отдавна и вярвам, че ще продължи все така вдъхновящо. Днес с всички любими хора си пожелаваме това – по един куфар и красотата на пътуването.
Защото наистина животът е река – спреш ли за миг, ще стане блато. Но ако не спираш – никога не знаеш колко много гледки, колко много от разнообразието на света и живота ще откриеш.
Очаквам с нетърпение следващата част на „Куфарът на брат ми”, защото пътуването не трябва да спира
„Номадството е душевна нагласа. Способност да събереш целия си живот в един куфар, и където е той, там да е домът ти.”
„Навсякъде, където небето е отгоре, а Земята -отдолу, е дом на човека.”
„Ние сме прашинки в тази вселена, но в същото време всеки от нас е самостоятелна, завършена цялост. Изгнаник или не, да живееш в миналото носи единствено страдание. Независимо от всичко е важно да се отдадем на сегашния момент и да го ознаменуваме.”
„Всичко, което човек прави в живота, е мотивирано от необходимостта от изразяване. И ако не може да го прави в родината си, се премества. Защото по-важният въпрос е кой си ти отвъд всички форми на идентичност, зад които се криеш, отвъд всички места за живеене.”
Разказите ме накараха да си припомня едно време от детството ми, в което любимата ни игра със сестра ми бе да завъртаме големия глобус и със затворени очи да поставяме пръстчета върху далечни места – знайни и незнайни кътчета, чрез които бяхме на различно място всяка минута.
В гимназията един от най-честите ми сънища беше този как си събирам багажа и тръгвам нанякъде. Накъде точно никога не разбирах, но и нямаше значение. И до днес – често пътувам сама насън, само с един куфар – изглежа с лек багаж и без много мисли.
Може би този неспирен копнеж по опознаването на света беше и израз на моите птици в стиховете, които оставих. Да летиш, да пътуваш и винаги да се чувстваш у дома.
За първи път излязох „навън” на 22. Но истинското пътуване започна много отдавна и вярвам, че ще продължи все така вдъхновящо. Днес с всички любими хора си пожелаваме това – по един куфар и красотата на пътуването.
Защото наистина животът е река – спреш ли за миг, ще стане блато. Но ако не спираш – никога не знаеш колко много гледки, колко много от разнообразието на света и живота ще откриеш.
Очаквам с нетърпение следващата част на „Куфарът на брат ми”, защото пътуването не трябва да спира
„Номадството е душевна нагласа. Способност да събереш целия си живот в един куфар, и където е той, там да е домът ти.”
„Навсякъде, където небето е отгоре, а Земята -отдолу, е дом на човека.”
„Ние сме прашинки в тази вселена, но в същото време всеки от нас е самостоятелна, завършена цялост. Изгнаник или не, да живееш в миналото носи единствено страдание. Независимо от всичко е важно да се отдадем на сегашния момент и да го ознаменуваме.”
„Всичко, което човек прави в живота, е мотивирано от необходимостта от изразяване. И ако не може да го прави в родината си, се премества. Защото по-важният въпрос е кой си ти отвъд всички форми на идентичност, зад които се криеш, отвъд всички места за живеене.”
July 14, 2015
Сега разбирам, че животът ми наистина се промени. Вече 10 дни сякаш камък ми е паднал от сърцето. Чувствам се толкова свободна. Главата ми се отпуши и имам желание, сили и търпение да правя обикновени неща като спокойно живеене, ходене на пазар за праскови, домати и босилек през ден, бягане, мислене, планиране и... четене. Първата ми цяла прочетена книга от повече от година! (Аз ОБИЧАМ да чета!, но дълго време нямах никакво свободно пространство в главата за възприемане на каквото и да било.) Купени два екземпляра - за мила приятелка или направо сестричка, експерт по миграция, която живее в Брюксел и работи в Маастрихт, и втори - за нейната мила кръстинца в Женева и прочетена с любопитство и изненада за няколко часа през нощта след 14-часов работен ден.
Темата е хубава много, селекцията също ми допада, както и вложената мисъл и старание да се превърне идеята в нещо цялостно, умно и красиво. Истински харесах около 1/4 от всички текстове, няколко прескочих напълно, а останалите бяха просто приятни - като хора, с които си прекарваш интересно и хубаво, а след няколко дни ти се прибираш в София, а те - в Прага, Братислава или Будапеща.
Последната година ми се случва много да пътувам и обиквам Европа. Никога не съм искала да емигрирам, тази тема ми е напълно чужда, но сега виждам колко естествено и лесно е да работиш и живееш няколко години тук, после няколко години там. Но излиза, че дори когато физически си тук и работиш нонстоп с хора там, това мислене губи смисъл, защото по същия начин работиш и с хора в София. Щастлива съм, че нямах възможност да замина за Африка, където сега е Румен. Щастлива съм и обичам милия Бог, който също ме и ни обича и се грижи всичко да е наред!
Темата е хубава много, селекцията също ми допада, както и вложената мисъл и старание да се превърне идеята в нещо цялостно, умно и красиво. Истински харесах около 1/4 от всички текстове, няколко прескочих напълно, а останалите бяха просто приятни - като хора, с които си прекарваш интересно и хубаво, а след няколко дни ти се прибираш в София, а те - в Прага, Братислава или Будапеща.
Последната година ми се случва много да пътувам и обиквам Европа. Никога не съм искала да емигрирам, тази тема ми е напълно чужда, но сега виждам колко естествено и лесно е да работиш и живееш няколко години тук, после няколко години там. Но излиза, че дори когато физически си тук и работиш нонстоп с хора там, това мислене губи смисъл, защото по същия начин работиш и с хора в София. Щастлива съм, че нямах възможност да замина за Африка, където сега е Румен. Щастлива съм и обичам милия Бог, който също ме и ни обича и се грижи всичко да е наред!
August 6, 2015
Когато прекосяваш безбрежни пространства попадаш в плен на необяснимо безвремие. А за да си тръгнал към другия край на тези пространства, значи имаш важна причина да го правиш. Никой не тръгва току-така. То е като с къщите, над които прелита самолетът. Не просто покриви - жълти, червени или сиви, а домове. От тях и към тях се стичат безброй пътища, изпъстрени с човешки съдби.
Като човек, който е свикнал да чете романи, не толкова сборници, още по-малко с истории, а не разкази, ми е малко трудно да дам точна оценка. Обичам, когато чета, да си имам изграден свят, в който си живеят героите, с техните си съдби и драми, техните си връзки и бъдеще и минало и настояще. Обичам да си обичам героите, да съпреживявам с тях. Да имам достатъчно страници, с всяка от които да затъвам все повече в техния свят.
Тук това го няма, но не по лош начин. Сборникът е съставен от 22 истории, всяка от тях толкова лична, че писателят в мен беше зашеметен от майсторството, с което бяха споделени. 22 истории, всяка толкова различна от останалите, но всяка успява да стигне до теб и да ти каже нещо, което сам не си подозирал за себе си. 22 истории, които ти напомнят защо обичаш да пътуваш, но и ти нашепват да не изоставяш родината си и винаги да се връщаш. Истории, които събуждат един вихът от емоции, които хем си противоречат, хем накрая се обединяват и ти напомнят какво и защо обичаш в пътя. 22 истории за 22 места, но всъщност само за едно - домът.
Като човек, който е свикнал да чете романи, не толкова сборници, още по-малко с истории, а не разкази, ми е малко трудно да дам точна оценка. Обичам, когато чета, да си имам изграден свят, в който си живеят героите, с техните си съдби и драми, техните си връзки и бъдеще и минало и настояще. Обичам да си обичам героите, да съпреживявам с тях. Да имам достатъчно страници, с всяка от които да затъвам все повече в техния свят.
Тук това го няма, но не по лош начин. Сборникът е съставен от 22 истории, всяка от тях толкова лична, че писателят в мен беше зашеметен от майсторството, с което бяха споделени. 22 истории, всяка толкова различна от останалите, но всяка успява да стигне до теб и да ти каже нещо, което сам не си подозирал за себе си. 22 истории, които ти напомнят защо обичаш да пътуваш, но и ти нашепват да не изоставяш родината си и винаги да се връщаш. Истории, които събуждат един вихът от емоции, които хем си противоречат, хем накрая се обединяват и ти напомнят какво и защо обичаш в пътя. 22 истории за 22 места, но всъщност само за едно - домът.
November 6, 2015
Щеше ми се да не бях прочела тези истории. Щях да си спестя обзелата ме болка в гърдите и буцата в гърлото, която е на път да се излее през очите. Нямаше да осъзная, че явно в целия ми изминал до момента живот, независимо, че физически съм напускала страната ни за не повече от седмица общо, аз съм мигрант, в постоянен миг на "напускане". Имам чувството, че съм си тръгнала емоционално преди толкова много години, че не мога да назова конкретна дата. Само физическото ми тяло все още не е получило тази възможност, да избяга, за да може двете части да се намерят някъде там по чужбината. И, може би, най-после, да намеря своите корени и да ги прегърна такива, каквито са.
Открих себе си в толкова много думи из страниците на тази книжка, колкото и всъщност не успях да разбера. Този "куфар от късчета съдби" ми даде един много различен поглед към надеждите, копнежите и причините да избереш съзнателно или несъзнателно да станеш един завършен или не толкова завършен номад. Показа ми как бих могла да полетя без да имам крила. Показа ми колко лек можеш да бъдеш, макар с привкус на носталгия, болка и тъга.
Открих себе си в толкова много думи из страниците на тази книжка, колкото и всъщност не успях да разбера. Този "куфар от късчета съдби" ми даде един много различен поглед към надеждите, копнежите и причините да избереш съзнателно или несъзнателно да станеш един завършен или не толкова завършен номад. Показа ми как бих могла да полетя без да имам крила. Показа ми колко лек можеш да бъдеш, макар с привкус на носталгия, болка и тъга.
July 4, 2015
Книга, която хваща малки или големи части от най-различни хора и ги събира в едно непрестанно движещо се, немърдащо цяло. Защото то е навсякъде, където човек отиде или остане. То е нещо като осезанието за местоположението ни. И колкото и някое място да може да разочарова някого, да се изпречи пред него и да го накара да се почувства затворен, толкова и друго място ще го накара да се почувства цял - а това друго място може да е на другия край на континента или света, може да е отрязък години назад във времето, може всъщност да е тук и сега, може да не се е променяло от момента на първите ни спомени, а може и да е навсякъде, където решим да си го направим.
Разказите в "Куфарът на брат ми" са един голям пример за търсене с разбиране. Четенето с разбиране остава за нас, а разбирането може да е най-различно - в зависимост от мястото, на което се намираме, но преди всичко от куфара с "места", който си носим.
Разказите в "Куфарът на брат ми" са един голям пример за търсене с разбиране. Четенето с разбиране остава за нас, а разбирането може да е най-различно - в зависимост от мястото, на което се намираме, но преди всичко от куфара с "места", който си носим.
Displaying 1 - 30 of 111 reviews