Числото 33 обикновено се асоциира с онази възраст, която човеците наричат Христова. Две трети от стихотворенията в тази книга са писани преди и около трийсет и третата ми годишнина. Възможно е някои приятелски настроени критици да кажат, че тези стихотворения са най—хубавото, написано от мен. Еяма да им противореча, само ще се изразя другояче — това са стихотворенията, които (с две изключения) няма да бъдат включени в още незавършените книги „Русенски албум", „Посвещения и епитафии" и „Недоизречения". Впрочем подтикът за това издание дойде от Божана Апостолова, за което и благодаря от все сърце. Използвам случая, за да изкажа и признателността си за подкрепата, която тя ми е оказвала през годините в трудни за мен ситуации. А сега и дължа възможността моите „33 стихотворения" да получат своята премиера в този Пловдив, който чете — и да се поклонят на непрежалимата Малина Томова.
Завършва русенската гимназия „Баба Тонка“. Следва руска и българска филология във филологическия факултет на Софийския държавен университет.
Работи за кратко като литературен консултант във в. „Студентска трибуна“ и сп. „Родна реч“. От средата на 1973 до 1981 г. е редактор в отдел „Поезия“ на сп. „Пламък“. За кратко време през 80-те е редактор в сп. „Славейче“, изд. „Български художник“ и изд. „Български писател“, а през 1990 г. само за три дни е главен редактор на сп. „Картинна галерия“. През 90-те инцидентно е консултант във в. „Литературен форум“, а в началото на ХХІ век – в сп. „Родна реч“. Съпруг на поетесата Малина Томова.
Дебютира през пролетта на 1968 г. със стихосбирката „Седмица“, която е посрещната като едно от явленията в младата българска поезия. Следващите му поетически книги излизат през паузи от четири-пет и повече години: „Неделен земетръс“ (1973), „Телеграма“ (1977), „Едничка дума“ (1981), „Седмоднев“ (1987), „Стихове и междустишия“ (1995) и „Дърво на хълма“ (2001).
През 70-те и 80-те години се утвърждава и като един от най-добрите български поети за деца. Издава над десет книги със стихотворения и поеми за деца.
Изглежда, само днешното е вечно. * Не е последно нищо на света и пак ще губим. * Случайност глупава, секунда бегла и животът започва да тече обратно. * И се разсипват буквите по пода. * Днес празникът на есента прибира свойте реквизити... * Превърната на прах, тук ти докрай усети разпадането, болката и свободата. * Вдига бесилки всяка история, за да направи големите думи непостижими за малките хора. * Невинна слепота за онова, което има да се случи. * Значителното е край нас, размесено с подробности. * Приятелство от предпоследния живот, здравей, довиждане и даже сбогом.
Да не забравям никога, че има дърво на хълма - някъде, далече, където и да е - дърво без име, сприятелено с идващите вечери. Дърво на хълма. То ще ми напомня как будните очи в тревата скитат, как в дълбините на нощта бездомна поникват гласовете на щурците. Дърво на хълма. Нека ме обича и не забравя никога за мене. То е безименно, ще го наричам търпение и тишина зелена. Дърво - тъй стройна плът на мисълта ми! - стои на хълма, с облаците слято, заслушано в приказките тъмни, които му нашешва вятърът. ***
"Извивай се, гъвкав живот, ето зимните рани зарастнаха вече, превърза ги нежно тревата. И все тъй ни тласка по своите пътища странни, по-силен от нас, непрестанният вятър."
Въпреки че за първи път видях тази книга на пролетния книжен панаир в НДК, като новоизлязла тогава, съвсем наскоро, след като я имах вече, разбрах, че е издадена специално за "Пловдив чете". Е, какъв по-голям венец за Пловдив от тези "33 стихотворения"? Стихотворенията, както подчертава авторът в предговора, не са белег на съзряване, свързано с достигането на Христовата възраст, а са писани "преди и около" нея. И, ако тази характеристика позволява тези стихове да бъдат наречени "ранни", видени на определеното място в линейното случване на творчеството на Иван Цанев, то издаването им през пролетта на тази година се вписва в руслото на една тенденция: да се обнародват първи, младежки стихотворения на отдавна утвърдени български поети. Както се случи със стихосбирката на Ани Илков "Подготовка за напускане на сърцето" и по-точно - цикълът "8(ученическа балада от 70-те години)", а наскоро и новата книга с поезия и изследвания за Николай Кънчев "Първи и последни стихотворения". Любопитно е, че в тази книга намирам едно от любимите си стихотворения на Ив. Цанев "Поетическо изкуство" "преоблечено" като "Дърво на хълма". Но пък в това има резон, защото тази символика и метафоричност е важна и продуктивна за автора - забелязва се като прочетем стихотворения като "Накрай света", "Все пак", "Насаме с огъня", "Здравей и сбогом". Светът, този ранен свят на Иван Цанев, видян в и чрез вслушването в и диалога с щуреца, смъртта на мравката и на пчелата. Но и с превъплъщенията на водата, която измива необходимостта от повече думи: Водопад
Във всяка твоя капка слънце свети, вода, най-бистър дял ти отреди съдбата! Превърната на прах, тук ти докрай усети разпадането, болката и сбоводата.
Беше ми много интересно да прочета тези стихотворения. Иван Цанев винаги ще звучи за мен с "Дърво на хълма", но никога няма да спра да се удивлявам от добрите думи, затова всяко откриване на нови такива е щастие. "Тъй сляпо в прелестната си игра, детето стъпка мравката случайно - животът крие в своите недра безцелна смърт подобно нежна тайна. И посред пеперуди и цветя, между извивките на песен птича - съвсем необяснима за света, една сълза по бузата се стича."