Чинарите зашумяха

by Емил Коралов

487 pages, Paperback

First published January 1, 1984

About the author

Емил Дончев Станчев, по-известен под псевдонима Емил Коралов е български писател, дебютирал с драматични романи през 30-те години и достигнал най-широко признание за романите "Нова летопис" и "Чинарите зашумяха". От 1933 г. до 1947 г. заедно с брат си Лъчезар Станчев е издател-редактор на популярния вестник с библиотека „Весела Дружина“, където публикува първите български фантастични и остросюжетни романи за деца и юноши (основни герои са Жари и Морското момиче и техните летящи столчета в Страната на слънцето).

Reviews

[Димитър Тодоров · Rating 4 out of 5]

Имам нов любим комунистически писател! Емил Кoралов. Уловката тук е, че изобщо не съм си представял, че мога да имам такъв. А обяснението е дистанцията на времето – достатъчно дълга за да се възприема написаното без политическа емоция и достатъчно къса, за да разполагам с личен опит и познания, така че изобщо да разбера за какво се говори. Тук имаме пълнокръвна картина на живота в малкия град в България като съвкупност от персонажи и пейзажи в началото на 1960-те. Това са годините, когато малкият град е на печелившия край на вътрешната миграция (за сметка на селото). Строят се същите тези заводи, културни домове, хоремази, които половин век по-късно ще линеят изтърбушени и изоставени, защото народът се е изнесъл по други места. Но какво например е това организационно тяло „градски комитет“, което разполага с някакви „секретари“, които запълват времето си със задкулисни интриги един срещу друг с методи и хрумки, за които и Макиавели си води бележки. А после узаконяват надмощието си публично на „пленуми“. Дали това са архаични синоними на „кметство“, „секретарки“ и „избори“? Или нещо съвсем различно? Вече проверих! По-млади от мене потенциални читатели нямат абсолютно никаква идея по въпроса. А и надали изобщо са потенциални читатели, макар че точно такава книга би могла да разсея мъглата над бялото петно, обобщено като „соца“, в съзнанието им. А обобщението само по себе си е погрешно. Абе, бай Тошо кога беше дошъл на власт? Май никога не съм знаел. Признава си представителят на Поколение Z. Да, не си знаел. Не е в началото. С бай Тошо се свързва така наречената априлска линия, която на културната сфера се отразява с относително размразяване на сталинистките догми. Лоши фашисти (и дребни буржоа) срещу добри комунисти (предимно работници) вече е надживяно. Позволени са и лоши комунисти. А на добрите са разрешени всякакви средства в борбата срещу тях, включително чистопробен шантаж по случаи на битово разложение (прелюбодействие, библ.). Чрез пресата. Ама тя не беше ли безалтернативният глас на градския комитет? Именно! Да не вземете да се объркате нещо. Даже е разрешено на уважавани учителки от царско време да дърпат публично ухото на покомунистичили се бивши ученици, които са се самозабравили в преизпълнението на плана за реквизиране на жито от нарочени за кулаци бедни селяни. Тоя роман на съвременна (тогава!) тема си е направо програмен за първите "априлски" години. И е любопитно да се чете между редовете какво от размразяването харесва на автора и какво не. Единствените безпардонно окарикатурени образи са младите напиращи за изява провинциални литератори, които се прехласват изключително по западни течения - то Кафка, то Керуак, то Камю. Редакторът сталинист на пловдивското литературно списание, озовал се изведнъж в глуха линия на обещаната кариера към София, е иронизиран (предимно като похотливец), но иначе - пощаден. А стъпилият здраво върху земята (от която черпят сокове чинарите!), старомоден, но - народен, писател, краевед и есеист (май няма дума "очеркист" пък точно забравеното понятие очерк е водещият жанр за редакционни материали през периода) е най-светлият образ. И най-вдъхновено комунистическият. И най-трагичният. За сравнение - честността на сина му, заради която се завихря цялата драма, не е идеологически подкована, а съвсем естествена младежка (съвременната дума, която пък онези тогава не биха разбрали, е "генерична"). С нея би могъл да спечели симпатии на връстници от всякакви епохи. Които да вземат страна по личната му любовна дилема. Спрямо компрометирала се точно в полето на честността, ловяща мъжките погледи инженер-химичка. Амбициозна да избяга от скромния си габровски занаятчийски произход по разстланите при новия ред пътеки за развитие. Или поне - нагаждане! Чрез образование и/или връзки към (умерена!) консуматорщина. Социалистическият реализъм готов отговор по интимния въпрос не дава и интригата се задържа до последната страница. По всички останали въпроси - дава. Естествено, че първият секретар ще е по-здравата сила от втория (Партията, същи вековен чинар, не може да е сгрешила), а най-идеологически уязвимото звено в ръководството на завода, ще е зам-директорът по търговската част. Пари и пазари не са сред изконните комунистически ценности, западногерманска валута и марки автомобили - още по-малко. Но пък социализмът е дотолкова уверен в победата си навеки, че толерира публично изказани мнения, че Западна Германия превъзхожда Източна, без да праща директно в Белене. Защото не се очаква да бъдат възприети сериозно. Изказани от безперспективен персонаж от миналото, на когото вече е взета нивата, но благосклонно не е докаран до просешка тояга. А само до говедарска!