What do you think?
Rate this book
Аврамови хроники
Имената, времената и случките, описани в книгата, са реални. Не съм променила нищо от това, което научих, докато вървях по пътя към края на този роман. Той бе започнат през 2006 г. Почти две години не успях да напиша нищо друго освен историята за Халил и Гюлтен, Нуртен и Мустафа. Страхувах се, че нищо повече няма да се роди. Но то се случи. Осем години по-късно успях да разкажа тази история.
Само приемането ти позволява да продължиш. Единствените евреи, които познавам и са били жертва на онези години, се казват Данка и Ертман Преис. Живееха през няколко къщи от нашата в родното ми Брацигово и баба ме водеше у тях на гости. Ходила съм в Освиенцим. Познавах хора, които са били партизани. Възродителният процес през 1984-1985 г. бе пред очите ми. Тогава бях в десети клас. Имах съученички туркини от Нова махала. Знаех какво преживяват и как го изстрадват. Те стояха скупчени край печката в класната ни стая и не искаха да си седнат зад чиновете. После спряха да идват на училище може би за месец. Не помня дали им пишеха отсъствия. Ако някога Нигяр, Севгинар и Сюзан прочетат тази книга, нека знаят, че не съм ги забравила. Помня и голямото преселение през лятото на 1989 г. Тогава цели села опустяваха, жителите им тръгнаха за Турция, за да се връщат само по време на избори. Написах този роман с идеята, че хората не принадлежат на различни етноси, а на една планета. Няма значение какъв е цветът на кожата им и как се казват. Те са еднакви. Хора.
Само приемането ти позволява да продължиш. Единствените евреи, които познавам и са били жертва на онези години, се казват Данка и Ертман Преис. Живееха през няколко къщи от нашата в родното ми Брацигово и баба ме водеше у тях на гости. Ходила съм в Освиенцим. Познавах хора, които са били партизани. Възродителният процес през 1984-1985 г. бе пред очите ми. Тогава бях в десети клас. Имах съученички туркини от Нова махала. Знаех какво преживяват и как го изстрадват. Те стояха скупчени край печката в класната ни стая и не искаха да си седнат зад чиновете. После спряха да идват на училище може би за месец. Не помня дали им пишеха отсъствия. Ако някога Нигяр, Севгинар и Сюзан прочетат тази книга, нека знаят, че не съм ги забравила. Помня и голямото преселение през лятото на 1989 г. Тогава цели села опустяваха, жителите им тръгнаха за Турция, за да се връщат само по време на избори. Написах този роман с идеята, че хората не принадлежат на различни етноси, а на една планета. Няма значение какъв е цветът на кожата им и как се казват. Те са еднакви. Хора.
300 pages, Paperback
First published June 2, 2015
45 people want to read
Ratings & Reviews
Friends & Following
Create a free account to discover what your friends think of this book!
Community Reviews
Displaying 1 - 15 of 15 reviews
January 3, 2017
Харесвам емоционално наситена проза. Харесвам психологически нюансирани персонажи. Начевайки романа на Стефка Венчева, не открих нито едното, нито другото. Достигайки до края му обаче разбрах, че за това, което е сътворила, е използвала единствено възможния подход. А това, което тя е сътворила, е уникално.
Да направиш портрет на една епоха. Знаете ли колко е трудно? Изслушайте разказа на сина на осъден от Народния съд враг на народа, интерниран в забравено от Бога място и прекарал живота си по строежите, а след това изслушайте разказа на десетото дете на бедно селско семейство, получило шанса да се изучи през социализма и да направи кариера, и накрая станете разногледи. Никога не бих се осмелила да се захвана с такава задача. Стефка Венчева обаче се е справила. Успяла е да формулира (което е сложна и трудно забележима умствена операция) и да проследи най-важните тенденции в българското общество през социализма, та дори и по време на прехода. При това да ги опише достоверно и увлекателно и то в някакви си 300 страници. Представяте ли си каква организация на мисълта се иска за това?
И подходът, с който го постига, е много интересен: от една страна главните герои са много, откъдето идва и по-слабото психологизиране (просто няма как при такъв брой протагонисти да задълбава много, въпреки че в образа на Васил партиеца се е случило), а от друга страна за обект на анализ е избрала едно малко село. И разнищвайки съдбите на жителите на това село, тя е докоснала и теми като положението на градската бивша буржоазия, висшата номенклатура, ДС, възродителния процес, напредъка в масовото образование (защото през социализма и такива неща са се случвали), напредъка в медицината и много други. И това го е направила топло, човешки, с прецизен и жив език и изчистен стил. Текстът наистина не прелива от емоции – разказано е простичко и дисциплинирано, но към края аз самата преливах от емоции. За това се иска голямо майсторство. Поздравления за Стефка Венчева! Интуицията ми подсказва, че този роман има пред себе си дълъг живот.
Да направиш портрет на една епоха. Знаете ли колко е трудно? Изслушайте разказа на сина на осъден от Народния съд враг на народа, интерниран в забравено от Бога място и прекарал живота си по строежите, а след това изслушайте разказа на десетото дете на бедно селско семейство, получило шанса да се изучи през социализма и да направи кариера, и накрая станете разногледи. Никога не бих се осмелила да се захвана с такава задача. Стефка Венчева обаче се е справила. Успяла е да формулира (което е сложна и трудно забележима умствена операция) и да проследи най-важните тенденции в българското общество през социализма, та дори и по време на прехода. При това да ги опише достоверно и увлекателно и то в някакви си 300 страници. Представяте ли си каква организация на мисълта се иска за това?
И подходът, с който го постига, е много интересен: от една страна главните герои са много, откъдето идва и по-слабото психологизиране (просто няма как при такъв брой протагонисти да задълбава много, въпреки че в образа на Васил партиеца се е случило), а от друга страна за обект на анализ е избрала едно малко село. И разнищвайки съдбите на жителите на това село, тя е докоснала и теми като положението на градската бивша буржоазия, висшата номенклатура, ДС, възродителния процес, напредъка в масовото образование (защото през социализма и такива неща са се случвали), напредъка в медицината и много други. И това го е направила топло, човешки, с прецизен и жив език и изчистен стил. Текстът наистина не прелива от емоции – разказано е простичко и дисциплинирано, но към края аз самата преливах от емоции. За това се иска голямо майсторство. Поздравления за Стефка Венчева! Интуицията ми подсказва, че този роман има пред себе си дълъг живот.
November 9, 2015
Красива, но доста тежка книга по дейстивтелни исторически събития, наситена с богата палитра от емоции. Историята започва в 1940 година и се простира до 2014-та, като ни разказва хронологично за живота през това време на всички евреи, българи и турци, живеещи мирно заедно в едно селце наречено "Аврамови колиби".
Препоръчвам!
#WWII
#КомунизъмДоносиПартияBigBrother
#1942GeorgeOrwell
#ЖивотътНаСело
Препоръчвам!
#WWII
#КомунизъмДоносиПартияBigBrother
#1942GeorgeOrwell
#ЖивотътНаСело
July 8, 2015
Времето, което събира; времето, което дели: http://knigolandia.info/book-review/a...
Когато четеш ръкописи в някой конкурс, се радваш на всеки добър – защото тогава четенето “по задължение” в миг се превръща в четене за удоволствие. “Аврамови хроники” беше бисерът сред тези, които се паднаха за четене при мен по време на миналогодишния конкурс на “Сиела”, и бе повече от лесно решение да го класирам за финалната десетка. За мое лично съжаление той не бе сред призьорите, но книгата заслужаваше да се въплъти на хартия. По-късно останах впечатлен от професионалното отношение на Стефка Венчева, нейното ясно разбиране за редакторската работа, търпението ѝ най-вече – рядко срещани са такива качества сред пишещите у нас, талантливи или не. С помощта на Ганка Филиповска началният ръкопис бе подобрен и сега в скута ми е книга, с която смело казвам, че се гордея. И макар да съзнавам, че такива романи най-често минават тихо и достойно под линията на публичното внимание, аз пак вярвам, че тя ще стигне до правилните читатели, както се случи например с “Булото” на Мартин Маринов (неслучайно правя връзка именно с него). Няма как да не спомена още един изключителен исторически роман – “Бежанци” на Весела Ляхова, който също получи незаслужено малко адмирации, но… така е то у нас.
CIELA Books
http://knigolandia.info/book-review/a...
Когато четеш ръкописи в някой конкурс, се радваш на всеки добър – защото тогава четенето “по задължение” в миг се превръща в четене за удоволствие. “Аврамови хроники” беше бисерът сред тези, които се паднаха за четене при мен по време на миналогодишния конкурс на “Сиела”, и бе повече от лесно решение да го класирам за финалната десетка. За мое лично съжаление той не бе сред призьорите, но книгата заслужаваше да се въплъти на хартия. По-късно останах впечатлен от професионалното отношение на Стефка Венчева, нейното ясно разбиране за редакторската работа, търпението ѝ най-вече – рядко срещани са такива качества сред пишещите у нас, талантливи или не. С помощта на Ганка Филиповска началният ръкопис бе подобрен и сега в скута ми е книга, с която смело казвам, че се гордея. И макар да съзнавам, че такива романи най-често минават тихо и достойно под линията на публичното внимание, аз пак вярвам, че тя ще стигне до правилните читатели, както се случи например с “Булото” на Мартин Маринов (неслучайно правя връзка именно с него). Няма как да не спомена още един изключителен исторически роман – “Бежанци” на Весела Ляхова, който също получи незаслужено малко адмирации, но… така е то у нас.
CIELA Books
http://knigolandia.info/book-review/a...
February 22, 2016
Няма да ми омръзне да чета за комунизма, може би защото не съм живяла през този период. Това обаче не ми пречи да се възхищавам на всички писатели, които се заемат с бойната задача да върнат миналото – точно за нас, младите, които (смея да кажа) са били малко или много привилегировани да не израснат през онези смутни години. Ако няма кой да ни разкаже какво е било, ще останем невежи, а точно това не бива да се допуска.
Да, тази част от българската история всички си я знаем и достатъчно книги вече са написани по темата. Но ако трябва да съм откровена, от всички творби с подобна тематика, засега „Аврамови хроники“ ми допада най-много. Дали защото е лична, дали защото авторката е разгърнала изумително добре палитрата със светли и тъмни тонове на онези времена, или защото Ганка Филиповска е свършила безупречна работа по редакцията, но е факт, че книгата е хубава, смислена, донякъде дори деликатна, фина. Не разбирам защо остана извън блясъка на прожекторите, според мен й се полагат малко повече бурни овации и заслужено внимание.
Много ми се иска романът „Аврамови хроники“ да достигне до повече читатели и да бъде оценен от възможно най-високо. Защото силно вярвам, че добрите хора все още са повече от онези, злите.
Пълното ревю- тук: http://azcheta.com/avramovi-hroniki-s...
Да, тази част от българската история всички си я знаем и достатъчно книги вече са написани по темата. Но ако трябва да съм откровена, от всички творби с подобна тематика, засега „Аврамови хроники“ ми допада най-много. Дали защото е лична, дали защото авторката е разгърнала изумително добре палитрата със светли и тъмни тонове на онези времена, или защото Ганка Филиповска е свършила безупречна работа по редакцията, но е факт, че книгата е хубава, смислена, донякъде дори деликатна, фина. Не разбирам защо остана извън блясъка на прожекторите, според мен й се полагат малко повече бурни овации и заслужено внимание.
Много ми се иска романът „Аврамови хроники“ да достигне до повече читатели и да бъде оценен от възможно най-високо. Защото силно вярвам, че добрите хора все още са повече от онези, злите.
Пълното ревю- тук: http://azcheta.com/avramovi-hroniki-s...
August 21, 2018
След 100 прочетени страници се отказвам - определено не е от книгите, които мога да харесам.
Скучно е написана, съставките и историите са на лице, но резултатът е блудкав.
Липсва тази щипка магия, която да направи тази книга интересна, ако не завладяваща. Може би и насилената коректност на авторката, напънала се да обедини етносите в едно и е изиграла лоша шега. И за да съм точен до край - липсват циганите. За къде сме без тях, а?
Пише, че има коректор и редактор, но грешките в книгата са доста, та за това не съм сигурен, че книгата е преглеждана подробно преди да я отпечатат. Това определено дразни!
Отново греда, напоследък нещо не ми върви с книгите, които си подбирам за четене. :)
Скучно е написана, съставките и историите са на лице, но резултатът е блудкав.
Липсва тази щипка магия, която да направи тази книга интересна, ако не завладяваща. Може би и насилената коректност на авторката, напънала се да обедини етносите в едно и е изиграла лоша шега. И за да съм точен до край - липсват циганите. За къде сме без тях, а?
Пише, че има коректор и редактор, но грешките в книгата са доста, та за това не съм сигурен, че книгата е преглеждана подробно преди да я отпечатат. Това определено дразни!
Отново греда, напоследък нещо не ми върви с книгите, които си подбирам за четене. :)
July 5, 2015
Хубава история за времената, когато българи, арменци, турци и евреи са живели радостно и задружно в едно родопско село - Аврамови колиби. Харесаха ми героите. Интересни съдби и случки имаше. Беше ми за около три звездички, но една от последните глави много, много ми хареса - НУРТЕН - 1985.
October 30, 2015
Из хрониките на Аврамови колиби
Цялото ревю тук: http://knijenpetar.blogspot.bg/2015/1...
Може да се каже, че историческите романи в българската литература са на постоянна почит вече десетки години. Днес не е по-различно. Ако опитите за написване на съвременен роман често се приема на нож от широката читателска публика, то романите и разказите за миналото на България се приемат с отворени обятия и често биват награждавани. В последните години се откроиха няколко такива, като „Възвишение“ на Милен Русков и „Бежанци“ на Весела Ляхова (предвидени за четене от мен) стърчат като планински върхове. И никак не ме учуди появата на „Аврамови хроники“ („Сиела“, 2015), промъкнала се във финалната десетка на конкурса за нов български роман. Но аз не видях фойерверки, или поне димни сигнали да ознаменуват тази прекрасна хроника на китното българско селце Аврамови колиби. Разбрах, че тя е писана почти десетилетие с много старание, включително една финална редакция, направила от книгата това бижу, което прочетох аз.
Напоследък взех да попълвам пропуските си и ��астървено яхнах вълната на нароилите се произведения за началото и краят на комунизма. Това са магически добрата „Кротките“ на Ангел Игов, великолепната „Анна и планината“ на Невена Митрополитска и дори „Докато дишам“ на тандема Георги Томов и Дейна Бренченс. „Аврамови хроники“ е по тиха и някак срамежливо криеща се зад победителите в споменатия конкурс, но пък на мен ми хареса повече от другите две, излезли с гръм и трясък от него. Тук мащабите са малки – китно селце със скромни и отрудени жители, разположено далеч от градските мравуняци.
Стефка Венчева ни води на гости в Аврамови колиби през четиресетте години на 20-и век, където скромността и трудолюбието е събрало накуп няколко етноса, отдадени на живота по свой начин, без да търсят нещо друго, освен спокойствие и надежда всичко да си остане точно по този идиличен начин. (Продължава в блога: http://knijenpetar.blogspot.bg/2015/1...)
Цялото ревю тук: http://knijenpetar.blogspot.bg/2015/1...
Може да се каже, че историческите романи в българската литература са на постоянна почит вече десетки години. Днес не е по-различно. Ако опитите за написване на съвременен роман често се приема на нож от широката читателска публика, то романите и разказите за миналото на България се приемат с отворени обятия и често биват награждавани. В последните години се откроиха няколко такива, като „Възвишение“ на Милен Русков и „Бежанци“ на Весела Ляхова (предвидени за четене от мен) стърчат като планински върхове. И никак не ме учуди появата на „Аврамови хроники“ („Сиела“, 2015), промъкнала се във финалната десетка на конкурса за нов български роман. Но аз не видях фойерверки, или поне димни сигнали да ознаменуват тази прекрасна хроника на китното българско селце Аврамови колиби. Разбрах, че тя е писана почти десетилетие с много старание, включително една финална редакция, направила от книгата това бижу, което прочетох аз.
Напоследък взех да попълвам пропуските си и ��астървено яхнах вълната на нароилите се произведения за началото и краят на комунизма. Това са магически добрата „Кротките“ на Ангел Игов, великолепната „Анна и планината“ на Невена Митрополитска и дори „Докато дишам“ на тандема Георги Томов и Дейна Бренченс. „Аврамови хроники“ е по тиха и някак срамежливо криеща се зад победителите в споменатия конкурс, но пък на мен ми хареса повече от другите две, излезли с гръм и трясък от него. Тук мащабите са малки – китно селце със скромни и отрудени жители, разположено далеч от градските мравуняци.
Стефка Венчева ни води на гости в Аврамови колиби през четиресетте години на 20-и век, където скромността и трудолюбието е събрало накуп няколко етноса, отдадени на живота по свой начин, без да търсят нещо друго, освен спокойствие и надежда всичко да си остане точно по този идиличен начин. (Продължава в блога: http://knijenpetar.blogspot.bg/2015/1...)
May 7, 2016
Има интересни моменти, но в стилово отношение е неизпипана. На диалога му липсва естественост, синонимите на една и съща дума в много поредни изречения утежняват. Някои дребни неща разсейват и дразнят - единият герой например ту е „Нехризов“, ту „Нихризов“. Отделя се доста място на определени персонажи към средата на книгата, след това дълго не се споменават и накрая разбираме как се развил животът им с едно изречение. Много отделено място за дребни подробности, докато важни развития, предшестващи други, са бегло споменати. Думата „хроники“ наистина е подходяща, тъй като произведението не е нито пълнокръвен роман, нито сборник с разкази. Все пак адмирации за възстановяването и представянето на редица истински истории.
April 26, 2017
Не че е лоша книгата, просто ми дойде малко постна, безлична и без силни истории и изразни средства за моя вкус
November 23, 2015
Силно съм впечатлена!Горещо препоръчвам на всеки да прочете тази книга!
August 3, 2016
Не знам как съм пропуснал да напиша нещо за тази книга. Намерих я за много приятна и увлекателна. Не усетих претенция в нея и това ми допадна. В нея са проследени животите на отделни членове на село, едноименно със заглавието. Разказът тече хронологично непрекъснато от царска България през соц-а до наши дни. Има някаква сантиментална нотка, но тя е умело непреекспонирана. Още веднъж изтъквам непретенциозността на книгата като голям плюс, животът на отделните герои е представен по много естествен начин. Вече я препоръчах на приятелка и получих също положителен отзвук, така че я препоръчвам и тук.
January 13, 2017
Социалистическото минало е толкова истинско и тежко впито в нас, че вече не му обръщаме внимание. То е като старо овехтяло, прекроявано и кърпено палто, което смърди на мухъл, няма определен цвят, но ние продължаваме да си го носим. Защото ни е познато. Свикнали сме с него. То е наш спомен и ценна реликва от едно друго време.
Обичам тези наши си болезнено-комични, тъжни и прекрасни истории. Тази е именно такава.
Силно препоръчвам да се запознаете с тези герои. За да ги обикнете. Да ги съжалите. Да поплачете с тях. Да ви стане гузно. Ужасно. Свободно.
Обичам тези наши си болезнено-комични, тъжни и прекрасни истории. Тази е именно такава.
Силно препоръчвам да се запознаете с тези герои. За да ги обикнете. Да ги съжалите. Да поплачете с тях. Да ви стане гузно. Ужасно. Свободно.
February 9, 2016
Трогателно-натоварваща. Първата половина вървеше по-бавно, а многото герои ме объркваха и демотивираха. Втората половина ми хареса повече.
Разкази за обикновени човешки съдби и как политиката "бръква" в живота на хората. Някои истории ми се сториха отсечени. Оказа се, че по-нататък са доразказани. Не съжалявам за отделеното време :)
Разкази за обикновени човешки съдби и как политиката "бръква" в живота на хората. Някои истории ми се сториха отсечени. Оказа се, че по-нататък са доразказани. Не съжалявам за отделеното време :)
December 19, 2016
"Властта е клопка. Паднеш ли веднъж в лапите и, няма излизане. И не ти говоря за властта на една партия, а за властта изобщо. Отношенията между хората се градят на битката за надмощие над другия. Човек е спокоен само когато смята, че има властта да променя обстановката и хората от обкръжението си. В противен случай се превръща в животно..."
November 26, 2017
Много точно е изказването на гръбчето на книгата, че хората не принадлежат на различ и етноси, а на една планета. И историите в тази книга го доказват. Толкова много преплетени човешки събди! А фактът, че книгата проследява българската действителност в последните 70-80 години, само прави книгата още по-смислена.
Displaying 1 - 15 of 15 reviews