Сако от велур

by Stanislav Stratiev

Блестящата сатирична комедия „Сако от велур” е точно такова смешно, тъжно и на места страшно приключение из абсурдните и в същото време толкова познати житейски случки. Тази необикновена история започва, когато езиковедът Иван Антонов си купува сако от велур и иска да подстриже космите по него заради подигравките на приятелите си. Сакото е подстригано, но в същото време е записано в чиновническите регистри като „частна овца”. А за овцете, както и за всички други притежания, трябва да се плащат данъци. Безобидна шега или просто грешка? Работата е там, обяснява един от героите в пиесата, че днес никой не си признава грешката. Такъв е стилът. Днес правят пет нови, само и само да скрият старите. Затова и толкова очевидни грешки минават още за успехи.

От тук започват ходенето по мъките и спускането по пързалката, по която Иван Антонов и двамата му приятели са запратени в лабиринта на бюрокрацията. А това е безкрайна, смешна и налудничава траектория из реалностите на „българския модел”.

Genres: Theatre, Plays

Unknown Binding

First published January 1, 1979

About the author

Latin transliteration of Bulgarian author Станислав Стратиев.

Stanislav Stratiev was born in Sofia in 1941. He began his career as a journalist while studying for an MA in Literature at Sofia University.

Stratiev's career as a playwright took off in 1974 with the runaway success of his first play, The Roman Bath, which was performed at the Sofia Satirical Theatre for more than 10 consecutive seasons to packed halls. (The play was staged again in 2006 and enjoys renewed success at the Satirical Theatre.) That was followed by The Suede Jacket, The Bus, and many others.

Stratiev's plays have been performed in Belgium, the Czech Republic, Estonia, Finland, France, Germany, Greece, Hungary, Ireland, Italy, Poland, Romania, Russia, Sweden, the Slovak Republic, Turkey, the USA, and others. His play It's a Short Life (translated in French as La vie bien qu'elle soit courte) won the First Prize at the Maubeuge International Theatre Festival in 1990. On the Other Side was runner-up in the BBC World Service Radio's Playwriting Competition 1993 and was produced and broadcast by the BBC.

While most popular as a playwright, Stratiev also wrote prose works combining social satire and lyricism, translated into more than 30 languages all over the world. His film scripts earned him international acclaim too: Equilibrium won a silver medal at the 13th International Film Festival in Moscow in 1983; Childhood Sun won "The Child in Our Time" award at the MIFED in Milan that same year. The cult comedy A Band With No Name was recognized as the best Bulgarian film of all times by the readers of the 24 Chasa daily in 2005 and favourite Bulgarian film by the listeners of Atlantic radio in 2006.

From 1975 until his death in 2000 he worked as literary director of the Sofia Satirical Theatre.

Reviews

[Kyriakos Sorokkou]

The Suede Jacket is an absurdist play by Bulgarian playwright Stanislav Stratiev which I discovered while watching a favourite 90's Greek series. It shows the absurdity that existed and still exists in the realm of bureaucracy.

A absurdist play that satirizes the absurdity of bureaucracy. Something we have all experienced.
For example, I was trying for 6 months to prove that I am a permanent resident of Cyprus and in the end I did not meet the conditions. After all, of which country am I a permanent resident of? Mozambique?

The same goes for the hero of the play. Because he goes to a shepherd to trim his excessively woolen (suede) jacket, the government charges him with sheep tax and so begins his Odyssey in the sea of bureaucracy trying to prove the opposite.

At times funny, at times real and tragic.
I’m glad I read my first Bulgarian writer by learning about him from a favourite series. And his play is part of a favourite genre of mine, The Theatre of the Absurd

[Петър Р. Дойчев · Rating 5 out of 5]

Брилянтен хумор, който, струва ми се, може да бъде усетен екзистенциално само в случай че поне малко си живял във времето, когато е създаван този текст. Стратиев критикува бюрокрацията, но не само. Такава има и днес, но силата ѝ не е вездесъща. Достатъчно е да излезеш физически от сградата на институцията, за да се отхлаби нейната хватка и ти отново да усетиш полъха на свободата, на нормалността. Съвсем различно е, когато бюрокрация и държава са се слели в едно цяло. Пропити една от друга, сплели здраво пипалата си, така че за обикновения, за малкия, за честния човек наистина не остава реална възможност да запази морала си. Изборът е между това да се изхитриш, да се престориш, че си един от тях, и това да полудееш. Едва тогава си оставен на мира със своята тиха лудост, която за властта е по-поносима от дързостта да противостоиш, отстоявайки нормалността. Стратиев бичува не само бюрокрацията, а държавния и партиен апарат, отговорен за съществуването ѝ в този крайно уродлив вид. Вероятно за тогавашните ръководители на държавата такава критика (от малък брой автори, радващи се на известна творческа свобода) все пак е била поносима. Вероятно апаратчиците добре са разбирали, че подобни текстове, подобни произведения на изкуството, както и хората, които ги създават, критикуват не толкова заболялото тяло (в случая бюрокрацията), а по-скоро болестта, която го прави такова (партията и нейното правителство, социалистическия строй). Вероятно са разбирали също и че здравомислещите хора и почитатели на изкуството много добре разбират всичко това. Но пак така навярно са смятали, че общият страх да се противостои е достатъчно условие всичко да тече гладко в определени граници и на определени за целта места. Хората ще отидат на театър, ще се присмеят на бюрократите и тайничко на партийната власт и ще се разотидат. А на следващия ден тихо и кротко ще отидат отново на работа.

[Александра П. Иванова · Rating 5 out of 5]

Като започнем от интригуващото заглавие, минем през цялата пиеса и стигнем чак до финала й, може да кажем, че това е едно забавно произведение, което всъщност разкрива егоистичните намерения на чиновници през миналите години в България.
Между редовете на "Сако от велур" са вмъкнати много метафори за манталитета на българския работник - нищо не се обмисля и не се проверява, а доверието стига до напечатания лист хартия, независимо дали е валидно написаното.
Сюжета те кара да искаш да протестираш срещу това общество, което може да те измени, колкото и чиста душа да имаш, само и само, за да оцелееш.
"Исус върви към своята Голгота! Само че вместо кръст, носи на плещите си сако!"
Всеки гледа да се натъкми и да "замаже" положението и вместо да си признае и да признае истината, прави още пет нови грешки, което продължава да срива и обърква цялата системна работа.
Вмъкната е и метафората за бащата в заседналия асансьор, който чака сина му да стане техник и да го измъкне от ситуацията, но синът му иска да стане поет, иска да се жени, иска да има свой собствен живот. Това е клетката на ограниченото мислене - родителите искат децата им да станат задължително като тях, но те са съвсем отделни хора.
Финалът е презадоволяващ, защото показва, че въпреки всичко, винаги има надежда и трябва да отстояваме позициите си.
За да излезем успешно от проблема обаче - да намерим решение, което е баланс между правотата и средата, в която живеем, по възможност!

[NikolayOrkin · Rating 5 out of 5]

Абсурден трагически фарс, представящ суровата "бюрократична" действителност по начин, по който човек се смее, плачейки, оставайки с горчив привкус, който само реализмът може да придаде на края на пиесата. Жалко, че не се учи в училищата!