Земетръс

Трите живота на Кракра #1

by Anton Donchev

Талантът има много проявления - вероятно толкова, колкото са и доказаните таланти. Но Божията даденост самият ти да страдаш истински с героите си, да се радваш с тях еднакво, да лазиш с изранени колене и лакти по калдаръма и да споделяш великите им триумфи с душата си - това е за малцина. И само те са, с които читателят съпреживява. Антон Дончев е един от тях. Знаех го още от "Време разделно" - сега го усещам още по-добре. Плакал е слепецът Омир, когато е писал, затуй плачем с него и ние - милиони различни xора, хилядолетия по-късно. Смял се е с глас Шекспир, когато е разигравал героите си по въображаемата сцена - смеем се и ние сега. Какво от туй, че физически го няма отдавна? С него се смеем, заедно. И другите след нас ще се смеят по същия начин. Е, как да няма безсмъртие?
Да погледнеш на Водата като Кръвта на земята и да я смесиш с Паметта, Разума и Бога (деликатно, но потресаващо) - това е висше достижение на човешката мисъл. Както и да накараш цветето или брезичката да живеят, защото ги обичаш. И им казваш това, разбира се. Повтаряш им го.
Днес е много трудно да кажеш на някого, че го обичаш. Ако някога се изтървеш, знаеш как той стреснато те поглежда: "Тоя пък какъв е? Какво ли иска?" Днес малцина знаят, че да обичаш, значи повече да даваш, отколкото да искаш. Днес е нормално да мразиш другия - всички сме от Каин - Авел няма деца. Направо е модерно да мразиш. А суперхит пък е да ограбиш другия. С голямо крещене, че искаш да му помогнеш. Де с износ на революция, де на демокрация, няма значение - общо взето, като отиваш да го грабиш, ти тръбиш, че го спасяваш. И той няма реплика. Освен да те убие.
Малко живи писатели в нашето време могат да видят човеците като "черни и бели камъчета, които божествата местят по своята игрална дъска". Но Антон Дончев го е видял, той го пише. Сега пък е ред (да поправя или да попитам академика?): Дъската всъщност на божествата ли е или на човеците? Защото фразата в книгата е: "Бели и черни камъчета, които божествата местят по тяхната игрална дъска". Чия е дъската, според теб, духовни ми брате, Антоние?
С всичките книги на Антон Дончев преходът на читателя е паметен и не лек, като всяко дълго пътуване. Сега, в "Трите живота на Кракра", този преход е особено приятен. Не бързаш да прелистиш страницата, за да видиш какво ще се случи нататък. Напротив, радваш се на фразата, на пейзажа, че и на отделна думичка. А в това е истинското майсторство на големия писател.
Много дълго бях водил разговор за новата книга на Антон Дончев. Но е по-добре да оставя това красиво и смислено занимание на читателите. За да им направя път, отдръпвам се по този начин:
Общото ми впечатление от "Трите живота на Кракра" е, че ние, българите, трябва да си мием краката не само когато влизаме вкъщи. А и когато излизаме, защото земята ни, по която вървим, е свещена.
И не мога да се закълна, че я заслужаваме.

Дончо Цончев

192 pages, Paperback

First published January 1, 2007

About the author

Anton Donchev graduated from the University of Sofia in 1953, but soon declined a position as a judge in a regional court and started writing. His first book was published in 1961 and was followed by the world-famous Time of Parting (1964) said to be written in only 41 days. Donchev went on to write a dozen novels and about half a dozen screenplays.

His latest book was published in 2016.

Bulgarian biography in Wikipedia