What do you think?
Rate this book
София се завръща у дома
Тази история за една жена, връстница на ХХ век, обхваща няколко десетилетия и много страни, от Армения, която по онова време е част от Руската империя, до Китай. Бурни години, нелеки изпитания, изумителна съдба. За какво да разказваме в нашето безумно време? С какви истории да укротим шеметния му бяг към брегове, за които не ни се иска да узнаваме? Може би за хора, които са отказали да се предадат и въпреки всичко отстояват убежденията си? София е именно такъв човек. Още като момиче решава да живее не както ѝ налагат другите, а както ѝ повелява собственото ѝ сърце. Като млада жена не допуска сполетелите я беди да прекършат волята ѝ. Вече на зряла възраст се завръща през годините и континентите там, откъдето навремето е заминала, за да остане вярна на себе си.
288 pages, Hardcover
Published August 1, 2026
About the author
Narine Abgaryan
47 books1,089 followersНаринэ Абгарян
Նարինե Յուրիի Աբգարյան
Narine Yuryevna Abgaryan (Наринэ Абгарян) is a Russian writer of Armenian origin, a blogger. Graduated from Yerevan State Linguistic University V. Ya. Bryusova, since 1993 lives in Moscow. She became known after the publication of the autobiographical book "Manyunya" (2010). With this book, she became a laureate of the Russian National Literary Prize "Manuscript of the Year" in the nomination "Language". Entered the long list of nominees for the 2011 Big Book Award.
Նարինե Յուրիի Աբգարյան
Narine Yuryevna Abgaryan (Наринэ Абгарян) is a Russian writer of Armenian origin, a blogger. Graduated from Yerevan State Linguistic University V. Ya. Bryusova, since 1993 lives in Moscow. She became known after the publication of the autobiographical book "Manyunya" (2010). With this book, she became a laureate of the Russian National Literary Prize "Manuscript of the Year" in the nomination "Language". Entered the long list of nominees for the 2011 Big Book Award.
Ratings & Reviews
Friends & Following
Create a free account to discover what your friends think of this book!
Community Reviews
Displaying 1 - 3 of 3 reviews
August 25, 2026
Bulgarian review first, followed by the English translation below
Нарине Абгарян умее да създава атмосфера.
Армения в навечерието на октомврийската революция.
Азерските селца с техните бедни, но добри мюсюлмански обитатели, обградени от далеч по-разбойнически настроените си едноверци.
Баку с петролния бум и хаотично интернационалната си атмосфера:
Киргизките аули при непристъпните планини на Тяншан:
Харбин и Манджуо-Го под японския ботуш, когато империята на изгряващото слънце невъзмутимо извършва всевъзможни зверства, наричайки ги “ред”.
Всички наченки на днес са били налични в онова вчера.
Всяка една географска точка е населена с безброй появили се за кратко, но симпатични герои. С няколко щриха те са скицирани умело и топло. В края чак сърцето ми се сви.
Провалът е единствено с образа на самата София. Въпреки многобройните изпитания, тя ми остана налълно безразлична. У нея нямаше нищо! Беше празна като красив съд с лъскава и изящна повърхност.
Абгарян упорито се опитва да убеди читателя колко възвишена и чувствителна е София. Не, не е. София не вижда хората. Не ги усеща. Вкопчена отначало докрай в детските си представи и в силната си воля за оцеляване, която я измъква от беди, в които сама се е вкарала, тя е лишена от чисто човешко съдържание. При други обстоятелства от нея би станала блестяща и безмилостна бизнесдама, и донякъде се случва точно това.
Ако София беше наистина плътен и съдържателен образ, тя щеше да носи белезите и деформациите на епохата — щеше да прави трудни, понякога грозни избори, да има съмнения, грехове. Като я прави безгрешна и чисто сценична героиня, Абгарян спестява на читателя неудобните въпроси.
Проблемът е, че когато свалиш живото човешко съдържание и оставиш само житието, получаваш не човек, а икона. А с икона не можеш да водиш диалог — можеш само да ѝ се възхищаваш.
Абгарян е майстор на мозайката, но не и на широкомащабния портрет.
Освен пустия, празен, лишен от чувства и от истинска емпатия образ на София, дразнят и няколко обрата и чудеса в сюжета, които са нелогични и насилени - единствено с цел да се спаси София или да се прекара през още някое мелодраматично изпитание в стил Анжелик и султанът (ах, каква лудница беше тази булевардна поредица от книги и филми!). Предвид жестоката епоха и място - от тях просто няма нужда!
Краят пък е твърде бегъл и недовършен, като за завършек може да се вземе послесловът на писателката.
В живота няма светци, затова опитът на Абгарян за агиография е ненужно усилие с обратен резултат. Но пък всички други герои начело с Нуралибек и Авет, Вилаят и Севяр, Арам и Анелия, и отец Кристофер са толкова истински, толкова незабравими, че само и единствено заради тях ще закръгля оценката нагоре.
3,5⭐️
Narine Abgaryan knows how to create atmosphere.
Armenia on the eve of the October Revolution.
The Azeri villages with their poor yet good Muslim inhabitants, surrounded by far more bandit-minded coreligionists.
Baku with its oil boom and chaotically international atmosphere:
The Kyrgyz aouls nestled by the inaccessible Tian Shan mountains:
Harbin and Manchuria under the Japanese boot, when the Empire of the Rising Sun unconcernedly committed all sorts of atrocities, calling them "order."
All the seeds of today were already present in that yesterday.
Every single geographical point is populated by countless brief yet endearing characters. With just a few strokes, they are sketched skillfully and warmly. Toward the end, my heart truly ached.
The failure lies solely in the character of Sofia herself. Despite her numerous ordeals, she left me completely indifferent. There was nothing to her! She was as hollow as a beautiful vessel with a shiny, exquisite surface.
Abgaryan stubbornly tries to convince the reader of how sublime and sensitive Sofia is. No, she isn't. Sofia doesn't see people. She doesn't feel them. Clinging from start to finish to her childhood notions and to a fierce will to survive—which pulls her out of troubles she dragged herself into—she is devoid of pure human substance. Under different circumstances, she would have made a brilliant and ruthless businesswoman, and to some extent, that is precisely what happens.
If Sofia were a truly layered and substantial character, she would bear the scars and distortions of the era—she would make difficult, sometimes ugly choices, harbor doubts, commit sins. By rendering her sinless and purely theatrical, Abgaryan spares the reader from uncomfortable questions.
The problem is that when you strip away living human substance and leave only a hagiography, you end up not with a person, but with an icon. And with an icon, you cannot engage in a dialogue—you can only admire it.
Abgaryan is a master of the mosaic, but not of the large-scale portrait.
Beyond the empty, hollow persona of Sofia, lacking both feelings and genuine empathy, a few plot twists and miracles are equally irritating, feeling illogical and forced—designed solely to save Sofia or to put her through yet another melodramatic trial in the style of Angélique and the Sultan (ah, what a madhouse that pulp series of books and movies was!). Given the brutal era and setting, they were simply unnecessary!
The ending is far too abrupt and unfinished; the author's afterword serves as the actual conclusion.
There are no saints in real life, making Abgaryan's attempt at hagiography a futile effort that achieves the opposite effect. Yet all the other characters, led by Nuralibek and Avet, Vilayat and Sevyar, Aram and Anelia, and Father Christopher, are so real and so unforgettable that solely for their sake, I will round the rating up.
3.5⭐️
Нарине Абгарян умее да създава атмосфера.
Армения в навечерието на октомврийската революция.
Азерските селца с техните бедни, но добри мюсюлмански обитатели, обградени от далеч по-разбойнически настроените си едноверци.
Баку с петролния бум и хаотично интернационалната си атмосфера:
Киргизките аули при непристъпните планини на Тяншан:
Харбин и Манджуо-Го под японския ботуш, когато империята на изгряващото слънце невъзмутимо извършва всевъзможни зверства, наричайки ги “ред”.
Всички наченки на днес са били налични в онова вчера.
Всяка една географска точка е населена с безброй появили се за кратко, но симпатични герои. С няколко щриха те са скицирани умело и топло. В края чак сърцето ми се сви.
Провалът е единствено с образа на самата София. Въпреки многобройните изпитания, тя ми остана налълно безразлична. У нея нямаше нищо! Беше празна като красив съд с лъскава и изящна повърхност.
Абгарян упорито се опитва да убеди читателя колко възвишена и чувствителна е София. Не, не е. София не вижда хората. Не ги усеща. Вкопчена отначало докрай в детските си представи и в силната си воля за оцеляване, която я измъква от беди, в които сама се е вкарала, тя е лишена от чисто човешко съдържание. При други обстоятелства от нея би станала блестяща и безмилостна бизнесдама, и донякъде се случва точно това.
Ако София беше наистина плътен и съдържателен образ, тя щеше да носи белезите и деформациите на епохата — щеше да прави трудни, понякога грозни избори, да има съмнения, грехове. Като я прави безгрешна и чисто сценична героиня, Абгарян спестява на читателя неудобните въпроси.
Проблемът е, че когато свалиш живото човешко съдържание и оставиш само житието, получаваш не човек, а икона. А с икона не можеш да водиш диалог — можеш само да ѝ се възхищаваш.
Абгарян е майстор на мозайката, но не и на широкомащабния портрет.
Освен пустия, празен, лишен от чувства и от истинска емпатия образ на София, дразнят и няколко обрата и чудеса в сюжета, които са нелогични и насилени - единствено с цел да се спаси София или да се прекара през още някое мелодраматично изпитание в стил Анжелик и султанът (ах, каква лудница беше тази булевардна поредица от книги и филми!). Предвид жестоката епоха и място - от тях просто няма нужда!
Краят пък е твърде бегъл и недовършен, като за завършек може да се вземе послесловът на писателката.
В живота няма светци, затова опитът на Абгарян за агиография е ненужно усилие с обратен резултат. Но пък всички други герои начело с Нуралибек и Авет, Вилаят и Севяр, Арам и Анелия, и отец Кристофер са толкова истински, толкова незабравими, че само и единствено заради тях ще закръгля оценката нагоре.
3,5⭐️
Narine Abgaryan knows how to create atmosphere.
Armenia on the eve of the October Revolution.
The Azeri villages with their poor yet good Muslim inhabitants, surrounded by far more bandit-minded coreligionists.
Baku with its oil boom and chaotically international atmosphere:
The Kyrgyz aouls nestled by the inaccessible Tian Shan mountains:
Harbin and Manchuria under the Japanese boot, when the Empire of the Rising Sun unconcernedly committed all sorts of atrocities, calling them "order."
All the seeds of today were already present in that yesterday.
Every single geographical point is populated by countless brief yet endearing characters. With just a few strokes, they are sketched skillfully and warmly. Toward the end, my heart truly ached.
The failure lies solely in the character of Sofia herself. Despite her numerous ordeals, she left me completely indifferent. There was nothing to her! She was as hollow as a beautiful vessel with a shiny, exquisite surface.
Abgaryan stubbornly tries to convince the reader of how sublime and sensitive Sofia is. No, she isn't. Sofia doesn't see people. She doesn't feel them. Clinging from start to finish to her childhood notions and to a fierce will to survive—which pulls her out of troubles she dragged herself into—she is devoid of pure human substance. Under different circumstances, she would have made a brilliant and ruthless businesswoman, and to some extent, that is precisely what happens.
If Sofia were a truly layered and substantial character, she would bear the scars and distortions of the era—she would make difficult, sometimes ugly choices, harbor doubts, commit sins. By rendering her sinless and purely theatrical, Abgaryan spares the reader from uncomfortable questions.
The problem is that when you strip away living human substance and leave only a hagiography, you end up not with a person, but with an icon. And with an icon, you cannot engage in a dialogue—you can only admire it.
Abgaryan is a master of the mosaic, but not of the large-scale portrait.
Beyond the empty, hollow persona of Sofia, lacking both feelings and genuine empathy, a few plot twists and miracles are equally irritating, feeling illogical and forced—designed solely to save Sofia or to put her through yet another melodramatic trial in the style of Angélique and the Sultan (ah, what a madhouse that pulp series of books and movies was!). Given the brutal era and setting, they were simply unnecessary!
The ending is far too abrupt and unfinished; the author's afterword serves as the actual conclusion.
There are no saints in real life, making Abgaryan's attempt at hagiography a futile effort that achieves the opposite effect. Yet all the other characters, led by Nuralibek and Avet, Vilayat and Sevyar, Aram and Anelia, and Father Christopher, are so real and so unforgettable that solely for their sake, I will round the rating up.
3.5⭐️
September 6, 2026
София е момиче от арменско семейство, което на крехка възраст губи майка си. Отгледана от баща си и леля си, София не познава майчина любов и намира утеха в любовта си към нейния учител Давид. Двамата решават да избягат и да се венчаят тайно, но опитът им за бягство завършва трагично.
И от този момент нататък животът на София се превръща в един безкраен низ от трудности, страдания, загуби, насилие, войни, чужди земи и изключително тежки избори. Всичко това я отвежда далеч от дома, но на зряла възраст тя се връща там, от където е избягала, за да остане вярна на себе си…
Ех, тази Нарине Абгарян… Как ми напомни с тази книга защо е една от любимите ми авторки. Тази жена умее да пише, да създава атмосфера, да рисува с думи… Стилът ѝ е толкова семпъл, толкова лек, но същевременно толкова красив и те кара да се чувстваш така сякаш вървиш рамо до рамо с главните герои из страниците на романа. Лично за мен това е най-силното нещо в книгата – стилът на писане. Също много ми хареса как авторката е решила да разкаже съдбата на София – нейната история се развива на фона на бурните събития на ХХ век, преминавайки през десетилетия и различни държави. Така съдбата на главната героиня сякаш се преплита с историческите събития.
Чрез образа на София са засегнати интересни теми – колко струва свободата в свят, където мъжете командват, колко е трудно да отстояваш себе си и до колко изборите, които правим, са причина за страданията, които ни се случват. София е представена като силна, смела, независима, отказва да живее, както ѝ налагат другите и следва сърцето си. Но някак си не успях да я почувствам близка. Сякаш се носи през живота си над нещата, водена от романтизираната представа за свободата и изборите, които правиш сам. На моменти поведението ѝ е нелогично и чак дразни.
За сметка на това в книгата изобилства от други цветни персонажи. Вилаят, жена му Севар и дъщеря им Лейла са любимите ми герои. Тези отрудени и съсипани от ударите хорица са доказателство, че нито религия, нито етническа принадлежност, нито насаждано от властта напрежение може да ти отнеме най-смисленото нещо в съществуванието ти – човечността. Лелята на София – Анзиф, също е особено колоритен и интересен персонаж.
Краят на историята ми се стори една идея по-претупан. Сякаш писателката пришпорваше нещата, за да приключи по-бързо книгата. Трябва да се прочете и послеслова на Абгарян, за да може читателят да има някакъв по-обясним и задоволителен завършек.
Ако харесвате и другите книги на авторката, то и тази ще Ви допадне. Но с уговорката, че няма тази топлина и хумор от „Манюня“ или „Три ябълки паднаха от небето“. Тази книга е малко по-сурова, по-сериозна. Но начинът, по който пише Абгарян, не се променя.
И от този момент нататък животът на София се превръща в един безкраен низ от трудности, страдания, загуби, насилие, войни, чужди земи и изключително тежки избори. Всичко това я отвежда далеч от дома, но на зряла възраст тя се връща там, от където е избягала, за да остане вярна на себе си…
Ех, тази Нарине Абгарян… Как ми напомни с тази книга защо е една от любимите ми авторки. Тази жена умее да пише, да създава атмосфера, да рисува с думи… Стилът ѝ е толкова семпъл, толкова лек, но същевременно толкова красив и те кара да се чувстваш така сякаш вървиш рамо до рамо с главните герои из страниците на романа. Лично за мен това е най-силното нещо в книгата – стилът на писане. Също много ми хареса как авторката е решила да разкаже съдбата на София – нейната история се развива на фона на бурните събития на ХХ век, преминавайки през десетилетия и различни държави. Така съдбата на главната героиня сякаш се преплита с историческите събития.
Чрез образа на София са засегнати интересни теми – колко струва свободата в свят, където мъжете командват, колко е трудно да отстояваш себе си и до колко изборите, които правим, са причина за страданията, които ни се случват. София е представена като силна, смела, независима, отказва да живее, както ѝ налагат другите и следва сърцето си. Но някак си не успях да я почувствам близка. Сякаш се носи през живота си над нещата, водена от романтизираната представа за свободата и изборите, които правиш сам. На моменти поведението ѝ е нелогично и чак дразни.
За сметка на това в книгата изобилства от други цветни персонажи. Вилаят, жена му Севар и дъщеря им Лейла са любимите ми герои. Тези отрудени и съсипани от ударите хорица са доказателство, че нито религия, нито етническа принадлежност, нито насаждано от властта напрежение може да ти отнеме най-смисленото нещо в съществуванието ти – човечността. Лелята на София – Анзиф, също е особено колоритен и интересен персонаж.
Краят на историята ми се стори една идея по-претупан. Сякаш писателката пришпорваше нещата, за да приключи по-бързо книгата. Трябва да се прочете и послеслова на Абгарян, за да може читателят да има някакъв по-обясним и задоволителен завършек.
Ако харесвате и другите книги на авторката, то и тази ще Ви допадне. Но с уговорката, че няма тази топлина и хумор от „Манюня“ или „Три ябълки паднаха от небето“. Тази книга е малко по-сурова, по-сериозна. Но начинът, по който пише Абгарян, не се променя.
September 12, 2026
Понимаю, что это попытка реконструкции жизни конкретного человека, но как художественное повествование - осталось каким-то оборванным. Наверное, ожидала более сильной концовки.
Displaying 1 - 3 of 3 reviews