Уморени думи

by Иван Пейчев

Genres: Poetry

72 pages, Paperback

First published January 1, 1993

About the author

Иван Пейчев е роден на 16 декември 1916 г. в град Шумен. Учи в Шуменската гимназия.
От 1939 до 1948 г. публикува епизодично произведения и сътрудничи на в. „Отечествен фронт”, „Работническо дело” и в. „Стършел”. От лятото до 9 септември 1942 г. пише първата си пиеса „Трите прилепа”. През периода 1949-1955 г. работи като кадровик в Димитровград и библиотекар в Калофер. През периода от лятото на 1955 до есента на 1964 г. завършва пиесата „Всяка есенна вечер“, която е превеждана, издавана и поставяна в чужбина. През 1958 г. дебютира като драматург с пиесата си „Ковачи на мълнии“. През пролетта на 1959 г. написва пиесата „Денят след най-кратката нощ“.

От 1966 г. работи като драматург в Сатиричния театър в София.

Удостоен със звание „Заслужил деятел на културата (1967). Отличен с Димитровска награда за пиесата “Всяка есенна вечер” (1974).

Умира след продължително боледуване на 9 юли 1976 г. в София. Националната награда за лирика „Иван Пейчев“ е учредена през 2004 г.

Reviews

[Jacqueline · Rating 2 out of 5]

Не. Не ни се получи първата среща с Пейчев. Почти всяко стихотворение ми се струваше нелепо, стандартно и безсмислено.
За да получи толкова хвалебствия от Фотев* обаче, явно има нещо у него, така че ще му дам шанс по- нататък. Предполагам, че не съм уловила подходящия момент за поезията му.

*Това би могло да се нарече „Иван-Пейчевската атмосфера“ — тъжно обещание за братство, обещание, което се излъчва и от кожата, от порите на неговите стихове.
Защото и те — както всичко, направено от човека — са по ръста и по образа на създателя си. Отношенията му с думите са, както отношенията му с хората — страстни, категорични, драматични. Драматизмът на неговите отношения с думите се сгъстява понякога дотолкова, че тялото му — което той не обича — не издържа, и тогава той, най-нежният и най-общителният, трябва да изпие чаша с вино, за да възстанови контакта си с хората… Дори с най-близките!


+ няколко стихотворения, които не ми се сториха чак толкова зле:

Умира най-последното

море.

Умира, за да не се

срещнем никога.

Ний никога

по неговия бряг

не ще преминем

смъртно замечтани

защото със последното

море

умира

срещата,

която би била

осъществена

без умората,

без смъртта

на най

последното море.

***
Нощта умираше

разпъната в гората

помежду

клоните,

разпъната

всред клоните

отрупани

от лед и от разпятие.

***


Ний години вървим

към жестоките,

сините улици

определящи

всеки поглед

и всяко движение,

определящи нашия

път към морето.

Ний години вървим

пренебрегвайки

сините улици

пренебрегвайки

тяхната вечна

посока — морето.

Ний искахме с теб

да избягаме

синия бряг на

морето,

синия бряг на

раздялата.

***


В обратната посока

ти не тръгвай.

Цинизъм е обратната посока,

цинизъм ще са устните,

които

ще срещнеш

в обратната посока.

Цинизъм ще са всички

дъждове,

които ще валят

върху косите ти.

Цинизъм ще съм аз.

Не искам

да се случва

всичко туй със теб.

О, нека бъдат

твоите морета

и твоите дъждове

и клони,

о, нека бъда дори и аз

такъв

какъвто си ме виждала

красив и

нежен.

Не тръгвай

с обратните си стъпки —

те няма

да те доведат

до никъде.

***


Ти утре ще си друг

и друго ще е

нежното момиче

с което си

разсъмвал.

Как утре ще си друг

ужасен,

отвратителен

и главно

много сам,

без нежното момиче

с което си разсъмвал.

Как гнусно

ще ловиш

по всички заведения

коняка, рома, виното

и най-напоследък

мрака

напомнящ ти

самотността

с която си

разсъмвал.

***


Ти нямаш основание

да бъдеш сам

Шумят дърветата.

Шумят ветровете.

Шуми и чашата коняк

и ти шумиш,

доколкото допуска

самотата ти.

Но нямаш основание,

да бъдеш сам

ти нямаш основание.

Самотата е признак

на известна гордост.

Признак на известна горда

смърт.

Ни ноктите лакирани,

ни плажовете замърсени

ни чашите с коняк

не дават основание

за гибелта

наречена самотност.

***


И за какво са

твоите дълги дни

в които няма нищо

освен гибел.

Кому са нужни

твоите безсъния

изпълнени със смърт

и помрачение.

А твоето пробуждане,

разстреляно

от някакви мотоциклети,

от коли,

задъхани към своите

канцеларии.

Кому е нужно

всичко туй,

започващо със всеки

Ден,

завършващо със

всеки ден,

дори когато

вън вали дъжда

и никога не представлява

трудност

отварянето на прозореца

веднъж завинаги.

***


Остава да мълчим,

нека говорят

високите мачти

и рейте,

нека говори

далечния кей

недостигнат,

обичан

и мразен.

Нека всичко говори,

само ти замълчи,

не ми казвай

обичам,

тъгувам,

мразя.

Остави да

мълчим,

за да видим

море

означаващо

всичко, което би казала.

***
Завръщането ни

през дъжд и люляк

няма разписания.

***


Прости ми,

ний не осъществихме

нито един-единствен миг,

нито един-единствен

ден

от младостта ни.

Остана споменът,

единствения,

едничкия,

горчив като смъртта,

единствен спомен.

***


Не искам да се връщам

пак при тебе.

Не искам всяка улица

да бъде

сянка на улици.

Не искам да се връщам

пак при тебе.

Не искам

всеки ъгъл да е сянка

от думите им,

сянката на думи

нестигащи до тебе.

Аз нямам сили

да превърна сенките

в една мечтателна

действителност.

Аз вече нямам сили

да изтръгна от сянката

съзвездията, нашите

съзвездия

и улиците ти

неразрешими

и ъглите,

и думите,

превърнати във сянка

от твоето решение

да бъдеш сянка,

непостижима,

безпощадна сянка.

***


Със всичко вече съм

се съгласил,

животът ми е някакво

постановление,

какво, че пада златен

лист над мене,

какво, че в позлатения

простор на есента

умира нейното безшумно

злато

и птиците

оставят своите сенки.

Аз вече съм се примирил

със всичко.

Аз вече съм забравил вече всичко,

в света ми липсва

злато на листа,

в света ми липсва

златния простор,

в света ми липсват

облаците бавни,

пронизани от птичите

крила,

пронизани от моя

тъжен поглед,

пронизани от моето

съгласие.

[Християн Бонев · Rating 4 out of 5]

Не е една от неговите ми най-любими стихосбирки, но пък следното стихотворение направо ме съкруши, извади душата ми и я обърна наопаки: "Не ти подарих целия свят, той бе недостоен за тебе."

Прости ми.
Предполагам
на всички езици
прости ми
означава
прости ми.
Прости ми
аз не изпълних
своите обещания.
Не ти подарих
целия свят,
той бе недостоен
за тебе.
Не ти подарих
самотната
бегла следа
в тревата
по стария път изоставен.
Не ти подарих
самотния град,
завладян
от самотност
и варвари.
За разбитото мое
сърце
нека никога
не говорим.
На всички езици
това означава
прости ми.

[Илияна Димитрова · Rating 2 out of 5]

Вече мина дъжда,
ти не ще се завърнеш.

Валят капки от
Дъжд,
преваляват
листа и чадъри,
ослепял
аз те търся.

Вече мина дъжда,
ти не ще се завърнеш.

Ти не ще се завърнеш
защото те няма
в света
на листата,
в света на чадърите,
в света
на жестоката
моя измислица.

Измислена моя,
върни се!

[Kaloyana · Rating 5 out of 5]

Отиваха си
сините
прозорци
и ти си тръгваше
със тях.
И нямаше
прозорци,
ни раздяла,
защото теб те
нямаше, любима,
защото нямаше любов.
И нека
сините
прозорци си отиват
и нека
улици звучат
под моите,
под дебнещите
стъпки.
Ще си отидат
сините
прозорци,
ще си отиде
нашата любов.


Умира най-последното
море.
Умира, за да не се
срещнем никога.
Ний никога
по неговия бряг
не ще преминем
смъртно замечтани
защото със последното
море
умира
срещата,
която би била
осъществена
без умората,
без смъртта
на най
последното море.



Аз при тебе се връщам
от никъде,
без сърце,
без сълзи,
без палто.
при никоя
моя вярна
безлична любов
и когато дъждът
във очите ми
означава сълзи,
а когато снегът
върху мен
е просто палто
ти не вярвай,
че аз се завръщам
при тебе от ник��де,
моя вярна
безлична любов.
Ти не вярвай, че аз се
завръщам
от свойто безличие,
моя любов.


Нощта умираше
разпъната в гората
помежду
клоните,
разпъната
всред клоните
отрупани
от лед и от разпятие.
Нощта умираше
във лед и във разпятие.
Осигурила тъжните
трамваи,
осигурила нашето
пътуване.



Любовта ни не беше
любов.
Любовта ни, тя беше
раздяла.
Ние просто си тръгнахме,
имаше два пътя.
Ние просто си тръгнахме
и това беше просто
раздяла.
Двата пътя, в които
ние си тръгнахме.
Нямаше нито сълзи,
нямаше даже тъга.
Ние просто се срещнахме
и любовта ни
не беше любов,
любовта ни, тя беше
раздяла.
Любовта ни бе среща —
единствена среща
с два пътя,
единия водеше много далече.



Ний достигнахме
в своя бяг безнадежден
морето
и сега се разделяме,
тъжен е морския бряг.
Ний сега, тъжна моя,
напускаме тъжния,
морския бряг
и не ще никога вече
да докоснем морето
и не ще никога вече
да достигнем брега.
Аз тъгувам
за твоите
далечни очи.
Аз тъгувам за теб,
тъжна моя.
Но не ще да докоснем
морето
и брегът очертан
от раздялата
няма никога вече
да стигнем.



Ти ще отидеш
и след теб
ще има сребърни,
големи риби.
Ти просто
ще отидеш
и сребърните
риби
ще изчезнат.
Осъдена си на изчезване
Осъдена си
никога да не
се върнеш.
И аз не ти се
сърдя,
не скърбя
за туй,
че ти не ще се върнеш,
за думите
които значат
никога.



Ти утре ще си друг
и друго ще е
нежното момиче
с което си
разсъмвал.
Как утре ще си друг
ужасен,
отвратителен
и главно
много сам,
без нежното момиче
с което си разсъмвал.
Как гнусно
ще ловиш
по всички заведения
коняка, рома, виното
и най-напоследък
мрака
напомнящ ти
самотността
с която си
разсъмвал.


Нямаше ветрове,
нямаше нищо.
Под случайни звезди
неслучайно се
срещнахме с тебе.
Нямаше ветрове,
нямаше нищо.
Ние просто
отплувахме
под звездите.
Не тъгувай, че няма
звезди
във края на пътя.
Не тъгувай —
единствена моя,
всички пътища
свършват
и няма звезди.



Остава да мълчим,
нека говорят
високите мачти
и рейте,
нека говори
далечния кей
недостигнат,
обичан
и мразен.
Нека всичко говори,
само ти замълчи,
не ми казвай
обичам,
тъгувам,
мразя.
Остави да
мълчим,
за да видим
море
означаващо
всичко, което би казала.



Добре е да изчезнеш
и твоето съществувание
да се превърне
в пръст
или трева.
Добре е никой
да не помни
твойто име
и никой никога
да не скърби
за теб.
Това е може би
единственото
малко утешение
за хората
погубили света си,
за хората погубили
тъй малкото си
утешение
да бъдат живи
и да мразят
другите.



Не искам да се връщам
пак при тебе.
Не искам всяка улица
да бъде
сянка на улици.
Не искам да се връщам
пак при тебе.
Не искам
всеки ъгъл да е сянка
от думите им,
сянката на думи
нестигащи до тебе.
Аз нямам сили
да превърна сенките
в една мечтателна
действителност.
Аз вече нямам сили
да изтръгна от сянката
съзвездията, нашите
съзвездия
и улиците ти
неразрешими
и ъглите,
и думите,
превърнати във сянка
от твоето решение
да бъдеш сянка,
непостижима,
безпощадна сянка.



Дъждовната есенна нощ
слиза бавно по стръмния хребет
и не зная, не зная защо
тази нощ ми напомня за тебе.
Аз не зная защо съм
тъй сам.
Аз не зная защо си
припомням за тебе,
но в дъждовната
есен сега
ти си дъжд и надежда
и ромон.



Ний ще тръгнем
със тебе
далече,
далече,
но не във вечността,
забранено е,
хубава моя.
Ний ще тръгнем
в позволения свят,
в позволените
разстояния
ще вървим
далече,
далече
и възможно е
нашата близост да ни
доведе
на брега, в който
свършват всички
надежди
и започва
морето.


И няма да се върне
тишината,
огромната и мъртва
тишина
и няма никого
да обвинявам,
ще бъда само нежен
и добър,
ще бъда само сам,
ще те обичам
със моята безмилостна
любов.
Ти само не забравяй
тишината
осъдила
и мен и теб,
осъдила
човешкото ни щастие,
ти просто си
спомни за младостта ми.
Ти просто
забрави,
че аз не съм
могъл
да бъда само
един загубен спомен.