Много ми се искаше да оценя по-високо трилогията на Брент Уийкс. Тя се превърна за мен в онова нещо, известно като gealty pleasure, сривайки амбициозния ми читателски списък и дори държейки ме будна по нощите.
И си имаше защо, въпреки че накрая се разочаровах.
Първият голям плюс за тази история според мен са ярките характери,обрисувани умело, макар и често в едър щрих, до степен да им съчувствам, да се дразня, да ги обичам или мразя, или пък да недоумявам защо са точно такива реакциите им в определени ситуации.
Атмосферата на мрак, безнадеждност, жестокост и вражди също стоеше добре през цялото повествование. Може би заради нея сравняват автора с Мартин. Лично аз не бих се плъзнала в тази посока на сравнения, а и не съм фен а Мартин.
Брент следва онази линия в съвременното фентъзи, която води към създаване на нови форми на магия и причудливи магически артефакти с - трябва ли да се споменава? - огромна мощ. Разбираемо и го приветствам.
Но не мога да пренебрегна минусите, такива, каквито ги виждам аз.
Авторът се е опитал да създаде свят, обитаван от различни култури, но явно му е дошло множко, защото те са обрисувани набързо, а при някои паралелите с реалността или с други произведения се правят автоматично и, поне при мен, не са в полза на трилогията. Искаше ми се да узнавам повече неща за отделните страни, но авторът препускаше да разплете някаква ситуация или да заплете друга. Злоупотреба с невръстни безпризорни деца, реминисценции, метаморфози на персонажи, невъзможна любов, пророчества и перверзна жестокост, и разбира се - изначално зло в различни превъплъщения - се въртят като в калейдоскоп и оставят усещане за красиви, но нетрайни конфигурации, които няма как да проучим по-проникновено.
Не се мина и без сестринство. Ами, жените, владеещи една разновидност на магията, както вече знаем, си имаха школа и някои се опитваха да влияят на политиката в своя изгода, но дори това не беше довършено; пък и не беше нужно. Слава богу, че поне не кръжаха на ята като компютърна мултипликация сестри, каквито познаваме от Колелото и Дюн:), но нищо чудно, Брент няма време и за това, което в този случай е облекчение за читателя.
Финалът на заключителната част много ме разстрои. Не че нямаше относително щастливи завършеци, но там вече препускането премина в галоп и всичко се обясни и разплете с неимоверна бързина, разцъфтяха хиляди цветя, а добрата героиня, която много ме дразнеше през цялото време(колкото и да страдах за ужасното й детство в гилдията на невръстните крадци, извърши саможерта за спасяването на света. И не само защото беше мнооого добра, ами и защото се чувствала незначителна, докато възлюбеният й е бил през цялото време значителен.
Въпреки това мрънкане, историята ни държи - независимо дали умираме от желание да разберем какво става по-нататък, или ругаем персонажите и автора:). Можело е да се получи изключително фентъзи, но се е получило само добро. Е, все пак е първият опит на Брент Уийкс. Ще видим как се справя с Призмата:).