What do you think?
Rate this book
Една и съща река
Поетът Валентин Дишев е първият, който определя прозата на Здравка Евтимова като „митически реализъм“. В това понятие се включва умението на писателката да създава съвременни митове - със средствата на остър реализъм и проницателност тя достига до истини за съвременността, които имат проекцци в бъдещето и корени в миналото.
Романът на Здравка Евтимова „Една и съща река“ разкрива историите на три сестри – Люба, Сара и Пирина, които живеят в неголемия български град Радомир. Пирина пее – в песните й няма мелодия, нито думи, но те лекуват тъгата; Сара често сменя партньорите си; един от тях издига църква за нея и когато самотните се молят там, скоро срещат любим човек. Люба чете толкова много, че отсъства от ежедневието и живота и това я прави привлекателна по някакъв нелогичен, но убедителен начин. Никога не влизаме в една и съща река. В книгата на Здравка Евтимова реката тече не както е решила вселената, а накъдето я водят песните на героите.
Романът на Здравка Евтимова „Една и съща река“ разкрива историите на три сестри – Люба, Сара и Пирина, които живеят в неголемия български град Радомир. Пирина пее – в песните й няма мелодия, нито думи, но те лекуват тъгата; Сара често сменя партньорите си; един от тях издига църква за нея и когато самотните се молят там, скоро срещат любим човек. Люба чете толкова много, че отсъства от ежедневието и живота и това я прави привлекателна по някакъв нелогичен, но убедителен начин. Никога не влизаме в една и съща река. В книгата на Здравка Евтимова реката тече не както е решила вселената, а накъдето я водят песните на героите.
272 pages, Paperback
First published January 1, 2015
5 people are currently reading
145 people want to read
Ratings & Reviews
Friends & Following
Create a free account to discover what your friends think of this book!
Community Reviews
Displaying 1 - 30 of 31 reviews
December 28, 2018
Не просто по-зле от очакваното, по-зле е от минимума на очакванията, които човек може да има от един роман. Ужасен стил на писане - от всяко изречение са виснали поне по 3 сравнения, всичките напълно нелогични, което явно е търсен ефект, та да изглеждат самобитни, непогрешими знаци за авторовия почерк. Резултатът обаче е нетърпимо натруфен стил, подобаващ на гимназист, който прави първи стъпки в писането. Дълбаещото повтаряне на метафорите и сравненията по 4-5 пъти веднага след въвеждането им задълбава агонията на клетия читател.
От цялата тази словесна плява за 271 страници сюжет не се ражда - проблем номер 1 на съвременните български романи. Книгата е купчина от хлабаво свързани скици от ежедневието на някакви (неправдоподобно бедни и тъпи впрочем - половината буквално не могат да четат, в 2015 г.) хора в пернишко село, чиито перипетии в крайна сметка не водят до нищо, макар да са наситени с импотентна мелодрама, изнасилвания, грабежи, феодални мутри, средновековни мъчения, дълбоко девиантни сексуални извращения и пр. Авторката обаче е страхлива - иска да пише за драма, мъка и страдания, но не смее една псувня да изпише, нито да каже в прав текст какви са тия извращения. Всичко е евфемизми и недомлъвки. Ами няма как да звучи правдоподобно сатрапът мъчител на цяло село, като даже не може "да ти еба майката" да каже, иначе захвърля омръзналите му любовници на пътя да ги сгазят и никой не му търси сметка; и живее буквално в замък с ров около него. Ооооокей.
Без никаква литературна логика главите от трето лице се редуват с глави от първо, разказвани от една от главните героини. Нейният глас по нищо не се различава от авторовия, само дето е в първо лице вместо в трето.
Въвеждат се нови герои почти до последната страница, като житейският им път и обстоятелства се прикачват при споменаването им като накачулено до разпадане ремарке и естествено прекъсват това, което има като повествование. Общо взето историите на всички герои са безцелни разкази, все едно слушаш някой да разказва за съседите си на спирката, докато чакате междуградския рейс - клюки с болезнено насилени тропи. Измъчих се да я довърша и крайното впечатление е на бездарно упражнение по творческо писане, което не знам как е стигнало до печатница, какво остава за всичките награди, дето е получило. Ако наистина това е най-доброто от българската съвременна литература, то е за рев и за срам.
П.П. Да не съм голословна, ето ви случайно подбрани сравнения от книгата:
"онзи грамадният като стълб, като изд, като гроб Киро" ("като гроб" се използва минимум 10 пъти във връзка с най-разнообразни неща)
"питието беше като кръв от земни червеи, миришеше на пеницилин, анус на пепелянка и прясна кал"
"като онова кадифено бебе ми се усмихна Калчо"
"мучи като змей"
"въздухът миришеше на книги, на много човешки сърца и любов, но преди всичко миришеше на краста"
"Тялото й бе с цвят металик като новия мерцедес на Яков, но много по-меко от мерцедеса на Яков"
От цялата тази словесна плява за 271 страници сюжет не се ражда - проблем номер 1 на съвременните български романи. Книгата е купчина от хлабаво свързани скици от ежедневието на някакви (неправдоподобно бедни и тъпи впрочем - половината буквално не могат да четат, в 2015 г.) хора в пернишко село, чиито перипетии в крайна сметка не водят до нищо, макар да са наситени с импотентна мелодрама, изнасилвания, грабежи, феодални мутри, средновековни мъчения, дълбоко девиантни сексуални извращения и пр. Авторката обаче е страхлива - иска да пише за драма, мъка и страдания, но не смее една псувня да изпише, нито да каже в прав текст какви са тия извращения. Всичко е евфемизми и недомлъвки. Ами няма как да звучи правдоподобно сатрапът мъчител на цяло село, като даже не може "да ти еба майката" да каже, иначе захвърля омръзналите му любовници на пътя да ги сгазят и никой не му търси сметка; и живее буквално в замък с ров около него. Ооооокей.
Без никаква литературна логика главите от трето лице се редуват с глави от първо, разказвани от една от главните героини. Нейният глас по нищо не се различава от авторовия, само дето е в първо лице вместо в трето.
Въвеждат се нови герои почти до последната страница, като житейският им път и обстоятелства се прикачват при споменаването им като накачулено до разпадане ремарке и естествено прекъсват това, което има като повествование. Общо взето историите на всички герои са безцелни разкази, все едно слушаш някой да разказва за съседите си на спирката, докато чакате междуградския рейс - клюки с болезнено насилени тропи. Измъчих се да я довърша и крайното впечатление е на бездарно упражнение по творческо писане, което не знам как е стигнало до печатница, какво остава за всичките награди, дето е получило. Ако наистина това е най-доброто от българската съвременна литература, то е за рев и за срам.
П.П. Да не съм голословна, ето ви случайно подбрани сравнения от книгата:
"онзи грамадният като стълб, като изд, като гроб Киро" ("като гроб" се използва минимум 10 пъти във връзка с най-разнообразни неща)
"питието беше като кръв от земни червеи, миришеше на пеницилин, анус на пепелянка и прясна кал"
"като онова кадифено бебе ми се усмихна Калчо"
"мучи като змей"
"въздухът миришеше на книги, на много човешки сърца и любов, но преди всичко миришеше на краста"
"Тялото й бе с цвят металик като новия мерцедес на Яков, но много по-меко от мерцедеса на Яков"
June 3, 2021
Много ми се дърпаше тази книга. Колко пъти щях да я оставям... Ама нещо ми говореше, че си струва да продължа още малко. Запокитва те от самото начало право в клоаката на битието, а това си е шок. При това го прави с един особен език, отрупан със странни, направо шизофренични, както ми се струваха тогава, метафори. Така ми изглеждаше в началото. След това явно съм успяла да навляза в атмосферата и в езика ѝ (за да се преодолее шокът все пак трябва време), защото сега смятам, че това е един от най-оригиналните български романи, които съм чела. Роман-събитие. Някъде прочетох, че това е митически реализъм. Може и така да се гледа на този уникален стил, но за мен той е по-скоро абсурдизъм. Или реализъм, който прелива в абсурдизъм, поръсен с митолологически елементи. Фантазията на Здравка Евтимова е неудържима (тези нейни метафори!), но от друга страна си личи внимателното изграждане на текста. Защото само един вниматеелно конструиран текст може да създаде толкова богати образи и така да оплете нишките на повествованието, че да не остане нищо хлабаво накрая. И най-вече – неусетно да постигне това, че герои, които в началото си смятал за отрепки, към края да ти се сторят симпатични, да не кажа величави – така, както са изтърсени сред калта, боклуците и мизерията. Много оригинален автор е Здравка Евтимова. Все се изкушавам да я сравня с някого в българската литература – идват ми наум Радичков ("Барутен буквар"), Яна Букова, но приликата е твърде далечна.
March 30, 2020
Много трудна книга за мен и вероятно защото я слушах. Връщах сто пъти, за да осмисля някакви случки и описания и си мисля, че не я разбрах съвсем докрай. За мен е първа среща с така метафоричното перо на Здравка Евтимова и много ми хареса, въпреки трудността да преборя всички метафори.
Вдигам оценката на 5 звездички -
Просто няма как да е по-малко!!!
Вдигам оценката на 5 звездички -
Просто няма как да е по-малко!!!
December 31, 2018
Не съм срещал никога преди такова страшно несъответствие между език и история.
Език: прекрасен, многопластов, пленяващ, омагьосващ.
История: отблъскваща, елементарна, скучна, грозна.
Наистина не знам как да оценя книгата!
Език: прекрасен, многопластов, пленяващ, омагьосващ.
История: отблъскваща, елементарна, скучна, грозна.
Наистина не знам как да оценя книгата!
June 3, 2019
Оставам със смесени чувства от текста - от една страна вярно, метафорите, с които борави авторката, на моменти звучат нелогични, абсурдни, просто наредени думи, но от друга страна при едно по-дълбоко вникване всъщност могат да бъдат и доста точни и всъщност може би това е и силата на писането. Едно е сигурно: определено стилът няма да се понрави на мнозина. Относно историята - да, опит да се покаже реалността в едно забравено от Бог място, но всъщност тя често граничи с абсурдност и Не-реалност. Казват, магически реализъм било това, но в този конкретен случай аз не бих го нарекъл така. Съгласен съм и с мненията на някои от другите читатели, че има пропуски в повествованието и сюжетната линия. Но пък фактът, че прочетох книгата за доста кратко време, е показателен, че ми хареса като цяло.
August 12, 2015
Прекалено много уважавам Здравка Евтимова, за да й дам ниска оценка. ;)
“Една и съща река” е продължението на един от любимите ми нейни разкази, “Ще те спася” от сборника “Кръв от къртица”. Още докато го четях навремето никак не ми се искаше да свършва. Здравка е много плътна и деликатна в изказа си, а романът е колкото провинциален, толкова и съвременен, колкото благочестив, толкова и мутренски. Пирина, Сара и Люба са трите сестри, за които авторката разказва. Три сестри от три различни свята, всяка със своите пороци и финес попаднали в престъпния кръговрат на живота в малко провинциално селище.
http://thetochka.blogspot.ca/2015/08/...
“Една и съща река” е продължението на един от любимите ми нейни разкази, “Ще те спася” от сборника “Кръв от къртица”. Още докато го четях навремето никак не ми се искаше да свършва. Здравка е много плътна и деликатна в изказа си, а романът е колкото провинциален, толкова и съвременен, колкото благочестив, толкова и мутренски. Пирина, Сара и Люба са трите сестри, за които авторката разказва. Три сестри от три различни свята, всяка със своите пороци и финес попаднали в престъпния кръговрат на живота в малко провинциално селище.
http://thetochka.blogspot.ca/2015/08/...
September 16, 2015
Купих тази книга за подарък от една страна заради корицата, която е драстично по-различна и привлича погледа като магнит сред сивата маса корици; от друга, защото знам, че леля Божана се опитва да издава изчекната литература. Вярно, доста често твърде изчекната и с липсваща каквато и да е стойност за мен, но моята позиция е, че е по-добре да се дават пари за изчекната съвременна бг литература, отколкото за Вазов. По тази или по друга причина, името на авторката ми бе напълно непознато и пътешествието си в мистериозните дебри на пернишка област започнах непоръбен като ученичка.
Още от самото начало прави впечатление изказа. Впечатление, което недвусмислено създава на свой ред впечатлението, че четеш йовкова драма. Пренатруфени, увъртолени сами в себе си описания, които казват едно и също нещо по много пъти с разместени думи, но хей, с много колорит и, навярно, някаква емоция. Към този момент незнайно защо бях решил, че авторката е млада и това е нейния начин да пигибакне стила си върху нещо, което префърцунената псевдоинтелектуална група възвишени четящи в страната много обича. Не че е укорително. В крайна сметка всеки копира от някого. Всеки е достатъчно наясно, че няма нужда да измисля колелото, когато може просто да се намести до някакъв очевидно добре продаващ се и харесващ се стил.
После дойде онази любима на народа тема. За мутрите, безпаричието, битовията. Онази тема, от която няма мърдане от "демокрацията" насам. Така популярна и така благодатна в средите на малодушния народ. В комплект със стила и някои сюжетни особености, които няма да споменавам, за да не стане спойлер, книгата звучи като народна приказка, ама не за деца. Нещо като народна приказка от народа за народа.
Не отне много време да се зачудя дали авторката наистина е млада и лишена от всякакъв допир с реалния свят -- нали се сещате, от ония скумрии, на които живота им минава в пламенна страст към книгите, към книгите и нищо друго, така добре олицетворени от героинята Люба -- или пък е някакво лелче. Те, лелчетата, пък и чичаците в бг литературата, много искат да бъдат модерни, да говорят през призмата на младото поколение, да почукват с поизсъхващите си пръсти някоя актуална тема, ама незнайно защо написаното седи като патетична гротеска. И когато накрая разбрах, че Яков е извадил телефонът си Андроид, реших че авторката сигурно е от тия. В противен случай е тотално изгубена кауза. Не защото е престъпно да си млад и да не знаеш, че тъпия телефон не се казва Андроид сам по себе си, а защото очевидно се е преродила със съзнание на стара мома селска библиотекарка. Което като житейска мъка е достатъчно за цял роман.
После разбрах, че срещу мен е застаряваща литераторка от Перник, която все още не е наясно сама със себе си на циганите цигани ли казваме или роми и всичко си дойде на местата.
п.с. втората звезда е само заради корицата.
Още от самото начало прави впечатление изказа. Впечатление, което недвусмислено създава на свой ред впечатлението, че четеш йовкова драма. Пренатруфени, увъртолени сами в себе си описания, които казват едно и също нещо по много пъти с разместени думи, но хей, с много колорит и, навярно, някаква емоция. Към този момент незнайно защо бях решил, че авторката е млада и това е нейния начин да пигибакне стила си върху нещо, което префърцунената псевдоинтелектуална група възвишени четящи в страната много обича. Не че е укорително. В крайна сметка всеки копира от някого. Всеки е достатъчно наясно, че няма нужда да измисля колелото, когато може просто да се намести до някакъв очевидно добре продаващ се и харесващ се стил.
После дойде онази любима на народа тема. За мутрите, безпаричието, битовията. Онази тема, от която няма мърдане от "демокрацията" насам. Така популярна и така благодатна в средите на малодушния народ. В комплект със стила и някои сюжетни особености, които няма да споменавам, за да не стане спойлер, книгата звучи като народна приказка, ама не за деца. Нещо като народна приказка от народа за народа.
Не отне много време да се зачудя дали авторката наистина е млада и лишена от всякакъв допир с реалния свят -- нали се сещате, от ония скумрии, на които живота им минава в пламенна страст към книгите, към книгите и нищо друго, така добре олицетворени от героинята Люба -- или пък е някакво лелче. Те, лелчетата, пък и чичаците в бг литературата, много искат да бъдат модерни, да говорят през призмата на младото поколение, да почукват с поизсъхващите си пръсти някоя актуална тема, ама незнайно защо написаното седи като патетична гротеска. И когато накрая разбрах, че Яков е извадил телефонът си Андроид, реших че авторката сигурно е от тия. В противен случай е тотално изгубена кауза. Не защото е престъпно да си млад и да не знаеш, че тъпия телефон не се казва Андроид сам по себе си, а защото очевидно се е преродила със съзнание на стара мома селска библиотекарка. Което като житейска мъка е достатъчно за цял роман.
После разбрах, че срещу мен е застаряваща литераторка от Перник, която все още не е наясно сама със себе си на циганите цигани ли казваме или роми и всичко си дойде на местата.
п.с. втората звезда е само заради корицата.
June 13, 2019
Три сестри в забито село: едната красива и ...лива, втората ем глупава, ем четлива (" горката" - всъщност), третата лекува с мучене някакви тъпи хора, половината от които са бяла измет, останалите садисти. Тук-таме се намира и по някой циганин за разкош, като отвреме навреме авторката пориткорекно ги нарича роми, после пак цигани и така...Всички са отчайващо бедни ( някои финансово, други духом), болни и ...ако трябва да употребя оксиморон - "безкрайно ограничени". В 21ви век се изразяват като дедите си отпреди поне век насам. Дори и младите звучат като баби -не мъдро, а вехто. Изобщо от книгата струи едно тегаво, натрапчиво нафталинено настроение, една скръбна съзерцателност, та ти иде да възкликнеш като Моканина " Боже, колко мъка има по...". И на мен така ми дойде, но не успях да възкликна никак си, тъй като скуката взе надмощие и сънят ме обори 20тина страници преди драматичния финал.
August 14, 2021
Впечатляващ език и пленяващи сюжети изгражда Здравка Евтимова. Още от сборника ѝ с разкази “Кръв от къртица” тръгнах по дирите ѝ.
През много трудности преминават героите ѝ, но в края намират пътеки към спасение. Харесва ми надеждата, която чака някъде там, въпреки невъзможността ѝ тя да съществува. Надежда и спасение намират дори тези, които в началото сме заклеймили като безнадеждни, грешни, незаслужаващи. (Тук си правя и някакви паралели с Йовков, може би не съм само аз.)
Пак за изказа ѝ, някой се възмущаваше, че героите ѝ не псували, липсвало ругатни - това ми е едно от любимите неща при нея - недоизказаното и чистотата в езика, което някак си ме кара да мисля за богатата душевност на самата авторка. (И тук пак си мисля - не се ли пренаситихме на псувни навсякъде около нас, та дори в литературата от съвремието ни?!)
Определено препоръчвам Здравка Евтимова на приятелите си. Също така може да чуете и някое нейно интервю - от едно такова аз се очаровах от скромността ѝ, която наред с големия ѝ талант е рядка комбинация, особено днес.
Заслужава си всичките звезди.
През много трудности преминават героите ѝ, но в края намират пътеки към спасение. Харесва ми надеждата, която чака някъде там, въпреки невъзможността ѝ тя да съществува. Надежда и спасение намират дори тези, които в началото сме заклеймили като безнадеждни, грешни, незаслужаващи. (Тук си правя и някакви паралели с Йовков, може би не съм само аз.)
Пак за изказа ѝ, някой се възмущаваше, че героите ѝ не псували, липсвало ругатни - това ми е едно от любимите неща при нея - недоизказаното и чистотата в езика, което някак си ме кара да мисля за богатата душевност на самата авторка. (И тук пак си мисля - не се ли пренаситихме на псувни навсякъде около нас, та дори в литературата от съвремието ни?!)
Определено препоръчвам Здравка Евтимова на приятелите си. Също така може да чуете и някое нейно интервю - от едно такова аз се очаровах от скромността ѝ, която наред с големия ѝ талант е рядка комбинация, особено днес.
Заслужава си всичките звезди.
January 29, 2024
Здравка Евтимова е национално богатство.
July 5, 2018
Този път си научих урока: да не съдя за книгата по корицата. И аз се полъгах по хубавия графичен дизайн, но за съжаление романът беше голямо разочарование. Независимо дали стилът със скупчване на епитети и обстоятелствени пояснения във всяко изречение ти е по вкуса, като цяло историята е слаба и на моменти недомислена. Събитията в книгата са свръхдраматични, вкл. побоища, секс, изнасилвания, крайна бедност и тежка болест. Но всичко това е разказано без ред и логика. В началото се вживявах повече във всеки епизод, но в един момент стана ясно, че няма смисъл какво се случва на героите: така или иначе, действието скоро ще се обърне на 180 градуса. В първите страници на книгата семейство напуска родната си къща. Бащата стиска в ръка последните си банкноти, децата се сбогуват с двора и овошките. Всичко това е описано в педантични детайли: вените на бащината ръка, сянката на майката до камиона, с който ще си изнесат покъщнината, клоните на дърветата. Но не, скоро се оказва, че няма да напускат. Тази част от историята не стига доникъде.
Хората току се разделят или си изневеряват, но това нищо не променя. Отвлечени се завръщат; отвличат ги пак. Дълго затаяваме дъх, докато един от добрите герои бяга и се противи на един от лошите, а лошият го преследва и напада. В един момент обаче сърцето на първия омеква и тръгват заедно. От множество напрегнати и свръхжестоки сцени не остава следа, травма, нищо. Някои от героите имат вътрешно развитие, но други си остават отчайващо плоски. Кръчмарят Ано е карикатура на меланхоличен аристократ, облечен в прескъпи костюми и копринени ризи и говорещ правилно и учтиво. Много страници са изхабени да описват откъде са поръчани и колко струват костюмите, ризите, коланите, чаршафите и бельото му, сабята на стената му, виното му и т.н. (това не е и една трета от атрибутите на Ано). Каква полза? Така и не разбираме защо той седи в това бедно село. Има ли Ано минало и цели, освен френски копринени ризи, колан си от Мароко и черни чаршафи? Безкрайно натруфените описания на дрехите и дома му не ни казват нищо, но затова пък се повтарят отново и отново. Залитането в описания и хиперболата в разказването на отделните епизоди зле прикриват бледия и неясен сюжет. В по-голямата част от книгата е август или септември; в последната част изведнъж се оказва, че е юни, но няма индикация, че е минало време. Добрите се изправят срещу лошите отново и отново, лошите се връщат с още повече озлобление, и после пак. Сложните изречения, в които са вметнати описания на множество предмети, създават впечатлението, че е изразено нещо кой знае колко дълбоко. Но ако зачеркнем десетките пъти, когато се споменават ризите на Ано, синята изхабена престилка на Люба, дребното тяло на Давид, зле остриганата коса на Валя, старите вестници на Васил, сивокафявите къдри на аптекарката и пр. и пр., от книгата няма да остане много, а дупките в сюжета ще лъснат на показ. Заглавието на романа ми звучи като оправдание за това, че на сюжета му липсват структура и логика. Очаквам повече от "Жанет 45" и има много по-добри книги, които отразяват съвременната българска реалност.
Хората току се разделят или си изневеряват, но това нищо не променя. Отвлечени се завръщат; отвличат ги пак. Дълго затаяваме дъх, докато един от добрите герои бяга и се противи на един от лошите, а лошият го преследва и напада. В един момент обаче сърцето на първия омеква и тръгват заедно. От множество напрегнати и свръхжестоки сцени не остава следа, травма, нищо. Някои от героите имат вътрешно развитие, но други си остават отчайващо плоски. Кръчмарят Ано е карикатура на меланхоличен аристократ, облечен в прескъпи костюми и копринени ризи и говорещ правилно и учтиво. Много страници са изхабени да описват откъде са поръчани и колко струват костюмите, ризите, коланите, чаршафите и бельото му, сабята на стената му, виното му и т.н. (това не е и една трета от атрибутите на Ано). Каква полза? Така и не разбираме защо той седи в това бедно село. Има ли Ано минало и цели, освен френски копринени ризи, колан си от Мароко и черни чаршафи? Безкрайно натруфените описания на дрехите и дома му не ни казват нищо, но затова пък се повтарят отново и отново. Залитането в описания и хиперболата в разказването на отделните епизоди зле прикриват бледия и неясен сюжет. В по-голямата част от книгата е август или септември; в последната част изведнъж се оказва, че е юни, но няма индикация, че е минало време. Добрите се изправят срещу лошите отново и отново, лошите се връщат с още повече озлобление, и после пак. Сложните изречения, в които са вметнати описания на множество предмети, създават впечатлението, че е изразено нещо кой знае колко дълбоко. Но ако зачеркнем десетките пъти, когато се споменават ризите на Ано, синята изхабена престилка на Люба, дребното тяло на Давид, зле остриганата коса на Валя, старите вестници на Васил, сивокафявите къдри на аптекарката и пр. и пр., от книгата няма да остане много, а дупките в сюжета ще лъснат на показ. Заглавието на романа ми звучи като оправдание за това, че на сюжета му липсват структура и логика. Очаквам повече от "Жанет 45" и има много по-добри книги, които отразяват съвременната българска реалност.
May 19, 2020
Доста ме озадачи тази книга. Както някой вече е написал, огромно несъответствие между език и история.
Много ми хареса начина, по който пише Евтимова. В началото се възхитих на стегнатата проза, обаче за съжаление с в един момент това вече не беше достатъчно.
Струва ми се, че тази книга страда от доста типичен проблем за съвременното българско творчество - голяма част от нещата в книгата сякаш се случват, буквално за да те карат за да се чувстваш гадно, но без да допринасят към историята или развитието на героите. Изнасилвания, побои, кой откъде кърви, къде му слагали мравки - наистина те смачква цялот�� нещо.
Обаче е толкова пресилено, че ти не можеш да се почувстваш зле за героите. Понеже на героите постоянно им се случва нещо изключително гадно, нямаш време да си поемеш въздух, да си кажеш, е, все някаква надежда има, нещо ще се промени в живота на тоя човек.
Това, съчетано с всичките посоки, по които авторката тръгва, но не завършва или въобще засяга повече, уби историята за мен. Едно, че ми беше ясно, че 100% от книгата ще е страдание за героите, второ, че реално не получаваш отговор какво се случва с героите. И то не просто героите, а буквално трите сестри, които са централни фигури! Хайде, за Пирина може да се поспори, но Сара и Люба? Какво става с Люба, след като отива в църквата с Киро? Защо въобще отива? Къде се губи Сара във втората половина на книгата?
Въпреки наистина огромните проблеми на историята, някакси не ми седи правилно да дам 2 звезди, затова се реших на 3. При всички случаи не знам на кого бих могла да препоръчам тази книга.
Много ми хареса начина, по който пише Евтимова. В началото се възхитих на стегнатата проза, обаче за съжаление с в един момент това вече не беше достатъчно.
Струва ми се, че тази книга страда от доста типичен проблем за съвременното българско творчество - голяма част от нещата в книгата сякаш се случват, буквално за да те карат за да се чувстваш гадно, но без да допринасят към историята или развитието на героите. Изнасилвания, побои, кой откъде кърви, къде му слагали мравки - наистина те смачква цялот�� нещо.
Обаче е толкова пресилено, че ти не можеш да се почувстваш зле за героите. Понеже на героите постоянно им се случва нещо изключително гадно, нямаш време да си поемеш въздух, да си кажеш, е, все някаква надежда има, нещо ще се промени в живота на тоя човек.
Това, съчетано с всичките посоки, по които авторката тръгва, но не завършва или въобще засяга повече, уби историята за мен. Едно, че ми беше ясно, че 100% от книгата ще е страдание за героите, второ, че реално не получаваш отговор какво се случва с героите. И то не просто героите, а буквално трите сестри, които са централни фигури! Хайде, за Пирина може да се поспори, но Сара и Люба? Какво става с Люба, след като отива в църквата с Киро? Защо въобще отива? Къде се губи Сара във втората половина на книгата?
Въпреки наистина огромните проблеми на историята, някакси не ми седи правилно да дам 2 звезди, затова се реших на 3. При всички случаи не знам на кого бих могла да препоръчам тази книга.
January 3, 2025
the 3 sisters should be allowed to kill at least 10 men a day
May 30, 2020
Когато започнах да чета тази книга преди месеци, след 20-та страница я оставих. Не успях да вляза в действието. След прочита на сборника с разкази на същата авторка "Кръв от къртица" дадох втори шанс на този роман - този път успешно. Романът се явява довършен разказ от споменатия сборник, озаглавен "Ще те спася".
June 12, 2022
Има едно късче земя, в което освен домати, цигани и пияници, нищо не се ражда. Там камъните са повече от пръстта, а хората са станали твърди скали.
Има късче земя, което е близо до големия град, а сякаш е забравено в първобитния строй. Там книгите се използват за огрев, жените за бройка, а циганите да събират дрехите на мъртвите.
Там вилнее страхът от дебелия, мазен, местен богаташ. Там, ракията е нещо свято, а душите на хората са избягали отвъд планината без да се обръщат назад, за да видят какво става с телата им.
На това парче земя, книги чете само една “луда” и няколкото циганета, които по необясними причини са влюбени в нея. Те сричат с нея докато крадат, слушат нейните приказки, докато се драпат от краста. Те пазят своята “луда”, като онзи Господ, който дори не познават.
Да, има такива кътчета по тази планета и те не са много далеч от големите градове. Те са съвсем близо до нас. По тези места народа бута живота си, като стара дамаджана, от която облизва последната капка ракия, довчера варили заедно цигани, пияници, тираджии - за да я продадат или се напият отново и успеят да преглътнат поредния прашен ден.
Има и такива книги. За тях често се казва “стискат ме за гърлото”. Само че, тази не стиска. Тя мачка с обувките си 22-а употреба и тъпче, и размазва, докато се чудиш да я зарежеш или я изгълташ на големи залци, докато ти присядат на един път и да се приключи.
Тия книги са големите камъни, които се търкалят по стръмния ни живот. Те отнасят всичко след себе си. Чупят лековерните ни емоции и страхове, и се загнездват в нас по-страшно от неизречените думи на хората.
Тези книги….
Има късче земя, което е близо до големия град, а сякаш е забравено в първобитния строй. Там книгите се използват за огрев, жените за бройка, а циганите да събират дрехите на мъртвите.
Там вилнее страхът от дебелия, мазен, местен богаташ. Там, ракията е нещо свято, а душите на хората са избягали отвъд планината без да се обръщат назад, за да видят какво става с телата им.
На това парче земя, книги чете само една “луда” и няколкото циганета, които по необясними причини са влюбени в нея. Те сричат с нея докато крадат, слушат нейните приказки, докато се драпат от краста. Те пазят своята “луда”, като онзи Господ, който дори не познават.
Да, има такива кътчета по тази планета и те не са много далеч от големите градове. Те са съвсем близо до нас. По тези места народа бута живота си, като стара дамаджана, от която облизва последната капка ракия, довчера варили заедно цигани, пияници, тираджии - за да я продадат или се напият отново и успеят да преглътнат поредния прашен ден.
Има и такива книги. За тях често се казва “стискат ме за гърлото”. Само че, тази не стиска. Тя мачка с обувките си 22-а употреба и тъпче, и размазва, докато се чудиш да я зарежеш или я изгълташ на големи залци, докато ти присядат на един път и да се приключи.
Тия книги са големите камъни, които се търкалят по стръмния ни живот. Те отнасят всичко след себе си. Чупят лековерните ни емоции и страхове, и се загнездват в нас по-страшно от неизречените думи на хората.
Тези книги….
April 18, 2019
Разказът в книгата потича от различни извори. Езикът те поема неусетно и те прехвърля ту в малки, ту в по- големи потоци, действието пулсира, минава водовъртежи, подводни течения и камъни, на моменти губиш представа къде си и накъде те води езика-течение. Тогава се иска и малко смелост да продължаваш да четеш, но ако любопитството ти надделее, накрая откриваш и нещо свое: сила, красота, вълшебство или някаква мистика, но със сигурност и любов!
Централни в историята са три сестри красавици: Сара, Пирина и Люба.
В съдбите им са преплетени и пътищата на хора- отайка на обществото: бедняци, пияници, цигани и престъпници. И тези аутсайдери са представени с не по-малко финес и чувствителност от красотата или природата. До такава степен, че герои, които в началото възприемаш като отрепки накрая ти стават мили и те е грижа за тях. И за мен в това прозира човеколюбието на авторката. В края на деня всеки обича нещо/някого. Любовта е общото във всичките житейски линии, умело преплетени в едно цяло, където хлабаво място няма. За разлика от природната река, която непрестанно мени своето състояние, тук във всеки от множеството потоци, в които езика потапя читателя, пулсира човешкото, любовта.
Природните картини са ярки, на моменти комични, много поглъщащи и неделима част от действието. Всъщност те са сплавта, която прави историята единна и неделима.
Не е лесна за четене, но според мен си струва! Един много оригинален, нестандартен, провокативен роман!
Централни в историята са три сестри красавици: Сара, Пирина и Люба.
В съдбите им са преплетени и пътищата на хора- отайка на обществото: бедняци, пияници, цигани и престъпници. И тези аутсайдери са представени с не по-малко финес и чувствителност от красотата или природата. До такава степен, че герои, които в началото възприемаш като отрепки накрая ти стават мили и те е грижа за тях. И за мен в това прозира човеколюбието на авторката. В края на деня всеки обича нещо/някого. Любовта е общото във всичките житейски линии, умело преплетени в едно цяло, където хлабаво място няма. За разлика от природната река, която непрестанно мени своето състояние, тук във всеки от множеството потоци, в които езика потапя читателя, пулсира човешкото, любовта.
Природните картини са ярки, на моменти комични, много поглъщащи и неделима част от действието. Всъщност те са сплавта, която прави историята единна и неделима.
Не е лесна за четене, но според мен си струва! Един много оригинален, нестандартен, провокативен роман!
March 2, 2020
Секој од нас си има свој вкус и преферира одреден жанр на книги, сепак понекогаш вреди да се проба и со нешто поразлично од она секојдневното. "Една иста река" е токму она поразлично, приказна за три сестри, која на почетокот ќе ве заинтересира, понатаму ќе ве доведе до ситуација да се колебате дали да продолжите, за да на крајот констатирате дека упорноста ви се исплатила. Приказната опишува една несекојдневна реалност, за што на моменти застанувате да се запрашате дали во овој современ свет ова е навистина реалност. Сè тече, сè се менува... но дали имаме моќ да го насочиме текот согласно нашите желби и потреби... останува да откриеме преку приказната за Сара, Пирина и Љуба.
October 28, 2025
Романът страда от неравномерност в сюжета и отблъскващи аспекти, които го правят труден за четене.
Историята често граничи с абсурда, с прекалено много мрачни и грозни сцени, които изглеждат елементарни и не винаги допринасят за цялостната дълбочина. Липсата на ясен нарътивен поток и повторенията на мотивите създават усещане за хаос, което може да отчужди читателя, особено ако очаква по-структурирана проза.
В крайна сметка книгата е интересен експеримент, но не успява напълно да балансира красотата на езика си с отблъскващата реалност, която описва.
Историята често граничи с абсурда, с прекалено много мрачни и грозни сцени, които изглеждат елементарни и не винаги допринасят за цялостната дълбочина. Липсата на ясен нарътивен поток и повторенията на мотивите създават усещане за хаос, което може да отчужди читателя, особено ако очаква по-структурирана проза.
В крайна сметка книгата е интересен експеримент, но не успява напълно да балансира красотата на езика си с отблъскващата реалност, която описва.
November 2, 2021
Прочетох тази книга, защото изпитах някакво перверзно желание да се завърна в уродливия „митически реализъм“ на радомирските околности след „Пернишките разкази“ и „Зелените очи на вятъра“, с огромната надежда да открия нещо ново, попроменено, или поне да ми залипсват така често повтарящите се мотиви, особено онзи, с изядените собствени уши. Уви, не би... Поне този път се споменаваха само веднъж, при това изпържени, че и гарнирани с анус от пепелянка и изобилие от мляко от кенгуру. Изпържени като надеждата ми да не искам да си мия очите с белина след приключване на книгата. Емиии... не, не се получи. И, мерси, стига ми толкова- приключвам със самобичуването на мозъка си със Здравка Евтимова.
August 16, 2019
Преплувах през този роман по време на морска почивка. Бях запленена от чувствата в него. Дори към края на четенето на книгата на живо срещнах сякаш прототипа на една от героините. Жената беше дошла в Испания, не от Пернишко, а от Видин, но същата Люба като в книгата.
July 5, 2018
"Любовта е като лещата, просто нещо. Ти си толкоз умна - ще я схванеш"
March 29, 2019
Не знам, просто не знам какво да напиша...
October 24, 2021
брат за кво говориш
April 13, 2022
И в една и съща душа също! Великолепна!
April 24, 2022
Поезия в проза. Мрачни човешки съдби, много тъжни моменти, тягостни картини, мрачни емоции.
October 24, 2022
Харесвам Здравка Евтимова много,но на тази книга не бих дала 5звезди.
February 16, 2023
По моето дилетантско мнение сюжет тук липсва, както липсва и правителство.
May 18, 2024
Не разбирам как може жена да напише такова нещо?!
Звездите са за няколкото сполучливи метафори.
Звездите са за няколкото сполучливи метафори.
December 30, 2024
Тъжно-красива, силна и въздействаща е тази дълбока "река" от истини на любимата ми вече Здравка Евтимова.
December 31, 2025
Тъжна и депресивна! Не я четете, за да не влезнете в лудница! Уджасссс!
Displaying 1 - 30 of 31 reviews