Проза

by Петя Дубарова

С изданието “Проза” на Петя Дубарова на българския читател се предоставя един от най-интересните и запленяващи “биографични сюжети” в голямата ни литература.

Казвам “биографичен сюжет”, защото какво друго, ако не стихийното изтичане на живота е това, което блика от всеки написан ред! С уникалната си поетика и катартична изповедност Петя Дубарова не просто изговаря живота си, а го преживява в и чрез творчеството. И това нейно “преживяно” увлича така безрезервно, заразява дори, до степен, в която читателят неусетно е въвлечен в една от най-необяснимите колективни практики – “мистичното съпреживяване”.

В прозата на Петя Дубарова ще открием търсенията, които вълнуват всеки в пътуването му към себе си. Достъпна с езика си, грабваща с психологическата дълбочина на преживяването, обсебваща с плътността на чувството, тази проза е като (простете баналното сравнение) театър, в който всеки може да се преоткрие в главната роля, без да загуби собствената си идентичност.

Решението на съставителите да поднесат четивото на раздели художествена проза, писма, дневници е по-скоро формално. Едва ли от читателския усет ще убегне символичната връзка между детския възторг от малките неща, от едно “ново яке” например – “Пък ужасно топли. Когато съм с него, завирам. Дебело е. Ах, милото ми сладко якенце! Колко ми е миличко!” (Из “Дневник”, с. 130) – и ужаса от “смъртта” на едно палто, което “помни как жени с изпотени лица го въртяха в казан с черна боя... Тогава неговото благородно сърце се сви от болка, замря... След това си спомням само как потрепера за миг и потъна. ...Понякога, когато е студено, аз се гуша в него и моля го поне малко да ме стопли. Но то, остаряло изведнъж, не ме разбира вече. Тогава ми става много тъжно. Аз милвам неговите мъртви ръкави и сълзите ми потъват в изстиналата му тъкан. Аз ли съм виновна?” (“Палтото”, с. 29) Между радостта от “милото ми сладко якенце” и “епитафията” на “моето хубаво палто” стоят четири години. Но времето, в което са написани няма никакво значение. Жесток и тъжен е преходът: от екзалтирания порив на радостта към убийственото чувство за вина пред смъртта.

В тази непрекъсната наративна последователност не може да убегне и фактът, че разкази, писма и дневници са споени най-вече от мощния жест на противостоене на институциите (потискащи и ограбващи), жест, който с мистична сила разбива в дълбочина върховно наложените практики на репресивния апарат.

Прозата на Петя Дубарова (ще се уверите сами) е “проводник” на тоталната лична свобода. Малцина я постигат.

А на нас, земните жители, какво ни остава – да изпиваме с очите си вселените, за да се изпълни завещаното от Петя: “Обичам всички и с радост бих се пръснала на хиляди светли капчици, за да раздам своето синьо неуморно щастие на хората.”

208 pages, Paperback

First published January 1, 2006

About the author

Петя Стойкова Дубарова е българска поетеса. През краткия си живот Петя Дубарова създава оригинални поетични творби, импресии, приказки и разкази, които се открояват в литературния живот на 70-те години на миналия век със самородната си изразна лекота, с дързостта и свежестта на художественото виждане. Поетесата естетизира природните стихии и човешки ценности – морето, лятото, дъжда, младостта, любовта, поезията, възвръщайки архетипния им смисъл и първичната им красота. Стиховете ѝ разкриват духовния облик на едно поколение, нежелаещо да се примири с унификацията, лицемерието и лъжата. Несъгласието си с пошлостта и порока Дубарова изразява не само с лириката си, но и чрез отказа да бъде съучастничка в заблудите и фалша на едно деградиращо общество.