What do you think?
Rate this book
До моя съвременник: есета
Може би в началото на всичко стои страхът, огромният страх от съществуването, от чудовищното разнообразие на хора и природа. Винаги ме е смещувало, че милиони отделни хора преглъщат идеята за остадняването си и доброволно, често пъти с ентусиазъм, стават фанатични членове на стадото. Защо? Поради какво те се отричат от свободата си, за да приемат покорно и подчинено някакво място в стадото? И не е ли нелогчно, че те отричат равноправието и независимостта на другите отделни човешки същества, но признават стадото? Може би тъкмо защото в стадото никой не е свободен, защото то гарантира сигурност, обезпеченост, подкрепа. /Георги Марков/
Есетата в тази книга са четени по радио "Дойче веле" в периода 1974-1978 г. и повечето от тях се публикуват за първи път.
Есетата в тази книга са четени по радио "Дойче веле" в периода 1974-1978 г. и повечето от тях се публикуват за първи път.
363 pages, Paperback
First published January 1, 2015
9 people are currently reading
119 people want to read
About the author
Georgi Markov
51 books89 followersGeorgi Ivanov Markov (Bulgarian: Георги Иванов Марков; March 1, 1929 – September 11, 1978) was a Bulgarian dissident writer.
Markov originally worked as a novelist and playwright in his native country, then governed by a communist regime under chairman Todor Zhivkov, until his defection from Bulgaria in 1969. After relocating to the West, he worked as a broadcaster and journalist for the BBC World Service, the US-funded Radio Free Europe, and Germany's Deutsche Welle. Markov used such forums to conduct a campaign of sarcastic criticism against the incumbent Bulgarian regime. As a result of this, it has been speculated that the Bulgarian government may have decided to silence him, and may have asked the KGB for help.[1] He died as a result of an incident on a London street when a micro-engineered pellet containing ricin was fired into his leg via an umbrella wielded by someone associated with the Bulgarian secret police.
Георги Иванов Марков е български писател и дисидент във времето на Народна република България. Роден е през 1929 г. в София и е убит при покушение на 11 септември 1978 в Лондон по поръчка на българската Държавна сигурност.
Markov originally worked as a novelist and playwright in his native country, then governed by a communist regime under chairman Todor Zhivkov, until his defection from Bulgaria in 1969. After relocating to the West, he worked as a broadcaster and journalist for the BBC World Service, the US-funded Radio Free Europe, and Germany's Deutsche Welle. Markov used such forums to conduct a campaign of sarcastic criticism against the incumbent Bulgarian regime. As a result of this, it has been speculated that the Bulgarian government may have decided to silence him, and may have asked the KGB for help.[1] He died as a result of an incident on a London street when a micro-engineered pellet containing ricin was fired into his leg via an umbrella wielded by someone associated with the Bulgarian secret police.
Георги Иванов Марков е български писател и дисидент във времето на Народна република България. Роден е през 1929 г. в София и е убит при покушение на 11 септември 1978 в Лондон по поръчка на българската Държавна сигурност.
Ratings & Reviews
Friends & Following
Create a free account to discover what your friends think of this book!
Community Reviews
Displaying 1 - 10 of 10 reviews
May 6, 2022
Наистина съвременник. Винаги и във всички времена. Мислещ и човечен. Прочетете го. Той има много какво да каже на нашето време и на нашата България. Той е един от будителите - нещо много възрожденско има в инженерно прецизния му, достъпен, но далеч не прост начин на общуване. В любопитството му към света извън и вътре в нас, към времето на момента и извън момента, в добронамерената му непримиримост, в аналитичността му, в емпатията, в нюансите, в хумора и тъгата, в жилещата ирония, в конкретиката му, която е толкова конкретна, че е валидна и днес.
***
▶️ Цитати:
🎙 “Защото инфлацията на думите е най-жестоката инфлация, тъй като тя води до инфлацията на отношенията.”
🎙 “Колко пъти произволът на думите те е тласкал към произвола на делата, защото това е измамата на приказването - никога да няма определено съдържание.”
🎙 “Твоята Америка е друга. Не е моята, не е колумбовата, не е дори американската. Тя си е само твоя. Заради това твоите учители са безпомощни да ти я посочат. При най-добро желание те те отпращат при своите Америки.”
🎙 “Най-сложният път е пътят към простотата. Ти трябва да размотаваш кълбо от паяжини, без да скъсаш дори най-тънката нишка, за да намериш себе си в средата, истински, естествен, непокътнат.”
🎙 “Лъжи се, скъпи мой, лъжи се все така необуздано, все така страстно се лъжи, защото лъжата ти дава много повече от истината, прави живота ти далеч по-интересен, по-смислен, несравнимо по-богат, лъжи се, мили мой, докато можеш да си вярваш.”
🎙 “Отнело ви човешката индивидуалност, стадото ви предлага куп улеснения. Първо, вие няма за какво да мислите, има кой да мисли вместо вас. Второ, стадото има една истина… Трето, стадото не търпи изключения…”
🎙 “Сталин си отиде, но сталинизмът остана тъкмо защото останаха сталинчетата.” “…целият живот на сталинчето е посветен на създаването на врагове, на намирането на врагове, на измислянето на врагове…”
🎙 “И на първоначалния въпрос кой колко е свободен на Запад и на Изток, може да се отговори по един определен наччин: зависи от характера на всеки човек. Робските характери се чувстват по-свободни при робски условия, докато свободните характери винаги ще търсят своя собствен избор.”
🎙 “Когато произнася “народ”, студентът иска да каже “ние”, а политикът - “ония” “Под “свобода” студентът разбира премахването на всякакъв вид диктатура, включително задължителното посещение на лекции. Под “свобода” политикът разбира единствено правото да оправдава всичките си грешки.”
🎙 “И тъй като по своята интелигентност обикновените граждани на Бимбилистан надвишават значително нивото на журналистиката в тяхната страна, те сами си намират пътя към истината.”
🎙 “А защо на хората е нужно да се осъществяват чрез грубостта? Защото грубостта е власт. … Но забележете, грубостта не е признак за сила, а само илюзия за сила.”
🎙 “Огромна част от времето на съвременния български гражданин преминава под постоянния въпрос - с кого съм днес? С Иван или Стоян?”
🎙 “Много е удобно да се твърди нещо, което не е лесно доказуемо.”
🎙 “Много от бедите в нашите отношения идват от това, че ние така често приемаме или отхвърляме другите, без да сме ги разбрали, както така често осъждаме или оправдаваме, без да разбираме.”
🎙 “Не е никак лесно да обичаш другите.”
🎙 “Във вашата рибарска мрежа за отрицателни явления можете да ловите само дребна хамсия или цаца, но Господ да ви пази, ако случайно уловите някой едър партиен шаран. Ще ви вземат рибарската книжка.”
🎙 “Множеството от нашите трагикомедии произтичат от очевидното несъответствие между представата за себе си и себе си. Същевременно това люшкане между двете е може би най-съдържателната част от нашия живот, защото ни дарява с всичко - от голямата радост до голямото страдание."
🎙 “Но какво е бунтовникът? Човек, който казва не.”
""Не! Дотук!”, утвърждава вашата самоличност повече от всичко друго.”
***
▶️ Цитати:
🎙 “Защото инфлацията на думите е най-жестоката инфлация, тъй като тя води до инфлацията на отношенията.”
🎙 “Колко пъти произволът на думите те е тласкал към произвола на делата, защото това е измамата на приказването - никога да няма определено съдържание.”
🎙 “Твоята Америка е друга. Не е моята, не е колумбовата, не е дори американската. Тя си е само твоя. Заради това твоите учители са безпомощни да ти я посочат. При най-добро желание те те отпращат при своите Америки.”
🎙 “Най-сложният път е пътят към простотата. Ти трябва да размотаваш кълбо от паяжини, без да скъсаш дори най-тънката нишка, за да намериш себе си в средата, истински, естествен, непокътнат.”
🎙 “Лъжи се, скъпи мой, лъжи се все така необуздано, все така страстно се лъжи, защото лъжата ти дава много повече от истината, прави живота ти далеч по-интересен, по-смислен, несравнимо по-богат, лъжи се, мили мой, докато можеш да си вярваш.”
🎙 “Отнело ви човешката индивидуалност, стадото ви предлага куп улеснения. Първо, вие няма за какво да мислите, има кой да мисли вместо вас. Второ, стадото има една истина… Трето, стадото не търпи изключения…”
🎙 “Сталин си отиде, но сталинизмът остана тъкмо защото останаха сталинчетата.” “…целият живот на сталинчето е посветен на създаването на врагове, на намирането на врагове, на измислянето на врагове…”
🎙 “И на първоначалния въпрос кой колко е свободен на Запад и на Изток, може да се отговори по един определен наччин: зависи от характера на всеки човек. Робските характери се чувстват по-свободни при робски условия, докато свободните характери винаги ще търсят своя собствен избор.”
🎙 “Когато произнася “народ”, студентът иска да каже “ние”, а политикът - “ония” “Под “свобода” студентът разбира премахването на всякакъв вид диктатура, включително задължителното посещение на лекции. Под “свобода” политикът разбира единствено правото да оправдава всичките си грешки.”
🎙 “И тъй като по своята интелигентност обикновените граждани на Бимбилистан надвишават значително нивото на журналистиката в тяхната страна, те сами си намират пътя към истината.”
🎙 “А защо на хората е нужно да се осъществяват чрез грубостта? Защото грубостта е власт. … Но забележете, грубостта не е признак за сила, а само илюзия за сила.”
🎙 “Огромна част от времето на съвременния български гражданин преминава под постоянния въпрос - с кого съм днес? С Иван или Стоян?”
🎙 “Много е удобно да се твърди нещо, което не е лесно доказуемо.”
🎙 “Много от бедите в нашите отношения идват от това, че ние така често приемаме или отхвърляме другите, без да сме ги разбрали, както така често осъждаме или оправдаваме, без да разбираме.”
🎙 “Не е никак лесно да обичаш другите.”
🎙 “Във вашата рибарска мрежа за отрицателни явления можете да ловите само дребна хамсия или цаца, но Господ да ви пази, ако случайно уловите някой едър партиен шаран. Ще ви вземат рибарската книжка.”
🎙 “Множеството от нашите трагикомедии произтичат от очевидното несъответствие между представата за себе си и себе си. Същевременно това люшкане между двете е може би най-съдържателната част от нашия живот, защото ни дарява с всичко - от голямата радост до голямото страдание."
🎙 “Но какво е бунтовникът? Човек, който казва не.”
""Не! Дотук!”, утвърждава вашата самоличност повече от всичко друго.”
March 6, 2017
Изумителна личност е Георги Марков. Безкрайно много го уважавам и искрено съжалявам, че го няма днес. Съгласна съм с всяка една негова дума- есетата му ще бъдат вечно актуални.
Адмирирам най- вече колко изключително ерудиран и прям е, как мъжки застава зад позициите си.
Съжалявам, че не съм го чела по- рано и съм твърдо убедена, че тези есета трябва да бъдат изучавани в гимназията- и миниатюрите, и антитоталитарните, и моралните. Дано пък му просветне на някое мозъче от рано.
Препоръчвам с две ръце.
Ти мечтаеш за деня, когато ще изчезне вулгарният звук на приказването, когато човешкият глас ще се отлее отново в меките, чудни форми на словото, когато и общуването ще се смени и дори звукът няма да бъде необходим, а тишината ще казва повече и по-богато. Точно идеята за словото на тишината мъждука пред теб като безкрайно далечна илюзия. Тогава, когато мислите ще срещат мисли и чувства и никой не ще превръща пространството около теб в говорилня.
Адмирирам най- вече колко изключително ерудиран и прям е, как мъжки застава зад позициите си.
Съжалявам, че не съм го чела по- рано и съм твърдо убедена, че тези есета трябва да бъдат изучавани в гимназията- и миниатюрите, и антитоталитарните, и моралните. Дано пък му просветне на някое мозъче от рано.
Препоръчвам с две ръце.
Ти мечтаеш за деня, когато ще изчезне вулгарният звук на приказването, когато човешкият глас ще се отлее отново в меките, чудни форми на словото, когато и общуването ще се смени и дори звукът няма да бъде необходим, а тишината ще казва повече и по-богато. Точно идеята за словото на тишината мъждука пред теб като безкрайно далечна илюзия. Тогава, когато мислите ще срещат мисли и чувства и никой не ще превръща пространството около теб в говорилня.
December 6, 2015
http://our-walls-and-bridges.blogspot...
Появата на непубликувани текстове на Георги Марков в книгата „До моя съвременник. Есета.“ действително е едно от литературните събития на отминаващатa година. Благодарение на фондация „Комунитас“ се докосваме до непознати за мнозинството от читателите миниатюри и есета на писателя, които разкриват в още по-голяма степен неговия дух и гражданската му позиция. Публицистиката, събрана в изданието, за пореден път в творчеството на „невъзвращенеца“ Марков е най-вече критика на тоталитарните режими през призмата на пагубния български пример. Както посочва Тони Николов в предговора на книгата, равносметката на автора за резултатите от комунистическия експеримент в България е една: „антропологически срив“. Сривът, който ни дави в момента и произхода на който не трябва да се премълчава, ако желаем да се измъкнем от неговата разруха, тъй като още от Платон насам е ясно, че „...обратното на историята е забравата; тя е духовна смърт и отказ от живот“.
Началото на сборника съдържа 14 кратки текста (миниатюри), които повече от всичко друго изваждат на показ душевността на писателя. В тях той едновременно се обръща (в „ти“ форма) към себе си и към читателя, по философски засягайки теми като самотата, словото, нетърпението, идеалите у човек и др. Тези текстове са може би най-интимната част от творчеството на Георги Марков и неподозирайки изобщо за тяхното съществуване, бях искрено и приятно изненадан от тях, въпреки че вече съм преминал през повечето от заглавията на този така важен за мен писател. Миниатюрите са маркирани от едно младежко метафизическо търсене на отговори за тези важни явления за човешкото съзнание: „Най-сложният път е пътят към простотата. Ти трябва да размотаеш кълбо от паяжини, без да скъсаш дори най-тънката нишка, за да намериш себе си в средата, истински, естествен, непокътнат.“ Акцент е поставен и върху дистанцията, която се е оформила между масата и одухотворената личност, за която фатичното общуване е твърде уморително: „Ти мечтаеш за деня, когато ще изчезне вулгарният звук на приказването, когато човешкият глас ще се отлее отново в меките, чудни форми на словото, когато и общуването ще се смени и дори звукът няма да бъде необходим, а тишината ще казва повече и по-богато. Точно идеята за словото на тишината мъждука пред теб като безкрайно далечна илюзия. Тогава, когато мислите ще срещат мисли и чувства и никой не ще превръща пространството около теб в говорилня.“
В сборника следват група текстове, обобщени като антитоталитарни и морални есета, като вторите според мен са също тясно свързани с анализ на нравите в обществата, където тоталитарните режими налагат псевдоценностите си: “Никое друго общество не е насъквало повече човек срещу човека, брат срещу брата, приятел срещу приятеля. Никое друго общество не е предлагало повече лицемерие, угодничество, двуличие, прикритост и взаимна подлост.“
В тази част от книгата откриваме познатия ни от „Задочните репортажи“ Георги Марков, последователно отстояващ острата си критична линия срещу процеса на обезличностяване в родината му. Отричането на човешката индивидуалност, загниването на чувството за отговорност, игнорирането на добродетелите като ценност и отблъскващата жажда за власт са само част от изтъкнатите от писателя явления, които довеждат до споменат��я вече антропологически срив: „Ние нямаме друг период в цялата наша история, когато цяла система съществува, за да поощрява, развива, насажда най-долните, нецивилизовани, антихуманни инстинкти. Ние нямаме толкова ярки други случаи на тържеството на властта на преуспелия примитивно-посредствен тип.“
Знаково поне според мен е есето „Прага ‘68”, в което Георги Марков разкрива срутването и на последната надежда у обикновения човек за спасяване на свободата в Източния блок: „На 21 август Чехословакия бе арестувана. Бяха арестувани ентусиазмът, вярата и оптимизмът на цял народ. И това стана пред очите на цял свят, сякаш никой в света не желаеше нещата да се променят.“ Писателят завършва текста с едно от най-прекрасните си в своята трагичност изречения: „Трудно е да се понесе загубата на една пролет въпреки знанието, че идването на следващата е неизбежно.“ За следващата пролет, която обаче се случи през ноември, трябваше да се почака още 21 години.
Но оптимизмът, неизменният оптимизъм на Георги Марков все пак присъства и тук. Искрената му вяра в човека не може да бъде преодоляна от издевателствата на политическите режими: „Като знам колко огромен и преобладаващ е процентът на честните и свестни хора у нас, аз мисля, че тази луда степен на подозрение е неоправдан, че заради няколко истински черни петна в нашия живот ние сме придобили неоправдания навик да отричаме цялото хармонично чувство на човешкото доверие.“ За писателя слънцето на човечността винаги успява да пробие мъглата на черния тоталитарен абсурд, за да погали поне за кратко цветята на нормалността в обществото.
Заключителните текстове на изданието са посветени на литературните есета на Георги Марков. В тях той умело анализира импотентността на лансираната от властта българска литература през комунистическия период, която за него е сред факторите, допринесли най-много за дефицита на качество у нас: „Общуването с посредствеността ни свиква към посредственост. Осакатени веднъж, ние започваме да осакатяваме, да не разбираме и да отказваме правото на другите да разбират...“ Но не са пропуснати някои внушителни фигури в нашата литература, които писателят дава като пример за последователност и талант, намиращи се отвъд всяка политическа конюнктура като Атанас Далчев и Константин Павлов.
От друга страна, животът в емиграция позволява на Георги Марков да се докосне до творци, до които досегът преди това за него е бил ограничен. Прекрасните му и задълбочени размисли не само относно творбите на значими автори като Вацлав Хавел, Албер Камю и Уилям Фокнър, но и впечатленията, които пораждат те у него като личности, дават още една стойностна гледна точка, струваща си да бъде осмислена.
Актуалността на по-голямата част от текстовете в сборника въпреки дистанцията на времето вероятно ще се стори болезнена за някои, но смятам, че една от целите на появата на това издание, изпълнено със смисъл, е именно тази. България може да няма своя Александър Солженицин, Джордж Оруел или Чеслав Милош, но има своя Георги Марков. И аз, неговият съвременник, съм горд от това.
Появата на непубликувани текстове на Георги Марков в книгата „До моя съвременник. Есета.“ действително е едно от литературните събития на отминаващатa година. Благодарение на фондация „Комунитас“ се докосваме до непознати за мнозинството от читателите миниатюри и есета на писателя, които разкриват в още по-голяма степен неговия дух и гражданската му позиция. Публицистиката, събрана в изданието, за пореден път в творчеството на „невъзвращенеца“ Марков е най-вече критика на тоталитарните режими през призмата на пагубния български пример. Както посочва Тони Николов в предговора на книгата, равносметката на автора за резултатите от комунистическия експеримент в България е една: „антропологически срив“. Сривът, който ни дави в момента и произхода на който не трябва да се премълчава, ако желаем да се измъкнем от неговата разруха, тъй като още от Платон насам е ясно, че „...обратното на историята е забравата; тя е духовна смърт и отказ от живот“.
Началото на сборника съдържа 14 кратки текста (миниатюри), които повече от всичко друго изваждат на показ душевността на писателя. В тях той едновременно се обръща (в „ти“ форма) към себе си и към читателя, по философски засягайки теми като самотата, словото, нетърпението, идеалите у човек и др. Тези текстове са може би най-интимната част от творчеството на Георги Марков и неподозирайки изобщо за тяхното съществуване, бях искрено и приятно изненадан от тях, въпреки че вече съм преминал през повечето от заглавията на този така важен за мен писател. Миниатюрите са маркирани от едно младежко метафизическо търсене на отговори за тези важни явления за човешкото съзнание: „Най-сложният път е пътят към простотата. Ти трябва да размотаеш кълбо от паяжини, без да скъсаш дори най-тънката нишка, за да намериш себе си в средата, истински, естествен, непокътнат.“ Акцент е поставен и върху дистанцията, която се е оформила между масата и одухотворената личност, за която фатичното общуване е твърде уморително: „Ти мечтаеш за деня, когато ще изчезне вулгарният звук на приказването, когато човешкият глас ще се отлее отново в меките, чудни форми на словото, когато и общуването ще се смени и дори звукът няма да бъде необходим, а тишината ще казва повече и по-богато. Точно идеята за словото на тишината мъждука пред теб като безкрайно далечна илюзия. Тогава, когато мислите ще срещат мисли и чувства и никой не ще превръща пространството около теб в говорилня.“
В сборника следват група текстове, обобщени като антитоталитарни и морални есета, като вторите според мен са също тясно свързани с анализ на нравите в обществата, където тоталитарните режими налагат псевдоценностите си: “Никое друго общество не е насъквало повече човек срещу човека, брат срещу брата, приятел срещу приятеля. Никое друго общество не е предлагало повече лицемерие, угодничество, двуличие, прикритост и взаимна подлост.“
В тази част от книгата откриваме познатия ни от „Задочните репортажи“ Георги Марков, последователно отстояващ острата си критична линия срещу процеса на обезличностяване в родината му. Отричането на човешката индивидуалност, загниването на чувството за отговорност, игнорирането на добродетелите като ценност и отблъскващата жажда за власт са само част от изтъкнатите от писателя явления, които довеждат до споменат��я вече антропологически срив: „Ние нямаме друг период в цялата наша история, когато цяла система съществува, за да поощрява, развива, насажда най-долните, нецивилизовани, антихуманни инстинкти. Ние нямаме толкова ярки други случаи на тържеството на властта на преуспелия примитивно-посредствен тип.“
Знаково поне според мен е есето „Прага ‘68”, в което Георги Марков разкрива срутването и на последната надежда у обикновения човек за спасяване на свободата в Източния блок: „На 21 август Чехословакия бе арестувана. Бяха арестувани ентусиазмът, вярата и оптимизмът на цял народ. И това стана пред очите на цял свят, сякаш никой в света не желаеше нещата да се променят.“ Писателят завършва текста с едно от най-прекрасните си в своята трагичност изречения: „Трудно е да се понесе загубата на една пролет въпреки знанието, че идването на следващата е неизбежно.“ За следващата пролет, която обаче се случи през ноември, трябваше да се почака още 21 години.
Но оптимизмът, неизменният оптимизъм на Георги Марков все пак присъства и тук. Искрената му вяра в човека не може да бъде преодоляна от издевателствата на политическите режими: „Като знам колко огромен и преобладаващ е процентът на честните и свестни хора у нас, аз мисля, че тази луда степен на подозрение е неоправдан, че заради няколко истински черни петна в нашия живот ние сме придобили неоправдания навик да отричаме цялото хармонично чувство на човешкото доверие.“ За писателя слънцето на човечността винаги успява да пробие мъглата на черния тоталитарен абсурд, за да погали поне за кратко цветята на нормалността в обществото.
Заключителните текстове на изданието са посветени на литературните есета на Георги Марков. В тях той умело анализира импотентността на лансираната от властта българска литература през комунистическия период, която за него е сред факторите, допринесли най-много за дефицита на качество у нас: „Общуването с посредствеността ни свиква към посредственост. Осакатени веднъж, ние започваме да осакатяваме, да не разбираме и да отказваме правото на другите да разбират...“ Но не са пропуснати някои внушителни фигури в нашата литература, които писателят дава като пример за последователност и талант, намиращи се отвъд всяка политическа конюнктура като Атанас Далчев и Константин Павлов.
От друга страна, животът в емиграция позволява на Георги Марков да се докосне до творци, до които досегът преди това за него е бил ограничен. Прекрасните му и задълбочени размисли не само относно творбите на значими автори като Вацлав Хавел, Албер Камю и Уилям Фокнър, но и впечатленията, които пораждат те у него като личности, дават още една стойностна гледна точка, струваща си да бъде осмислена.
Актуалността на по-голямата част от текстовете в сборника въпреки дистанцията на времето вероятно ще се стори болезнена за някои, но смятам, че една от целите на появата на това издание, изпълнено със смисъл, е именно тази. България може да няма своя Александър Солженицин, Джордж Оруел или Чеслав Милош, но има своя Георги Марков. И аз, неговият съвременник, съм горд от това.
June 30, 2015
Сборникът с непубликувани есета на Георги Марков изплува във време, в което има вопиюща нужда от бистрата му мисъл и острия му език. Те са тематично разделени на четири части.
Първата са неговите миниатюри, публикувани и преди, макар и слабо познати -- кратки диалози със себе си, в които откровеността към страницата реже като бръснач. Темите им са общочовешки, простиращи се над злободневие и политиката на деня ("Самоизлъгването", "Самотата", "Идеалите" и пр.). В известен смисъл са есенцията в творчеството на Марков, и книгата заслужава вложеното време дори само заради тях.
Във втората част са събрани антитоталитарни есета, и се публикуват за пръв път (както и творбите в останалите два раздела). Фокусът, разбира се, е върху социалистическа България, но Марков често прави паралели и с други тоталитарни режими, както в историята (Мусолини, Хитлер), така и в съвремието (Франко, Салазар). Подобно на Задочните репортажи, тук писателят не просто хули режима, а се стреми да открие механизмите, по които той функционира, и да ги съпостави в крещящ контраст с общовалидните принципи, към които трябва да се стреми всеки обществен ред.
Така съвсем логично се стига и до третата част на книгата, моралните есета. Те не трябва да се разбират като морализаторски, а като разсъждения върху морални проблеми, по-абстрактни от режима на деня - щастието, унижението, грубостта, насилието, приятелството, общението.
Литературните възгледи на Марков заемат последната част от книгата. Известната дистанция във времето е потвърдила огромната част от неговите оценки - за соцреализма, Фокнър, Хавел или Солженицин. Най-ценното тук обаче са възгледите му върху самия български език (в есе, достойно заемащо място до размислите на проф. Александър Балабанов по темата) и българските поети Ат. Далчев и Хр. Ботев.
Дори и четири десетилетия след преждевременната си смърт, Георги Марков не спира да провокира и говори. А независимо дали ни се харесва или не, все още сме негови съвременници.
Първата са неговите миниатюри, публикувани и преди, макар и слабо познати -- кратки диалози със себе си, в които откровеността към страницата реже като бръснач. Темите им са общочовешки, простиращи се над злободневие и политиката на деня ("Самоизлъгването", "Самотата", "Идеалите" и пр.). В известен смисъл са есенцията в творчеството на Марков, и книгата заслужава вложеното време дори само заради тях.
Във втората част са събрани антитоталитарни есета, и се публикуват за пръв път (както и творбите в останалите два раздела). Фокусът, разбира се, е върху социалистическа България, но Марков често прави паралели и с други тоталитарни режими, както в историята (Мусолини, Хитлер), така и в съвремието (Франко, Салазар). Подобно на Задочните репортажи, тук писателят не просто хули режима, а се стреми да открие механизмите, по които той функционира, и да ги съпостави в крещящ контраст с общовалидните принципи, към които трябва да се стреми всеки обществен ред.
Така съвсем логично се стига и до третата част на книгата, моралните есета. Те не трябва да се разбират като морализаторски, а като разсъждения върху морални проблеми, по-абстрактни от режима на деня - щастието, унижението, грубостта, насилието, приятелството, общението.
Литературните възгледи на Марков заемат последната част от книгата. Известната дистанция във времето е потвърдила огромната част от неговите оценки - за соцреализма, Фокнър, Хавел или Солженицин. Най-ценното тук обаче са възгледите му върху самия български език (в есе, достойно заемащо място до размислите на проф. Александър Балабанов по темата) и българските поети Ат. Далчев и Хр. Ботев.
Дори и четири десетилетия след преждевременната си смърт, Георги Марков не спира да провокира и говори. А независимо дали ни се харесва или не, все още сме негови съвременници.
June 6, 2023
И друг път съм чела Марков, но чак сега успях да се докосна истински до неговата невероятна проницателност и мироглед. Изключително ерудиран, алтруист и родолюбец, гледащ обективно на събитията, позовавайки се на личния си житейски опит, придобит и в свободно, и в тоталитарно общество, Марков успява да приобщи читателя към действителността в онези времена и да докаже пагубната роля на един диктаторски режим в душата на един народ, изстрадал през всичките векове на своето съществуване. Искреността, с която пише и проникновеността, с която ни дава един нов поглед към света, наистина въздействат сериозно върху читателя.
Ако повече хора започнат да четат Марков, смятам, че наистина ще настъпи сериозен момент на размисъл в днешното българско общество.
Ако повече хора започнат да четат Марков, смятам, че наистина ще настъпи сериозен момент на размисъл в днешното българско общество.
November 15, 2015
Едни от най-добрите неща, които съм чел напоследък. От човека за човека. Чувствах начина на писане и начина на мислене толкова близък, все едно седим на една маса с Георги Марков. Може би е излишно да споменавам, че почти всичко е актуално и през 21-ви век. На места есетата не са доизпипани докрай, липсва дългия процес на редактиране, обикновено необходим преди автор да публикува сборник - всички знаем причината за това. Тази особеност обаче също допринася за това всичко в книгата да се усеща живо и истинско.
October 28, 2015
Определено не са най-добрите му неща, но дават доста храна за размисъл, и на моменти за спорове с автора. Няколко от есетата му на тема език (за типовете герои в соц-реализма и разминаването им с реалността) биха били полезни за всеки писател.
December 4, 2023
Трябва за призная че този сборник от есета е малко по-малко впечатляващ след като човек вече познава колекцията от най-силните есета на Георги Марков издадена под името Задочни репортажи. Това до голяма степен може и да се дължи на много лошия избор на редактора при групирането на есетата по теми. Така две-три поредни есета съдържат подобни или направо едни и същи референции към събития в страната, което в допълнение към близката тематика може да създаде впечатление за липса на аргументи у автора. Освен, разбира се, ако това не е целта на издателя, в което не вярвам.
September 20, 2024
"Щастието също е и в свободата. Свободата да се чувстваш човек, равен на всички човеци, свободата да имаш право на свой глас, свое лице, свой живот. Мнозина познават щастливото усещане, че са се родили и че живеят на този свят, и че това е неповторима привилегия на природата или на Бога. Свободата да живееш ��ака, както намериш за добре."
Думите на Георги Марков винаги навлизат в съзнанието по един особен начин, задават въпроси, носят отговори, разказват за време, което е едновременно много далечно и опасно близко.
Думите на Георги Марков винаги навлизат в съзнанието по един особен начин, задават въпроси, носят отговори, разказват за време, което е едновременно много далечно и опасно близко.
August 4, 2022
Честно казано тази книга не е достатъчно популярна, а трябва да бъде, трябва да се чете. Есетата са все толкова актуални и днес - изводите, обобщенията, представените наблюдения.. Наистина книгата си заслужава всяка страница.
Displaying 1 - 10 of 10 reviews