Борис Кирилов Христов е роден в Крапец, Пернишко. Завършва гимназия в Перник (1963) и българска филология във Великотърновския университет “Св. св. Кирил и Методий” (1970). Работи като учител (Перник, 1971-72), журналист и редактор в Студия за игрални филми, литературния алманах “Струма” и сп. “Феникс”. Автор е на книгите “Вечерен тромпет” (1977; 1979), “Честен кръст” (1982), “Бащата на яйцето” (1987), “Сляпото куче. Долината на обувките” (1990), “Думи и графити” (1991; 2002), “Крилете на вестителя” (1991), “Смъртни петна” (1991), “Думи върху други думи” (1992), “Вечерен тромпет. Честен кръст” (2000), “Поезия” (2004), както и на множество сценарии за игрални, документални и анимационни филми. Негови стихове са преведени на английски, немски, руски, италиански и други езици. Съставител е на редица сборници и антологии, сред които “Български разкази на ХХ век” (1995), “Народни писмена” (1995), “Веда Словена” (1998) и много други. Носител на Голямата награда на СУ “Св. Климент Охридски” (2000).
Изключително интересна книга - с прекрасен и пълнокръвен стил и... някакъв специфичен фантастичен елемент, който с цялата абсурдност силно напомня за Вонегът. Стилът е обаче нещото, което трябва да с еотличи тук - с малко думи е описано изключително живо и цветно всяко едно събитие. Освен това с лекота се сменят действащите лица, темите и настроенията. Наистина е впечатляващо. Въпреки тези славословия обаче, „звездната“ ми оценка е едва 3 от 5, просто защото темата и абсурдността ми идват в повече. Така се чувствам и по отношение на книгите на Вонегът, които в моите очи получават далеч по-ниска оценка от "Бащата на яйцето".
Интересно пълнокръвно поетично слово в проза. Проблемът е сюжетът. Липсва ми спойката, липсваше ми да усетя как основанието зад образите се опредметява в сюжетната линия. Сюрреалистичните произведения имат нужда (в моите читателски очи) от гръбнак, който да държи около себе си всичко абсурдно, така че да не се разпадне. Тук не се е получило. Изпитвах нарастващ интерес в първата третина и очаквах същата градация в следващите части, но се получи обратното. Колкото повече четях, толкова повече трупах усещане за разхвърляност и множество дребни страхотни идеи и замисли, които припламват и угасват. Фантазменият език и образността в произведението са невероятно живи и бяха удоволствие, но сами по себе си не можаха да оцелеят в рамката на този "роман" и за мен останаха самоцелни. Не бих могла да сравня с Виан или Вонегът, чиито абсурди обожавам, там имам усещане за център, който ме държи и притегля силно.
Притча за обезчовечаването и тоталитаризма; така както Миро материализира чистото въображение в абстрактни образи, тук то е въплътено в език, в българския език.
"От слънцето потече кръв — небето просветля."
"А нощем... Като гребци на стара галера в нея живеели всички мъже на града..."
"- Колко грозно е да си жесток! - Но и жестоко е да бъдеш грозен!..."
"Непоносимо е да се живее в ограждението на любовния триъгълник. Особено когато теб те вземат за катет, а друга е хипотенузата..."
"Разделиш ли цялото на части, виждаш, че частта е също цяло."