Роман Кацев сякаш не е бил само Ромен Гари и Емил Ажар. А още двама-трима. Всяка негова книга ми се струва различна. „Сияние на жена“ най-много ми напомня на любимия ми разказ от този сборник (едноименния) – тип „романтичен, ефирен“. В „Билетът нататък не важи“ видях друг автор, написал книга „злободневен проблем“. В биографичната „Обещанието на зората“ – познатият „малко поет, малко мечтател“ (дори за мен беше повече патетичен, отколкото ми е по вкуса, а и с майката трудно се разбирахме). Но най-любим ми е този автор, когато пише за деца. И „Големият дрешник“ донякъде ми хареса, но „Животът пред теб“ директно се изстреля не в моите топ 10, а някъде още по-нагоре.
В настоящия сборник само „Птиците идват да умрат в Перу“ и „Един хуманист“ да бяха, пак щеше да ми стига. В първия от тези два разказа познах мъжа, който е прекалено чувствителен, чак раним; във втория – има връзка пак с чувствителната чиста душа, но бих издала съдържанието с по-конкретен коментар. На фона на тези отличаващи се според мен разкази повечето от другите пак ми харесаха, но не чак с толкова огромен възторг. Доста се бях настроила за романтика в целия сборник заради Перу; много силен старт даде Хуманистът. Но после намерих тази романтика само на едно място, а типът „разкази с неочакван край“ вече ми се струваха „с очакван край“.
Все пак другите силни за мен: „Стената“, „Лютнята“, „Гражданинът гълъб“, „На Килиманджаро всичко е спокойно“, „Най-старата история на света“.
Тези, които не ми харесаха, ми се сториха леко наивни като стил и с предполагаем край или другата крайност - прекалено бодливи, създаващи дискомфорт (в тях сякаш Борис Виан четях - харесвам го). Не ми допадат много и истории от средите на аристократи, дипломати и подобни „висши общества“. Понякога на разказите тип „ирония на съдбата“ (май това е по-точно от „неочакван край“) се обърквах, че чета Ерик-Еманюел Шмит. Нали признава, че творчеството на Гари е пример за него.
„Жадувам невинност“ ме „измами“, че е онзи любим тип романтика, макар че пак се очакваше намигване заради дочуващата се ирония. Тук обаче видях мястото, където и аз си фантазирам, че бих живяла чудно и сигурно с това ще го запомня (плюс т.нар. поука):
„… да изоставя цивилизацията и нейните лъжливи ценности и да се оттегля на остров в Тихия океан, сред кораловите рифове, на брега на синя лагуна, възможно най-далеч от меркантилния, изцяло обърнат към материалните блага свят…“
„…красота на полинезийския пейзаж се разкри пред мен от първата стъпка, която направих по плажа: главоломният порой на палмите от планината към морето, невъзмутимият покой на лагуната, пазена от вси страни от рифовете, селцето със сламените колибки, чиято лекота сякаш сама по себе си бе израз на безгрижие и откъдето вече тичаха с протегнати към мен ръце хора, от които, веднага усетих това, можех да получа всичко с приятелство и благина.“
Може би и в разказа „Птиците идват да умрат в Перу“ ме завладя по-скоро атмосферата, отколкото самата история. Но и това лице на автора: „Малко поет, малко мечтател…“
Още от този любим разказ:
“Някаква божествена глупост живееше в него, една чистосърдечн��ст, която никакъв провал и никой цинизъм не бе успял да убие, такава сила на илюзиите…“
„Пейзажите рядко ни предават…“
„Да се надяваме, че душата не съществува – това е единственият начин да не я изловят.“
„Единственото изкушение, което никой никога не е успял да победи, е надеждата.“
„Тъй понякога го прихващаше сутрин самотата, лошата самота, онази, която смазва човека, вместо да му помогне да диша.“
„Лицето му бе дълго и тясно, с уморени очи и иронична усмивка, която правеше каквото може. Вече не пишеше на никого и не получаваше писма, не познаваше никого – бе скъсал с другите, както винаги когато човек иска да скъса със себе си.“
„Скоро човекът ще бъде безостатъчно използваем. Вече му отнеха най-красивите мечти, за да ги превърнат във войни и затвори.“
„Всъщност поезията един ден ще бъде научно обяснена и изследвана като най-обикновено явление, свързано със секрецията. Науката победоносно настъпва към човека от всички страни.“
Поредицата „Безкрайна проза“ на Lege Artis отдавна ми е любима. Харесвам рисуваните корици, удобно ми е с този шрифт. А Зорница Китинска е в компанията най-малко на трима нежнѝци – Ромен Гари, Ерик-Еманюел Шмит, Андрей Макин.