Стилот на пишување е прекрасен, но едноставно не ми легна приказната. Генерално не ми легнуваат приказни за себеоткривање...А стилот на пишување е одличен.
A truly beautiful and unique book about the author's travel to an ashram in India, it is also a book about spirituality, facing and finding one's self and facing one's fears and dealing with inner world of a person.
Книга која секој пат кога и да ја оставете, откако ќе ја земете повторно во раце, без разлика на кој дел сте, секогаш ве внесува во страниците на пишаниот збор уште со читањето на првата реченица...прекрасен стил на пишување.
За оваа книга имам доста коментари прочитано од убави до лоши и затоа немав големи очекувања од неа, но искрено многу пријатно ме изненади. Книга која многу ме потсети на книгата „Јади, моли се и уживај", слични само заради тоа што дејството се одвива во ашрам во Индија, а се друго е многу различно бидејќи во Јади, моли се и уживај се обработува тема на депресивна млада жена која се соочува со многу тежок период после развод, а пак во Последниот чај е пронаоѓање на себеси и соочување со најголемиот страв - страв од смртта. Во книгата има многу поучни пораки еве некои кои многу ми се допаднаа: 1. Љубовта е непресушен извор ако ја споделуваш. Во љубовта зема тој што дава. Таа е најголем дар којшто штом го подариш го добиваш како подарок. 2. Карактерот ја одредува судбината. 3. Помагајќи на другите всушност си помагаме себеси. 4. Куќите ги крепат здивот и топлината на луѓето кои живеат во нив. Кога вие ќе се иселите од нив куќите пропаѓаат. 5. Кога ќе го пречекориш прагот никогаш нема да се вратиш истиот, ниту пак домот и собата од која си заминал ќе биде истата. Нема опис за фотографијата.
Ми требаше премногу долго за да ја прочитам книгава. Не дека е нешто тешка за читање, ама е на моменти доста апстрактна и тешка за разбирање, бидејќи фокусот е на внатрешниот свет и свеста на главниот лик (воедно и наратор). Има некои убави изреки за збогувањата и патувањата, поимот за дома и за вистината. Спомените се претставени како нешто што нè обликува, но не што нè контролира и врзува. Врзувањето сами си го ствараме, а работите се поедноставни од што изгледаат. Сепак некои од алегориите што се провлекуваат се тешки за интерпретирање и звучат како да потекнуваат од самиот живот на авторката. Лични се и специфични. Дејството е бавно, а почнуваме подобро да го запознаваме надворешниот свет тек во вториот дел од книгата. Сè на сè, „филозофијата“ се однесува на едноставни работи и наведува на простотата на животот. Книгата така и завршува.
Книга убежище, книга топла като чаша чай. Книга с много отгвори, които пораждат въпроси, чертаят пътища по душата. Жена тръгнала по пътя към опознаването и стигнала къде? В Индия. Индия - страната, която събира в себе си търсенията на човешкото блуждаене. Напомняше ми на "Яж, моли се и обичай", но във вариант насочен не да започнеш на чисто, а да отвориш захлупените прозорци на миналото, за да внесеш светлина в изстрадалата си душа.
Земете филџан топол чај пријатели и нурнете се во авантури низ Индија, благодарение на самата авторка. Почувствувајте ги нејзини искушенија на својата кожа.
Дали секогаш одиме по вистински пат доколку го слушаме својот внатрешен глас. Или, пак патот ќе не одведе во друг правец.
Не ја испуштив книгава од раце додека таа ме водеше во некој чудесен , нов свет исполнет со длабочини за една блиска далечина. Благодарам Винка Саздова за моето прво запознавање со Индија.
Винка Саздова е македонска писателка. Нейната книга "Последният чай" е за пътешествие в Индия в търсене на себе си. Първоначално се запитах защо една семейна жена с три деца ще изостави семейството си, за да замине да живее в ашрам в Индия и този въпрос не ме напусна до края на книгата. Условията там са мизерни, навсякъде просяци, болести, смърт, комбинирано с разни духовни учения и обожествени учители. Една жена търси себе си сред чужда култура, а всичко, което трябва да направи, е да разгърне Библията, където ще намери отговорите на всички въпроси и ще получи мир и светлина. Действително книгата е много добре написана, увлича, затова и я оценявам по-високо. Не мога обаче да приема, че един човек би изоставил децата си, за да мизерства и да търси "духовност" на хиляди километри от тях. На моменти и тя самата се пита какво прави там. Сред редовете на книгата се усеща безнадеждност, бедност, смърт, въпреки вмъкнатите "мъдрости" от изтока. Защото, едно е да отидеш в чужда държава на пътешествие и да се прибереш с позитивни спомени, друго е да живееш в нея и да виждаш обратната страна на красотата.
Много, ама много подобрен вариант на "Яж, моли се и обичай":-)). Въпреки че темата " Търся себе си в Индия" започна доста да се поизтърква, книгата печели с качественото писане и искреността си. Чете се на един дъх и ти оставя чувството, че си се докоснал до нещо реално споделено.