What do you think?
Rate this book
Осиновени думи
Авторката на стихосбирката е носител на награда от конкурса за дебютна литература "Южна пролет", Хасково (2012), печели трето място в организирания в Харков, Украйна, славянски поетичен конкурс (2013), както и съпътстваща награда в италианския конкурс за поезия на Бова Марина. Нейни стихотворения са превеждани на италиански, френски и руски език.
84 pages, Paperback
First published January 1, 2014
5 people want to read
Ratings & Reviews
Friends & Following
Create a free account to discover what your friends think of this book!
Community Reviews
Displaying 1 - 4 of 4 reviews
Read
November 23, 2015Вместо ревю:
Нищо не излиза от моите сънища.
И зная защо: животът е под хипноза
и не оставя нищо за след заспиване.
Мимолетни и крехки,
хората чакат лична
отсрочка за неумението
да бъдат човеци.
Черни дупки пълзят по ума ми
и поглъщат неуморно вселени.
Едва чувам гласа си:
какъв е шансът да останем тук?
Инстинктивно разбирам, че
нямаш по-добра идея
от прастарото ти хрумване
да има хора
още малко във вселената.
Нищо не излиза от моите сънища.
И зная защо: животът е под хипноза
и не оставя нищо за след заспиване.
Мимолетни и крехки,
хората чакат лична
отсрочка за неумението
да бъдат човеци.
Черни дупки пълзят по ума ми
и поглъщат неуморно вселени.
Едва чувам гласа си:
какъв е шансът да останем тук?
Инстинктивно разбирам, че
нямаш по-добра идея
от прастарото ти хрумване
да има хора
още малко във вселената.
February 5, 2018
Понякога големите думи се крият в сърцата на малки момичета с крехки тела. Понякога тези момичета са малки само привидно, щом имат смелостта да се опитат да измерят с думи колко много (или всъщност малко) тежи в нас и около нас света...
Познавам едно такова момиче.
Докато я чета, си мисля, че и тя познава мен.
Благодаря, Лор! И си права:
"Поезията е разговор с Бога на достъпен за всички език."
ОТКРОВЕНИЕ НА БОГ
Животът потвърждава древната си вина,
че светът ще си остане недоизмислен.
Всяко откровение следва цинизма си и
ако ти си проявление на Бог,
тогава той раздвоява децата си.
И недоизречени, и недоизричащи,
плахо заставаме – принудително,
за да направим малкия свят отново познат.
Безкрайно и безначално
съм наблюдател на дните ви,
сега ще затворя за кратко окото си
и ще помоля за нова вселена.
(Лора Динкова)
Познавам едно такова момиче.
Докато я чета, си мисля, че и тя познава мен.
Благодаря, Лор! И си права:
"Поезията е разговор с Бога на достъпен за всички език."
ОТКРОВЕНИЕ НА БОГ
Животът потвърждава древната си вина,
че светът ще си остане недоизмислен.
Всяко откровение следва цинизма си и
ако ти си проявление на Бог,
тогава той раздвоява децата си.
И недоизречени, и недоизричащи,
плахо заставаме – принудително,
за да направим малкия свят отново познат.
Безкрайно и безначално
съм наблюдател на дните ви,
сега ще затворя за кратко окото си
и ще помоля за нова вселена.
(Лора Динкова)
February 13, 2016
Осиновените думи, които раждат света наново
“Но какво общо имам аз с хората?/ Твърде късно се родих и не приличам/ на народа си”.
Това казва младата поетеса Лора Динкова в стихотворението си: “Ако проговоря…”, което е част от втората й стихосбирка “Осиновени думи” (2014 г.). За първата си книга “Отключено безвремие” (2012 г.), печели награда на конкурса за дебютна литература “Южна пролет” в Хасково.
Наистина стиховете на Лора Динкова не приличат на тези, които четем в последно време от младите поети. В нейните стихове има ритъм и дори рима, неща които в съвременната ни поезия се срещат все по-рядко. А това сякаш е поради факта, че “белият стих”, стихът без рима, доближаващ се до прозата, се наложи все повече, през последните години. Не само римата отпадна като привлекателна в днешно време, а сякаш и романтизмът в поезията. В много от стиховете на най-младите поети виждаме реалистично, натуралистично писане, назоваване на нещата директно, усещане за липса на всякакви илюзии, сякаш като опит да се предпазят от разочарованията, които така или иначе са неизбежни. При много от младите поети, някои от които вече имат своите дебюти в книжно тяло (Белослава Димитрова, Мартин Костов, Стефан Икога, Рене Карабаш и др.) се наблюдава един поетизиран цинизъм (напомнящ до някъде стила на Чарлз Буковски, а от българските автори на Васил Прасков), който отразява живота такъв, какъвто е. Разбира се, лирическите герои на тези млади автори и на много други, които пишат подобно, изпитват болка и тъга от цинизма на света, в който са се родили и са принудени да живеят. Те обаче показват, че са уж някак подготвени, у тях има една анти-утопия, те и не очакват да бъде друго, за това се опитват да се изправят пред света без излишни илюзии и сантименталности.
В поезията на Лора Динкова виждаме не по-малко разочарование от хората и света, каквото се усеща при нейните колеги по перо. Различното при нея, обаче е, че тя избира друг тип думи, “осиновява” вече съществуващите и ги подрежда така, че се усеща лъч светлина в дъното на житейския тунел. Това са стихове с ритъм, стихове в които липсва цинизъм и надменност към живота и хората; Стихове, в които има емпатия към невъзможността на света да се осъществи, към невъзможността на човека да бъде човек, към неговата обреченост да се ражда от калта и да умира отново там, да се превръща в забравен камък, накрая на града, върху който с длето е издълбано неговото несъществуване. В стиховете на Лора Динкова има чувствителност, те не се страхуват да бъдат романтични и болезнени, да покажат тъгата си от живота, “който не се побира в думи” и “търси невъзможни изгреви”. И макар, че приема светa, какъвто е, поетесата не може да се примири: “Защо не сме научени да свикваме?” (стихотворението “Ретроспекция”).
За Лора Динкова животът тук и сега изглежда невъзможен, светът е самотен, недоизмислен… “Натрупаната болка заседява/ от многото въпроси/ към отговора, който всеки носи/ (но не си признава) (Стихотворението “Човекът срещу себе си”). Резултатът от живота е смъртта, а децата са най-щастливи преди да се родят, докато “всяко утро носи смъртна присъда”. “Красотата е постижима, когато я няма” и с “времето хората губят цвета си”. И в крайна сметка “всички сме болка в различен цвят”, заключва авторката. Дори стига до вярването, че единственият начин светът да бъде по-добър е той просто да не съществува и никога да не се е раждал: “Ако Ева беше ялова, / светът щеше да бъде спасен”. Може би от там идва и метафората в заглавието на книгата – “Осиновени думи”, защото както с човека, така и с думите, акта на самото раждане вече ги опорочава, защото влизат в света, който изначално е черен, невъзможен, изгубен и без бъдеще. Лора обаче, вместо да ги ражда, осиновява думите, изчиства ги от калта с перото си и ги кара да бъдат, каквито са били преди да се родят: истински и чисти. “Автентична е само мъката, / заседнала между листа и мозък”. С думите си тя кара “животът да кърми”, вместо нея “– отново, постоянно, неумолимо надежда” (Стихотворението “Посоки”). “Колко жалко са го описали поетите – / човек е бял за кратко в мислите” (Стихотворението “Бели зайци”).
Вместо с цинизъм и надменност да се изправи срещу болката и обречеността на света, да покаже, че тя винаги е знаела за безсмислието и мрака, и да се направи на по-силна от живота, Лора Динкова смело избира да се бори срещу света със своята чувствителност. “Човек пише, защото го е страх”, казва тя в стихотворението “Многоок”, но би могло да се каже, че човекът, който пише е смел, защото показва, че чувства, че вярва, че се надява всеки ден, въпреки че знае, че “живее в дъждовно време”. И въпреки, че завинаги остава сам, “без род за самотата”.
Непрестанното присъствие на тъгата, болката, смъртта и невъзможността за живот, във втората стихосбирка “Осиновени думи” на Лора Динкова, не носи отчаяние и обезвереност, а по-скоро полъх надежда. Самият факт, че поетесата се е решила да осинови – бедните, дрипави и изоставени думи на чувствителността, че ги е превъзпитала от пошлите значения, придадени им от живота, и ги е приютила в душата си, това вече говори за лъч надежда, от който тя самата се опитва, но не може да се откаже. Думите в стиховете на Лора се оказват по-силни от болката и отчаянието, и продължават да ни карат да вярваме, че благодарение на това, че са осиновени, те всъщност могат да се родят наново. Така, както обреченият ни свят би могъл да се роди отново и да бъде по-красив, и по-истински. Какъвто е в поезията.
БИСТРА ВЕЛИЧКОВА
*Рецензията за стихосбирката „Осиновени думи“ (УИ „Св. Климент Охридски“) на Лора Динкова е публикувана за първи път във в. „Литературен вестник“, бр. 4, 27.01.-02.02.2016 г., стр. 3
http://tinyurl.com/zpsoyj2
“Но какво общо имам аз с хората?/ Твърде късно се родих и не приличам/ на народа си”.
Това казва младата поетеса Лора Динкова в стихотворението си: “Ако проговоря…”, което е част от втората й стихосбирка “Осиновени думи” (2014 г.). За първата си книга “Отключено безвремие” (2012 г.), печели награда на конкурса за дебютна литература “Южна пролет” в Хасково.
Наистина стиховете на Лора Динкова не приличат на тези, които четем в последно време от младите поети. В нейните стихове има ритъм и дори рима, неща които в съвременната ни поезия се срещат все по-рядко. А това сякаш е поради факта, че “белият стих”, стихът без рима, доближаващ се до прозата, се наложи все повече, през последните години. Не само римата отпадна като привлекателна в днешно време, а сякаш и романтизмът в поезията. В много от стиховете на най-младите поети виждаме реалистично, натуралистично писане, назоваване на нещата директно, усещане за липса на всякакви илюзии, сякаш като опит да се предпазят от разочарованията, които така или иначе са неизбежни. При много от младите поети, някои от които вече имат своите дебюти в книжно тяло (Белослава Димитрова, Мартин Костов, Стефан Икога, Рене Карабаш и др.) се наблюдава един поетизиран цинизъм (напомнящ до някъде стила на Чарлз Буковски, а от българските автори на Васил Прасков), който отразява живота такъв, какъвто е. Разбира се, лирическите герои на тези млади автори и на много други, които пишат подобно, изпитват болка и тъга от цинизма на света, в който са се родили и са принудени да живеят. Те обаче показват, че са уж някак подготвени, у тях има една анти-утопия, те и не очакват да бъде друго, за това се опитват да се изправят пред света без излишни илюзии и сантименталности.
В поезията на Лора Динкова виждаме не по-малко разочарование от хората и света, каквото се усеща при нейните колеги по перо. Различното при нея, обаче е, че тя избира друг тип думи, “осиновява” вече съществуващите и ги подрежда така, че се усеща лъч светлина в дъното на житейския тунел. Това са стихове с ритъм, стихове в които липсва цинизъм и надменност към живота и хората; Стихове, в които има емпатия към невъзможността на света да се осъществи, към невъзможността на човека да бъде човек, към неговата обреченост да се ражда от калта и да умира отново там, да се превръща в забравен камък, накрая на града, върху който с длето е издълбано неговото несъществуване. В стиховете на Лора Динкова има чувствителност, те не се страхуват да бъдат романтични и болезнени, да покажат тъгата си от живота, “който не се побира в думи” и “търси невъзможни изгреви”. И макар, че приема светa, какъвто е, поетесата не може да се примири: “Защо не сме научени да свикваме?” (стихотворението “Ретроспекция”).
За Лора Динкова животът тук и сега изглежда невъзможен, светът е самотен, недоизмислен… “Натрупаната болка заседява/ от многото въпроси/ към отговора, който всеки носи/ (но не си признава) (Стихотворението “Човекът срещу себе си”). Резултатът от живота е смъртта, а децата са най-щастливи преди да се родят, докато “всяко утро носи смъртна присъда”. “Красотата е постижима, когато я няма” и с “времето хората губят цвета си”. И в крайна сметка “всички сме болка в различен цвят”, заключва авторката. Дори стига до вярването, че единственият начин светът да бъде по-добър е той просто да не съществува и никога да не се е раждал: “Ако Ева беше ялова, / светът щеше да бъде спасен”. Може би от там идва и метафората в заглавието на книгата – “Осиновени думи”, защото както с човека, така и с думите, акта на самото раждане вече ги опорочава, защото влизат в света, който изначално е черен, невъзможен, изгубен и без бъдеще. Лора обаче, вместо да ги ражда, осиновява думите, изчиства ги от калта с перото си и ги кара да бъдат, каквито са били преди да се родят: истински и чисти. “Автентична е само мъката, / заседнала между листа и мозък”. С думите си тя кара “животът да кърми”, вместо нея “– отново, постоянно, неумолимо надежда” (Стихотворението “Посоки”). “Колко жалко са го описали поетите – / човек е бял за кратко в мислите” (Стихотворението “Бели зайци”).
Вместо с цинизъм и надменност да се изправи срещу болката и обречеността на света, да покаже, че тя винаги е знаела за безсмислието и мрака, и да се направи на по-силна от живота, Лора Динкова смело избира да се бори срещу света със своята чувствителност. “Човек пише, защото го е страх”, казва тя в стихотворението “Многоок”, но би могло да се каже, че човекът, който пише е смел, защото показва, че чувства, че вярва, че се надява всеки ден, въпреки че знае, че “живее в дъждовно време”. И въпреки, че завинаги остава сам, “без род за самотата”.
Непрестанното присъствие на тъгата, болката, смъртта и невъзможността за живот, във втората стихосбирка “Осиновени думи” на Лора Динкова, не носи отчаяние и обезвереност, а по-скоро полъх надежда. Самият факт, че поетесата се е решила да осинови – бедните, дрипави и изоставени думи на чувствителността, че ги е превъзпитала от пошлите значения, придадени им от живота, и ги е приютила в душата си, това вече говори за лъч надежда, от който тя самата се опитва, но не може да се откаже. Думите в стиховете на Лора се оказват по-силни от болката и отчаянието, и продължават да ни карат да вярваме, че благодарение на това, че са осиновени, те всъщност могат да се родят наново. Така, както обреченият ни свят би могъл да се роди отново и да бъде по-красив, и по-истински. Какъвто е в поезията.
БИСТРА ВЕЛИЧКОВА
*Рецензията за стихосбирката „Осиновени думи“ (УИ „Св. Климент Охридски“) на Лора Динкова е публикувана за първи път във в. „Литературен вестник“, бр. 4, 27.01.-02.02.2016 г., стр. 3
http://tinyurl.com/zpsoyj2
October 24, 2015
Сълзата сплъстява някакъв смисъл:
дори и уморена от преливане
изчаква по-красиви изгреви.
Животът не се побира в думите:
стои отзад,
почти долепрва устните си в края
и бяга…
да търси невъзможен изгрев.
Изчакване и след това сълзите
наново молят своя смисъл
да има всяка сутрин слънце,
което да залязва без надбягване.
дори и уморена от преливане
изчаква по-красиви изгреви.
Животът не се побира в думите:
стои отзад,
почти долепрва устните си в края
и бяга…
да търси невъзможен изгрев.
Изчакване и след това сълзите
наново молят своя смисъл
да има всяка сутрин слънце,
което да залязва без надбягване.
This entire review has been hidden because of spoilers.
Displaying 1 - 4 of 4 reviews